Това е Лидия Георгиева. Тя е старша сестра в една от най-натоварените клиники на болница „Св. Анна“ в отделението по ортопедия. Откриваме я на работното й място, точно по обяд, когато са приключили операциите и тя може да ни отдели време, за един разговор посветен на сестринството и на важните уроци, в професията и в живота.
Днес сестра Георгиева е пенсионерка, но продължава да работи. Причината е не само ниската пенсия, която получава след 43 години работа, но и усещането за уют и семейна топлина, които получава сред колегите си в болницата. Разказва, че е завършила в Плевен, а първото й работно място е именно бившата Окръжна болница, днес УМБАЛ „Св. Анна“ и така до пенсионирането й, преди 2 години. Продължила е да работи, защото желаещи да попълнят щата няма. И споделя: „Преди години за моето място щяха да чакат поне 5-6 момичета. А аз в качеството си на страша от 8 години не съм назначавала сестра.“
В момента в клиниката работят 21 сестри,
от тях повечето са пенсионерки, а останалите са в предпенсионна възраст, с тъга споделя тя. „Едно, единствено младо момиче, сестра имам и много му се радваме всички“. Надява се тя да не напусне, както все по-често се случва в цялата страна. И се чуди как може да се мотивират младите да работят, като основната заплата на сестрите е 600 лева, а на една санитарка е 510 лева. „Тези момичета са с висше образование. Те идват от университет с добър хорариум. А виждате, разликата в заплатите е само 90 лева.“
За сестра Георгиева, най-голямото богатство е семейството.
Мъжът й е бил офицер. Няма спомени да са се карали, защото като млади ту тя е била на работа в почините дни, ту него са го викали по служба. А когато са се засичали вкъщи толкова са си липсвали, че само са се радвали един на друг. Има син, който живее в чужбина. Не е станал лекар, каквато е била мечтата й. Занимава се със строителство и е открил щастието далеч от дома. Споделя, че тази разлъка е била една от причните да не се застоява вкъщи след пенисионирането и да замести липсата на семейството с работа. Най-голямата й радост е 9 годишната внучка, която чака с нетърпение да посрещне за Коледните празници. Ще ги прекарат заедно в родната й къща, в Белоградчик. Още от сега е замислила, как ще замеси мекиците за закуска, и как аромата на топлия хляб ще събере семейството около масата.
С носталгия се връща към времето,
когато професията на сестрата е била уважавана и ценена. Сега определя работата си по-скоро, като счетоводителска, отколокото като сестринска. От бумащина и писане не остава много време да погледнат болните в очите и да му дадат милосърдието, за което са призвани. Продължава да мисли обаче, че професията на медицинската сестра е една от най-хубавите професии за жена. Не скрива и тъмните страни на работа – изтощителните нощни дежурства, малкото време, което остава за семейството и унизително ниското заплащане за всичко това. „Времената се промениха, няма уважение към медицинския работник- било то лекар, било то медицинска сестра. Пациентите рядко казват благодаря, много повече са готови да обидят или нагрубят“ , казва тя.
Никога няма да забрави учителите си
в работата и важните уроци в живота. Най- ценният урок е получила от мъжа си, когато от редова сестра е станала старша. А той е бил урок по достойство и респект: „Ако искаш да имаш авторитет няма да позволяваш да ти носят 3 кг. картофи от село Окол, защото след това, ако речеш да направиш забележка няма да бъдеш уважавана.“ И до сега сестра Георгиева е спазва правилото – добрина и респект в правилната пропорция. От лекарите, които са й били началници също е научила много. Всеки един от тях е оставил своя отпечатък в професионалното й израстване. Никога няма да забрави уроците на първия си шеф – доц. Божков, който е бил съпруг на Леа Коен. От него сестра Георгиева е разбрала как трябва да се подготвия болният за визитация и за операция. С какво може и с какво не може да се прави компромис в медицината.
И най-важното, как сестрите да се държат с болния.
„Той много държеше на правилното отношение на сестрите към пациентите. И ние имахме уважението на болните. Сега за съжаление не е така. Много, много неща се промениха, някои от тях, обаче не за добро“. Д-р Захари Вълчев, доц. Кастелов са били част от началниците, за които си спомня с уважение и респект. Днес шефове са й лекари от Пирогов. Споделя, че е било предизвикателство, докато се напаснат на скоростта на пироговци. Мечтае в отделението да дойдат много млади сестри да им предеде уроците, които тя е научила. Казва, че с годините умората се натрупва, че работа много дава, но и много взема. Затова на колегите си пожелава здраве. И ги съветва да си помагат и уважават, защото само така ще направят трудния живот по-лек.
Автор: Гергана Добрева
Източник: https://clinica.bg/