Председателят на БЛС д-р Иван Маджаров пред Zdrave.net за опасностите от отлагането прегледи от пациенти, какво следва след карантината и масовите лекарски оставки.
Д-р Маджаров, кои болести са най-рискови за пациенти, по време на епидемия, извън случаите на зараза?
Условията, при които се наложи да работим в последните два месеца, за съжаление, доведоха и до това, че много пациенти изостанаха в своята диагностика и терапия. Говоря за откриване на хронични или онкологични заболявания при някои пациенти, за терапията и проследяването на вече доказани заболявания като диабет, хипертония, системните ревматологични заболявания, разбира се и за грижата на пациентите, страдащи от онкологични заболявания. Свидетели сме на това, че повече от два месеца ще пациентите получават терапията си без да посещават личния си лекар. Тази мярка беше удачна и правилна в условията на COVID-епидемия, но смятаме, че е настъпил моментът, след като 100% от населението разбра за опасността, спазвайки проетивоепидемични мерки отново да започнат да посещават семейните си лекари, за да могат да бъдат прегледани преди да е продължи терапията им.
Защо е толкова належащо?
Получаваме множество сигнали от колеги за пациенти с декомпенсиран диабет, въпреки че приемат терапията си, за декомпенсирана хипертония и т.н. Получаваме много сигнали от болниците, че в гастроентерологичните отделения се наблюдава нарастване на случаите на новооткрити карциноми на стомашно-чревния тракт. Не можем да спрем естествения процент заболеваемост от други болести в страната, просто пациентите бяха спрели да се обръщат към своите лекари и лечебните заведения. Моят апел е пациентите максимално бързо да се ориентират и ако имат симптоми или промяна в хроничното си състояние, да не отлагат посещението си при лекар. Не е необходимо страха от коронавирусната инфекция да задълбочава или усложнява вече съществуващи заболявания.
Възможно ли е човек със сърдечносъдови проблеми или симптоми за онкологично заболяване да не отиде на лекар само от страх заради вируса?
Практиката показва, че наистина е възможно. Да не забравяме, че новопоявили се симптоми на онкологични заболявания, дори и в спокойна обстановка, карат човек да отлага посещението при лекар от страх. В условията, в които има ограничение и убеждаване да не се посещава безпричинно лекар, това става все по-често срещано явление. За да гарантират сигурността си, особено важно е пациентите да изискват предварително записан час и от болницата, и от своя личен лекар. Така ще бъдат избегнати струпванията пред кабинетите, които често сме наблюдавали. Това е и най-рисковият момент за всички, които посещават лечебните заведения.
Какво предстои сега, след облекчаването на противоепидемичните мерки?
С предпазливост и спазване на мерките, започваме възстановяване на нормалния живот. Не е възможно с финансовите, логистичните и всички останали организационни инструменти в здравеопазването, пригодени за условията на спокойна обстановка, да се справим с епидемията. Тя изисква допълнителни мерки. Ние видяхме в голяма степен много успешни организационни мерки, а финансовата част беше донякъде успешна, с това, че постигнахме минимум 85% да получат лечебните заведения, но от НЗОК. Това според мен е нередно и компрометира самия здравноосигурителен модел. Налива вода в мелницата на тези, които твърдят, че е по-добре да се финансират отделни структури, отколкото да се заплаща за добре свършена и качествена работа. Смея да твърдя, че по време на епидемия и в Спешната помощ трябва да се заплаща за структури, но никъде по света не е открит по-добър начин, по-стимулиращ и осигуряващ по-добър достъп на пациентите до лечебните заведения, освен заплащане за извършена качествена работа. Основното, което се изтъква против заплащането за дейност и в ползва на заплащането за структури е, че тази система е довела до свръххоспитализации, индукция на прием в болници и индукция на прегледи. Не повече от 10-15% от посещенията в болниците в България са свързани с индукция, останалата част е естествена заболеваемост поради факта, че населението ни е възрастно и заболеваемостта сред него расте.
Второ – това, че през годините, по една или друга причина, не си въвел механизмите за контролиране на заплащането – единната електронна система, правила за добра медицинска практика и стандартите, които са обвързани с единната електронна система, не е причина да отричаме самия начин на заплащане. Ако се беше запазил предишния начин на финансиране на лечебните заведения, щяхме да сме в още по-трагично състояние след влизането в ЕС. Да припомня, че при въвеждането на реформата, всички лекари получаваха между 150 и 200 лв. заплата. Ако бяха останали равните заплащания, колко от колегите щяха да останат тук, след като сега, при възможностите, които имат за развитие и заплащане, голяма част от колегите напускат страната. Иска ми се да излезем от политическото говорене, когато има проблеми в отделни области и болници, и да се съсредоточим върху това МЗ, БЛС, научните дружества да създадем възможност максимално бързо за проследяване на качеството на оказваната медицинска помощ. За мен предпазването от вредни послания от типа на: “да започнем да финансираме отново структури”, е да въведем система за оценка на качеството и електронно здравеопазване, с което да докажем, че доброто заплащане е за добрия лекар и добрите лечебни заведения, защото парите следват пациента. Другото априори е свързано с териоториално деление на здравеопазването. Няма как да въведеш единно плащане за структури, без да въведеш райониране, защото в противен случай ще сме свидетели на това как 80% от пациентите избират да се лекуват в София, Пловдив и Варна, а лекарите там получават същите заплати като тези в други центрове, които са по-малко предпочетени. Бихме се върнали в онзи период, когато за да се лекуваш в София ти трябват връзки.
Каква е причината, според Вас, за желанието на лекарите в отделни лечебни заведения в страната, масово да хвърлят оставки?
За желанието за напускането на медиците по места обаче има различни причини. В Карлово стана ясно, че става въпрос за лоша комуникация между ръководството и лекарите. Там се оказа, че кабинет, който е трябвало да съществува още преди 15 години, все още не съществува. Колегите не са длъжни да знаят нормативните уредби и беше редно да им се обясни какво е това изискване.
Искам да припомня, че всяка болница е длъжна, според ЗЛЗ и Наредба 49, да осигури денонощен прием и кабинет, през който той да се осъществява. На нито една болница не е разрешено да затваря след определен час. На много места, поради липса на кадри, този проблем е решен с дежурства на сестри. Те викат лекар, когато това се налага, но няма лечебно заведение, за което да се допусне да не работи денонощно. Това се е случило в Карлово и мисля, че тъй като им беше обяснено на колегите за какво става въпрос, се стигна до бързо разрешение на проблема. Нямам сведения някой да е напуснал и да е отказал да работи. Има подадени оставки, които после се оттеглят, но в част от случаите това беше провокирано от усещането за неосигуреност с лични предпазни средства, от страха, че нямат защита. Защитата не включва само предпазните средства, тя включва алгоритъм за поведение, вътрешни правила как да се действа с всеки пациент, който пристигне. Липсата на такава подготовка, дори и в големите болници в София, при първата среща с първите случаи, беше видима, макар всички да твърдяха, че имат план.
Случаите са комплицирани. От една страна ние, лекарите, не можем да си позволим да изнудваме обществото, от друга страна – тези, които трябва да осигурят реда и защитата на медицинския персонал в условията на епидемия, трябва да си свършат работата. Това включва както държавата, така и ръководствата на отделните болници. Абсолютно подкрепям протестите на колегите, когато те са усещали несигурност от гледна точка на защитата си и не съм съгласен в случаите, когато въпреки осигурените алгоритми и мерки, някои решава да подава оставка в условията на криза. Има и един трети, но много важен фактор. В голяма част от болниците в провинцията работят колеги, които са в рисковата възраст. Повече от 60% от персонала на тези болници са на възраст между 57 и 65 години. Колкото и да използвам патетично словата: „Това е дълг и всички трябва да отидем“, трябва да се съобразим с това, че всеки от тях има деца, внуци, близки и е човек. Нормално е да се страхуват.
Източник: zdrave.net