Винаги е тежко да говориш с близки на пациент в мозъчна смърт за донорство
Д-р Сибила Маринова е началник на реанимацията и медицински директор на болницата „Д-р Ст. Черкезов” във Велико Търново.
Завършила е медицина в МУ-Варна, специалист е по анестезиология и интензивно лечение.
– Д-р Маринова, след поредната агресия срещу лекар от вашия екип, какво бихте коментирали по въпроса?
– Не мога да преглътна, да замълча и да толерирам! По време на нощно дежурство д-р Шишкова е извикана в Спешното отделение за пациент в крайно тежко състояние. Мъжът е на 57 години, с фурункулоза на шията, която жена му 10 дни лекувала с крем „Бочко”!?
Мъжът е приет с 47 mmol кръвна захар, pH 6,9. Имал е 85,77 10/9 левкоцити, 34 g/L – хемоглобин. Артериалното му налягане е било 70/40, пулсът – 130/мин. Тежък септичен шок! Подробност е, че пациентът е неосигурен.
Веднага е качен в реанимацията, където е поставен на апаратна вентилация и е започната терапия. Въпреки усилията на екипа, умира в 2 часа през нощта.
И тук започва „интересното”. Въпросният пациент не е доведен по-рано, защото близките му „така са преценили”. След като умира, синът му нарича дежурния реаниматор с определението „боклук!”
Докога?
Докога лекарите ще бъдат обиждани, бити, унижавани? Докога ще се търсят лекарски грешки и ще се навират в очите на обществото?
Докога ще търсим правата на пациентите, а тези на лекарите няма да струват нищо?
Докога ще продължава да господства мнението, че здравеопазването е безплатно?
Всеки средностатистически българин е силно компетентен по повечето медицински въпроси. Всеки има поне един случай как докторите са го „объркали”, от който на човек му настръхват косите. Всеки си позволява да квалифицира дейности и знания, които няма и не познава!
Имате ли представа колко труд, нерви, отсъствия от дома, пренебрегване на любимите хора, безсънни нощи струва на всички от нас званието ЛЕКАР?! Защото това е звание и призвание! И да, има и такива, които не го заслужават. Но това в никакъв случай не означава, че всички са такива. Имате ли представа колко скъпи са медицинските дейности и колко струва един пациент в реанимация?!
И ще кажа на всеки, позволил си да обижда и квалифицира: „Долу ръцете от лекарите! И от специалистите по здравни грижи! Долу ръцете от моя екип!”
– Няма как да не си зададем въпроса: защо продължава агресията към лекари и медицински работници, въпреки че това деяние официално беше инкриминирано със закон. Какво е вашето обяснение?
– Има
агресия в българските болници,
защото обществената нагласа срещу лекарите е такава. И това беше тенденциозно правено в продължение на много години. За мен това е държавна политика, която започна по времето на едно правителство преди доста години, когато лекарите се опитваха да стачкуват. Тогава започнаха да се вадят т.нар. лекарски грешки – за абсолютно всяко нещо: неразследвани и недоказани случаи. Всеки гражданин, който сметнеше, че някой лекар му е направил нещо лошо, това се изкарваше в общественото пространство – с огромната подкрепа и участие на медиите. И това продължава и до ден-днешен.
Сещам за малко случаи, в които нашите регионални или национални медии са ни потърсили, за да пишат за хората, които са спасени в реанимация. Обикновено ни търсят, когато имаме донорска ситуация. Защото това е по-интересно! Но за десетките животи, които сме спасили по време на травми, катастрофи и всякакви други, тежки случаи, които минават през реанимация, не се сещаме или са единични случаите, в които са ни потърсили да ни интервюират, за да ни попитат какво се е случило и ние какво сме направили. А в останалите случаи, когато трябва да се оплюе лекар – заглавията са на първа страница.
Изумена съм от липсата на морал и ценности в обществото ни. Вярно е и това, че има колеги, за които думата „лекар” не може да се каже. Има и такива… Но това го има във всяка сфера на обществото. Но медицинското съсловие сякаш стана неконтролируемо според мен. И в момента в България не е гордост да кажеш, че си лекар. Една от причините е ниското заплащане, а другата – негативната нагласа на обществото срещу нас. Всеки започва
да бълва колко сме некадърни,
което ме изумява!
– Какво ви мотивира вас лично да останете в тази професия, да останете в България? Всички знаем, че в страната ни има дефицит на анестезиолози.
– Много си обичам работата и наистина я работя с удоволствие. Нашата специалност е изключително тежка, но е и много удовлетворяваща.
– Бихте ли споделили за конкретни случаи, които ви вдъхновяват и ви зареждат? Животи, за които сте се борили до края.
– Да, постоянно имаме такива случаи. Например, сега се сещам за едно 24-годишно момиче, натровило се с медикаменти, което беше в изключително тежко състояние – беше изпила много голяма доза. Но я изкарахме на крака от реанимацията.
Няма да забравя и едно 5-годишно момиченце, което докараха след тежка катастрофа на нощно дежурство. Едната й ръчичка беше смачкана и почти откъсната. Цяла нощ ce борихме за живота на това дете. Макар да ce събра много добър наш екип, повикахме софийски консултанти, но те отказаха да дойдат. После закарахме детето в болница „Пирогов” в София и след това разбрахме, че ръчичката му e била спасена. Това момиченце през цялото време ме питаше: „Аз ще умра ли?”, „Мама и татко добре ли ca?”
Миналата година приехме пациент c перфорация на дебелото черво и тежък перитонит. Операцията беше много рискова и не очаквахме, че ще оживее. Но ce случи, мъжът преодоля всичко и ce възстанови бързо.
Помня и момчето абитуриент, което беше намушкано от баща си. Беше c невероятна кръвозагуба, почина на операционната маса. Кръвта му буквално ce лееше по пода и ние нямаше какво да направим.
Беше тежко и страшно
Така ми ce беше запечатала тази миризма на кръв, че после дълго време ми ставаше лошо, като вляза в операционната и ми замирише на кръв. За съжаление, ce случват такива неща.
Друг пациент спасихме направо на пода, беше изпаднал в клинична смърт. След това го изпратихме при кapдиoхиpypзи в София – проблемът му беше кардиологичен. Мъжът сега e добре и си e вкъщи.
– Колко сили са нужни на лекаря, когато трябва да говори с близките за донорство…
– Искам да ви разкажа и за мозъчната смърт. За това какво е да се изправиш срещу хората и да им кажеш, че техният брат, съпруг, майка, дъщеря никога повече няма да стане, да говори, да се усмихне. И после да поискаш съгласието им за донорство… Да поискаш в най-тежкия за тях момент да проявят огромна сила и благородство и да спасят някой друг, защото техният близък вече не може да бъде спасен…
– Не става ли по-леко с времето?
– Правила съм го доста пъти. Всеки следващ е не по-малко тежък. В началото на годината го направих пак. Близките поискаха дисковете със скенерите, за да потърсят второ мнение. Дадохме им ги веднага, това е тяхно право. Не се върнаха. По-късно се обадиха и споменаха, че някой им казал, че има надежда.
Надежда… Каква хубава дума. Не обичам да съм човекът, който
отнема надеждата на хората
Но понякога вече надежда няма…
– Как се доказва мозъчната смърт? Може ли наистина да се окаже, че има грешка?
– Мозъчната смърт се доказва по точни критерии, правила, протоколи. С множество тестове, за да не стават грешки. Мозъчната смърт е необратимо състояние и е равносилна на смъртта на човека. След нея има само Господ. И огромна доблест и благородство.
На следващия ден близките се върнаха и чухме за коментара на „доктора”, който им казал, че има надежда, че пациентът трябва да се оперира и че го убиваме, за да му вземем органите.
Бяха настръхнали. На тяхно място и аз бих. Помолих ги да поискат от въпросния „доктор” становището му, написано на хартия и подписано с името му. Не ми донесоха такова.
Поисках го, защото това би бил първият лекар в световен мащаб, който ще лекува мозъчна смърт. Или пък просто „доктор” , който иска за пари да оперира труп?
Поканихме републикански консултанти по интензивно лечение и неврохирургия, показахме на близките образните изследвания. Успокоиха се. Ако това може да се нарече успокоение… После изключихме животоподдържащата апаратура и всичко свърши.
Предполагам разбрахте, защо сложих думичката „доктор” в кавички. Повечето от вас го познават. Тогава един съпруг през сълзи даде съгласие за донорство. Довери ни се. Пожела частица от неговата съпруга да стане за някого целия свят.
Исках да ви разкажа това, защото ако някога лекар застане пред вас и ви каже думичките „мозъчна смърт”, „донорство”, „надежда” – той е сигурен в това, което ви казва, и е дошъл, за да отнеме вашата надежда и да я даде на някой друг. Да я дадете заедно…
Това също ме мотивира да остана… И защото смятам, че съм човек, който може да даде нещо на тази болница, на този град, на това отделение…
Пребитата докторка от Хасково Велислава Джонева
Обикновено хирурзите „обират” лаврите
„Нашите пациенти, обикновено, не ни помнят. Повече ни помнят техните близки. А когато минат не само през анестезиологията, но и през операционната – тогава пък съвсем… Вие знаете, предполагам, че обикновено, хирурзите „обират” лаврите. Ние оставаме в сянка, обаче това не е проблем за нас. А случаите на спасени животи са много и наистина е удовлетворяващо, дори и след това да не се върнат с торта и с букет или с благодарности. Удовлетворението от това, че си спасил човешки живот, че си си свършил работата добре и професионално, е огромно. И тук има едно голямо противоречие, когато имаме донор. Един човешки живот угасва и ние знаем вече, че от този момент нататък не можем да направим нищо – човекът на практика е мъртъв. Но удовлетворението тук идва от факта, че след това спасяваме още два-три-четири живота, с благородното участие на близките, разбира се. Последно имахме донорска ситуация на 12 юли. Трансплантирани бяха сърцето и бъбреците“, сподели анестезиологът.
Самолечението води дори до смърт
„Преди време приехме дете с тежък перитонит. Майката го беше лекувала с хомеопатия. Не че имам нещо против хомеопатията, но човек трябва има реална представа докъде може да стигне с нея. Има и колеги-лекари, хомеопати, които също трябва да знаят къде и кога да спрат.
Имахме и друг случай, в който се намеси и една журналистка. Беше описала случай с пациент, пролежал с трофични рани на подбедрицата в съдова хирургия, който се беше обърнал после към редакцията на местен вестник да покаже раните си около две седмици след изписването си. Тя беше написала една убийствена статия за отделението по съдова хирургия на нашата болница. В крайна сметка аз издирих пациента и го поканих да дойде в болницата, за да разбера какъв е случаят, тъй като доскоро бях и отговорник по медицински дейности към болницата, а сега съм в борда на директорите. И се оказа първо, че той изобщо не изпълнява предписанията на лекарите, които са му били дадени при изписването му, защото „преценил”, че от това, което са му назначили като превръзки например, се влошавал (по негова преценка). И върху трофичните рани беше пуснал крачолите на един мръсен анцунг, когато дойде при мен за преглед.
Естествено, те се бяха инфектирали – което е съвсем логичен и очакван ефект, вследствие на това, което е направил. Написах опровержение в медиите и журналистката ми се разсърди. Но аз изтъкнах, че не може някой просто така да дойде и да хвърли обвиненията, а журналистът, без да направи проверка на изнесената информация, да го публикува в местните вестници. След това „новината” се прехвърли в националните медии и стана страшна работа. В крайна сметка се оказа, че просто пациентът е немарлив към собственото си здраве и затова е стигнал до това положение. Направихме му микробиологично изследване, назначих му антибиотик, идваше да му правят през няколко дни превръзки в съдова хирургия, защото беше ясно, че сам няма да го направи. В крайна сметка – нещата се случиха така, както трябва да бъдат. Макар че в случая не ставаше въпрос за заплаха за живота му, но можеше да загуби и двата си крака…
Ето това е другото „качество” на българина: той е компетентен и може да се самолекува. Еди-кой си имал същия проблем и се излекувал с еди-какво си. Затова и аз започвам да се лекувам по същия начин. Или сега аз преценявам, че това нещо не ми действа добре и няма да го правя, независимо, че докторът, с 30-годишен стаж, ми го е предписал. И затова се стига до такива драстични случаи на самолечение. За конкретния пациент, който почина вследствие на токсичен шок – не отишъл на лекар, защото бил здравно неосигурен (една от причините – другите не мога да коментирам) и е сметнал, че никой няма да му обърне внимание заради това. Което си е негово решение и негов избор. Но за да умре един час след като го водят при нас, състоянието му се е влошавало дни наред преди това. Как може жена му да го докара до това положение?
За съжаление, българинът е с ниска здравна култура. Той не ходи и на профилактичните си прегледи. А те са предвидени с някаква цел, нали? И целта им е – ранно откриване на заболяванията и профилактиката им. И то на такива социално-значими заболявания като рак, хипертония, сърдечносъдови болести. Защото е много по-добре да се профилактира едно заболяване – освен всичко останало е и много по-евтино, както за самия пациент, така и за държавата, за данъкоплатците, отколкото след това да се лекува. А това сякаш не се разбира от масовия пациент и той идва при нас тогава, когато вече е късно. Ако е нормативно уреден този процес – с някакви глоби, със санкции, може би ще се замислят хората, че тези профилактични прегледи не са проформа, а може в истинския смисъл на думата да им спасят живота. Те са задължителни и трябва да бъдат такива“, обобщи д-р Маринова.
Подготви Милена ВАСИЛЕВА
Източник:http://www.blitz.bg/article/45757