Има отлични резултати при лечението на миома, рак на простатата и панкреаса
– Как се чувства днес един млад лекар в България, доц. Димитров?
– Условията в последните 15 години не са добри за младия български лекар. По-трудно му е, отколкото на колегите в Западна Европа, и то не само заради по-ниското заплащане, а защото системата не подхожда към него като към собствена рожба, т.е. да се даде всичко от учителя към ученика, за да може той максимално бързо да се укрепи и да се надгражда, хармонично да се развива като специалист.
Младият лекар не може да фигурира официално в медицинската документация според НЗОК, ако няма специалност. Базата за обучение много често не е съвременна. Например при обучението за хирургичните специалности, че тя трябва да е далече от пациента, ние нямаме специални тренажорни, експериментални операционни, количествени изисквания за работа в тях. Не е ясно каква подготовка ще получи след пет години младият лекар, ако изпълнява стриктно всички изисквания на специализацията си, заложени от държавата. Много често се започва реална практика едва след взимане на специалност. Не се знае дали ще излезе съвременен качествен продукт, който да е конкурентоспособен с колегите от Англия или Италия, например.
– Вие на какви обучители случихте и как се развихте?
– Щом на 35 години съм успял да се хабилитирам, да имам специалност, да съм ръководител на студентски кръжок, да съм управител на Хайфу-центъра в Плевен, това означава, че
случих на учители и ръководители. Това са проф. Делийски, доц. Нарлиева, проф. Горчев, проф. Томов, които са ми давали подкрепа и шанс да се развивам. Случих и на екипи, както в Клиниката по онкологична хирургия в Университетска болница – Плевен, така и в „Св. Марина”, за което благодаря. В хирургията трябва да се работи екипно.
– Как стигнахте толкова млад до ръководна позиция във високотехнологичен център?
– Единствената дума, с която мога да обясня сегашната си позиция, е себераздаване. За мен няма събота, няма неделя, организирам личните ангажименти спрямо професионалните. Хабилитирането ми и административната отговорност вече е въпрос и на преценка на моите ръководители. Това е и шанс, но са допринесли и усърдието, с което съм работил, балансът, който съм имал между личен и професионален живот. Аз съм семеен с деца, имам две прекрасни дъщери. Жена ми д-р Славина Йоханова е анестезиолог. Много пъти сме си говорили вкъщи и с приятели, че трудно бих намерил друга жена като личност и професия, която да ме търпи с толкова много ангажименти. Справяме се с добра организация и стегнат личен план за всяко нещо по часове и дни. За отглеждането на децата ни помагат родителите, имаме и детегледачка. Ако бях с друга професия, сигурно щях да имам повече лично време и по-лесно да планирам къде да отида в някоя събота или неделя.
Много пъти съм бил на ръба да се откажа
от лекарската професия, особено при завършването, в трудните периоди на специализацията. Завърших през 2004 г., преди която имаше 5-6 нулеви години за специализация, и трябваше да се конкурирам с много колеги. Помогна ми това, че спечелих конкурс за редовна докторантура и по това време автоматично се зачисляваше и специализация.
– Конкурентни ли сте с колегите си в Германия, например?
– От гледна точка организацията на работния процес и управлението на лечението на болните не сме конкурентни в сравнение с колегите в Германия. В нашия Хайфу-център за три години сме лекували 30 пациенти с рак на панкреаса, докато центърът в Бон е лекувал над 30 човека за година и половина. Разликата е, че там има мултидисциплинарни тимове, където лекари от различни специалности оценяват как да бъде диагностициран и лекуван индивидуално всеки пациент, и когато се прецени, че не може да се лекува хирургично, болният веднага се насочва към Хайфу-центъра в Бон. По този начин те приемат по-бързо пациенти за лечение. Докато при нас в момента пациентът се лута от една болница в друга, следвайки понякога доста подвеждащи съвети и мнения. Така е не само за хайфу-технологиите.
– Гарантирано ли е, че в нашата здравна система пациентът ще стигне до най-правилното лечение, че няма някой да си го придърпа към своя сегмент от онкологията, за да вземе едни пари?
– Зависи при кого ще попадне пациентът, кой е първият лекар, който повежда хорото. Дали е съвременно мислещ, дали следи новостите в медицината. Например златен стандарт при лечението на рак на правото черво е предоперативната лъчетерапия, която се прави при всички болни в определения стадий. Но ако лекарят пренебрегне този стандарт и веднага пристъпи към оперативна намеса, нататък ще е трудно да компенсираме тази първа грешна стъпка в лечението. В западните центрове това няма как да се случи, защото лечебният план се изготвя не от един лекар, а от мултидисциплинарен екип, включващ много лекари специалисти в различни области.
– Тъй като сте медицински управител на Хайфу-центъра, обяснете какво представлява технологията.
– Хайфу е неинвазивна методика за стопяване (аблация) на тумори, без разрези, риск от кръвозагуба и намален риск от инфекции. Хайфу е зелена технология, защото при нея няма радиационно лъчение. Фокусира се високоинтезивен ултразвуков лъч в точка от 3 мм и
нагряваме тъканите до 100 градуса по Целзий
С това загряване точка по точка туморите се унищожават. Използва се както за доброкачествени солидни тумори, така и за злокачествени. Най-интересният аспект от лечението на онкологични заболявания с хайфу е ракът на простатата и на панкреаса. От доброкачествените тумори най-много процедури в световен мащаб се правят на фиброаденом на млечната жлеза и миома на матката.
При всички тези случаи се следват специални критерии за одобрение на пациента,т.е. не всички болни с тези заболявания могат да бъдат лекувани с хайфу.
– Достъпно ли е лечението с хайфу-методиката?
– В България нямаме договор със здравноосигурително дружество, нито Здравната каса покрива някаква част от цената на аблацията, защото системата не е отворена към новостите и е много трудно да се преборим. Пациентът заплаща всичко. В държави като Испания, Германия, Италия аблацията се покрива изцяло или частично. Вярвам, че когато напреднем още повече и убедим системата с клиничните си резултати, това нещо ще е факт. Резултатите са много добри при фиброаденома и миомите.
При пациентите с рак на панкреаса резултатите не само в нашия център, но и в Германия, Испания, Италия и др., са много окуражителни. При пациентите с напреднал стадий се достига до подобряване на качеството и продължителността на живот.
– Лично за вас какво е усещането да работите с онкологични пациенти?
– Отговорността е огромна. Още като студент по медицина имах няколко близки роднини с онкологични заболявания. Неслучайно бях в кръжока по онкохирургия с ръководители доц. Байчев и проф. Делийски, а после станах част от екипа. Осъзнавам своята роля и отговорност към онкологичните пациенти през цялото време. Всяка новост, за която съм прочел, дори да е свързана с консултация и лечение в чужбина, я споделям с пациентите. Същевременно се опитвам да запазя бариерата и да не преживявам лично всяка драма, защото много бързо ще прегоря и ще отида в другата крайност. Професионалното прегаряне е състояние, което се нарича „бърн-аут синдром”. Опитвам се да постигам баланса. Когато получа истинско благодаря за свършената работа, това е наградата за мен.
Рок-концертите са семейното хоби
С моята съпруга сме големи меломани, слушаме рокендрол и обикаляме по концерти. По обясними причини това не беше възможно в студентските години, а едва сега можем да си го позволим. Най-голямото ни изживяване беше на концерта на „Айрън Мейдън” в Австрия преди две години. А в последните пет години в България сме били на всички концерти на най-големите хедлайнери на рока – „Металика”, „Рамщайн”, „Уайт Снейк”, двата концерта на „Скорпиънс”. Били сме неотлъчно от четири години и на всички фестивали в Каварна.
Риболовът също ми е страст. Освен това съм фен на ЦСКА и на футбола, макар че точно сега не са добре нещата с любимия ми отбор.
Мара КАЛЧЕВА
