Снимка: 24 часа
Здравните медиатори са една от малкото възможности за лечение и интеграция на ромските общности у нас. Вече 20 години тези специалисти помагат не само на отделни хора, но и на обществото ни като цяло в най-кризисните здравни проблеми като епидемиите с морбили. Кои са препятствията пред тях, имат ли нужда самите те от помощ, разказва проф. Ивайло Търнев. Той е основател на здравното медиаторство у нас и е един от най-добрите ни специалисти в областта на редките заболявания.
– Проф. Търнев, от колко години се занимавате със здравно медиаторство?
– Вече 23 години работя в ромската общност, но в началото бях само изследовател, а после станах и медиатор. Напрактика се възприемам като първия медиатор, защото работех със семейства с доста серизони здравословни и социални проблеми и се опитвах да им помагам, да разрешавам различни казуси, но си дадох сметка, че това не е по силите на един човек, а е нужен екип. Тогава започнах да се опитвам да обучавам хора от общността, които говорят на същия език, но които имат по-голям социален опит и по-високо образование, и които харесват такава работа.
– Коя беше историята, заради която взехте това решение?
– Първите години започнах да изследвам невромускулни болести, които водеха до тежка инвалидизация. Драмите в тези семейства бяха много големи. Някак си не можех да остана само в ролята на изследовател, трябваше да се ангажирам и със социалните им проблеми, иначе щеше да бъде аморално. По тази причина станах здравен медиатор. Някои от тези хора живееха в крайна бедност и нямаха елементарни неща – например инвалидна количка. Имаше семейства с по двама-трима болни, които имаха само една количка и всеки ден само един от тях можеше да бъде навън, останалите бяха стайни хора, не можеха да излизат, животът им бе заключен между четири стени, да не говорим за образование, за социална реализация. След всяка зима част от пациентите ми умираха от банални инфекции и студ. През 1997 г. обиколих всички ромски махали в България, три месеца през лятото пътувахме с няколко колеги и изобщо не се прибирахме в София. Ставахме сутрин рано и работехме вечер до 11-12 часа, случвало се е да се прибираме и в 3 часа през нощта. Посетих най-големите ромски гета и придобих глобална представа за социалните и здравните проблеми у нас.
– Къде потърсихте помощ, когато установихте, че не може да се справите сам?
– Въвеждането на професията „здравен медиатор“ започна с един пилотен проект в Кюстендил с обучението на първите пет здравни медиатори. Този проект бе финансиран от фондация „Партньори&България“ и беше двугодишен. Той ни помогна да разработим българския модел и п беше обявен за най-успешния проект. В следващите години кандидатствахме с нови проекти пред Фондация „Отворено общество“ и разширявахме дейността си. По програма „Матра“ на холандското външно министерство имахме възможност да обучим 16 здравни медиатори в селските райони. За значителния напредък на професията допринесе проект на МЗ по програма ФАР, по който обучихме 51 здравни медиатори, общопрактикуващи лекари и медицински сестри в ромските квартали. Това беше много важен и вдъхновяващ етап. Така чрез различни проекти на неправителствени организации тази дейност се развиваше, но на държавно равнище проблемите бяха много големи, а опитите ни да я институционализираме много тежки. Но през 2016 г. успяхме да назначим 13 медиатора по програмата за временна заетост на МТСП и започнахме да търсим контакти, за да запазим обучените хора. През 2007 г. за първи път бяха назначени здравни медиатори на делегиран бюджет към общините с осигурени средства от МЗ и МФ. Това беше превратният момент. През същата година бе учредена и Националната мрежа на здравните медиатори с изключителната подкрепа на холандското посолство. Нещата тръгнаха, но след това дойде друг много труден период.
– Кога?
– Около 2008-2009 г., когато държавата нехаеше и не желаеше да назначи медиаторите на работа половин година. Заради това много от тях напуснаха професията и заминаха за чужбина, започнаха друга работа. Министрите, с които се срещахме подкрепяха програмата, но дребни чиновници под тях пречеха. В крайна сметка се преболихме и успяхме да я запазим.- Епидемията от морбили тогава ли ви помогна?- Да, тази епидемия беше огромна по своя мащаб. Разболяха се над 24 хиляди деца, 94% от ромски произход, 21 – починаха. Тогава стартира Инициатива за ваксинопрофилактика. За първи път се срещнаха всички важни партньори, които участват в нея, а Глаксо ни подаде ръка и организира първата среща в Хисаря. Тя събра депутати от Парламентарната комисия по здравеопазване, представители на МЗ и РЗИ, на МТСП, академичната общност, лични лекари и всички здравни медиатори. Това беше първият опит всички те да говорят на един език, опитвайки се да постигнат една обща цел, превръщайки я в национална кауза. Изградиха се екипи с представители на РЗИ, ОПЛ и здравни медиатори и бяха направени над 180 хил. извънредни имунизации.
– Колко медиатора имаше тогава?
– През 2009 г. бяха 105, сега са 215.
– Достатъчни ли са?
– Не, трудно е да се каже колко трябва да бъдат, но може би трябва да са два пъти повече. Въпросът е, че тази програма не може да се развива стихийно. За да се реализира в едно населено място, трябва да има подкрепата на кмета и на местните здравни и социални институции, както и обучени хора от общността. Ако няма тези условия, няма как да се реализира. За съжаление въпреки многократните ни опити, някъде нещата не се случиха и пак има проблеми в тези населени места. Например в Пазарджик от самото начало общопрактикуващите лекари не искаха да работят със здравните медиатори. През 2008-2009 там имаше морбили и сега, през 2017 г. пак има морбили там. В Пловдив също имаше много проблеми през годините и не добра подкрепа от страна на общината. Тоест там, където програмата не работи ефективно – имаме морбили. Има места, където в недалечното минало съществуваха много тежки здравни проблеми – напр. в Стралджа, едно от трудните гета на страната, бяха едни от последните случаи на полиомиелит. Днес обаче там има много успешно партньорство между един прекрасен личен лекар – д-р Таня Георгиева, и здравния медиатор Мильо Добрев, което е десетгодишно и е довело до коренен преврат в здравното обслужване в Стралджа.
– Казахте, че е страшно важно разбирането на местните органи, но, ако се даде една законова рамка на тази дейност, това ще реши ли проблема?
– Изключително важно е тази дейност да се регламентира законово. Все пак си мисля, че 10 години държавна политика е достатъчно дълъг период, за да се види, че това е една добра практика, без която не могат да се реализират здравните програми в уязвимите общности. Оттук нататък е важно, за да има устойчивост и да не се срине програмата, както се случи в Румъния, здравните медиатори да присъстват в Закона за здравето. Трябва да има наредба за това как да бъдат избирани, назначавани, как да се отчитат и как да се оценява дейността им. Иначе кметовете могат да ги използват за най-различни цели, както се случва на някои места.
– Какво имате предвид?
– Някои от най-добрите ни здравни медиатори бяха уволнени, защото отказаха да участват в политическите кампании на кметовете, а ние ги възпитаваме да бъдат професионалисти и да не се занимават с политика, а да служат на цялата общност. Но на някои места има опити да ги включват в партийни кампании и когато не се съгласят, ги освобождават. Например в Панагюрище, миналата година беше принудена да напусне една от най-добрите ни медиатори – Боянка Врагова, интелигентна, емпатична, всеотдайна в своята работа. Напусна заради наложен психически тормоз от страна на общината и ангажиране в несвойствени дейности. А тя беше медиатор с дългогодишен опит и доказан професионалист. Преди това по сходен механизъм бяха освободени здравните медиатори в Струмяни, в Якоруда и други места. Някъде успяваме да ги запазим въпреки натиска. Политици от различни парламентарни сили на национално ниво ни подкрепят, защото разбират смисъла на програмата. В този контекст те също са медиатори между нас и общините.
– От комисията по здравеопазване ви протегнаха ръка за създаване на законопроект, дали в този мандат е реалистично да се случи?
– Искрено се надявам, най-малко проблеми сме имали от парламентарната комисия по здравеопазване. Досега оттам сме получавали само подкрепа. Всички председатели на комисията през последните години – Десислава Атанасова, д-р Даниела Дариткова, и д-р Нигяр Джафер, ни подкрепят и разбират.- Защо тогава не са факт тези промени?- Защото инициативата трябваше да излезе от Министерство на здравеопазването. Ние сме правили много опити с тях, постигнахме частични резултати – списъкът със здравните медиатори се одобрява своевременно, те се назначават навреме. Броят на здравните медиатори се увеличава, общежитието на министерството ни се осигурява за провеждане на обученията, тоест има редица положителни действия, за които сме благодарни. Проблемите са свързани с юридическия отдел на МЗ, който трябва да инициира законовото регламентиране на професията. По този повод съм се срещал и с министър Владислав Горанов, той е на категоричното мнение, че МЗ трябва да разработи стандарт за професията здравен медиатор. По времето на министър Петър Москов направихме много опити да ангажираме МЗ и получихме дълги отговори, в които ни обясняваха, че няма как да се случи. Странен факт е, че МЗ хем подкрепя програмата и я включва във всички свои отчети като добра практика, хем не се ангажира със законовото й регламентиране, което ще гарантира нейната устойчивост. Но ние ще продължим да поставяме този въпрос, защото за нас тази програма е кауза, а е кауза, защото сме убедени, че тя помага на най-уязвимите общности, групи, семейства и хора.
– За тези 10 години какви са резултатите от програмата в цифри?
– За съжаление МЗ не мониторира програмата. Проф. Мая Грекова от СУ „Климент Охридски“ разработи отчетна форма за здравните медиатори, която едва през миналата година бе утвърдена от МЗ и Националното сдружение на общините. Тя проведе и обучение с всички здравни медиатори как да попълват новата отчетна форма. По този начин се създаде възможност да се събират по унифициран начин отчетите от дейността на всички здравни медиатори. Ние винаги сме държали на отчетността и документиране на дейността, полагаме големи усилия да запазим чист духа на здравното медиаторство. Държим също на текущото надграждащо обучение на здравните медиатори, защото то постоянно повишава техния капацитет и квалификация. За него каним най-добрите лектори от академичните среди. Но за съжаление има места, където здравните медиатори са „избрани“ без конкурс, не присъстват на надграждащите обучения, а вместо те да си изпратят отчетите, кметовете на общините им ги подготвят и изпращат. Такъв е случаят в Русе, където не сме доволни и от двамата здравни медиатори, които се спотайват зад гърба на кмета на общината.
– Защо нямате правомощия да ги смените?
– Защото общините са им работодатели и те решават кой да работи и кой да бъде уволнен. Някъде се уволняват работещи медиатори, а на други места се толерират хора, които не работят според изискванията на длъжностната им характеристика. В Шумен се борихме една година с общината за да освободи медиатор, който не работеше като здравен медиатор и дори не живееше на територията на общината. Друг здравен медиатор беше изпратен да работи като пазач на парк. По случая писахме писмо до МЗ, и след намесата на министъра, бе възстановен на работа като здравен медиатор. Сега започнахме мониторинг като сме амбицирани да посетим всички общини, където работят здравни медиатори, и проведем интервюта, както с медиаторите, така и с техните работодатели, общопрактикуващите лекари, с които работят, представители на неправителствени организации и хора от общността, за да можем да съберем максимално обективна информация.
– Има ли проблеми с финнансирането?
– През последните години не сме имали, но винаги изтъквам факта, че здравните медиатори работят за минималната заплата, а всяка година техните задължения се увеличават, защото на много места те са единствените представители на общностите и ги ангажират не само за здравеопазване, но и за образование, за всякакви социални дейности. И за тях съществува висок риск да се развие синдром на прегарянето .
– Здравните медиатори ли са пътят за интеграция на ромската общност?
– Те са една важна мярка, но не единствената. Трябва постоянно да се инвестира в човешкия потенциал, да се обучават все повече и повече хора от общността. Ние надградихме с подготовката на ромски студенти по медицина. 106 ромски студенти бяха приети на общо основание в различни медицински специалности, успешно завършиха и вече работят. От нас се изискваше да идентифицираме будни младежи и да ги подготвим за изпитите по химия и биология, както и да работим със семействата им, за да ги пуснат на подготвителни курсове. Защото някои от тях са с толкова ниско образование и самочувствие, че не могат да си представят как децата им могат да станат лекари. Днес те са лекари и медицински сестри в УМБАЛ „Св. Екатерина“, ВМА, УМБАЛ „Александровска“, Пирогов, Първа градска болница и др. Но за съжаление тази програма не се продължи от държавата и нови роми студенти медици няма. Спря финансирането на подготвителните курсове, а без тях няма как младежите да се подготвят за изпитите. По химия няма учители в малките населени места, обучението започваше от нулата, но някои от тях бяха приети в три университета едновременно – София, Варна и Плевен. Тази толкова успешна програма показа, че само с образование може да се върви към интеграция.
– Сега няма ли да направите нови постъпления да се поднови финансирането?
– Ние не сме отказали, правим непрекъснато опити. Всички ни подкрепят, но никой не е помогнал до момент.
– Имат ли роля здравните медиатори при превенцията на насилието над медиците?
– Да, на някои места те са викани в спешните отделения. Ние разработихме няколко профила на здравни медиатора, включително и за работа в лечебни заведения. Така че имаме много добри примери за работа в болници, като началниците на отделения заедно със здравните медиатори регламентират какво точно да изпълняват. Искахме да обучим медиатори и за големите спешни центрове, но те са на подчинение на МЗ, а засега не сме получили подкрепата за това. Когато станаха първите инциденти, обсъждахме много дейности с екипа на Петър Москов, но нищо не се реализира. Дано новият министър има воля за диалог, защото нещата се случват, когато има диалог. Ние протягаме ръка за сътрудничество.
Автор: Мария Чипилева
Източник: https://clinica.bg/