Управляващите ни обещаха съвесем скро да настъпи рестарт на дебата за промяна на здравноосигурителния модел у нас. Затова решихме да ви запознаем с различните модели, които съществуват. Кои са основните им прилики и разлики, обяснява доц. Янка Проданова от Катедрата по трудова медицина на Факултета по обществено здраве в МУ – София.
В началото на 90-те години страните от Централна и Източна Европа предприеха радикални промени в своите здравеопазни системи. В духа на тази тенденция, макар и малко по-късно, България трансформира здравната си система от модел „Семашко“ (с държавно-обществено финансиране) в система на задължително социално здравно осигуряване (здравно-осигурителен модел, типичен за много страни в Западна Европа).
Приеха се поредица от закони: Закона за здравното осигуряване, Закона за лечебните заведения, Закона за професионалните организации на лекарите по медицина и дентална медицина. На следващ етап, необходимостта от унифициране на българското законодателство с европейското наложи нови законодателни промени по отношение на дейността на здравноосигурителните дружества.
Здравноосигурителният модел у нас включва два вида здравно осигуряване –
задължително и допълнително, доброволно здравно осигуряване. Съгласно Закона за здравното осигуряване, задължителното здравно осигуряване е дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от Националната здравноосигурителна каса. Задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Набирането на средства от задължителните здравноосигурителни вноски, които се определят със закон, се осъществява от Националната агенция за приходите. НЗОК закупува от изпълнителите на медицинска помощ здравни дейности определени по вид, обем, цена и съответстващи на критерии за качество и достъпност.
Доброволното здравно осигуряване е дейност по поемане на рискове, свързани с финансовото обезпечаване на определени здравни услуги и стоки срещу заплащане на премии, въз основа на застрахователни договори. В Закона за здравното осигуряване се регламентират две от познатите три форми на доброволно здравно осигуряване – допълнително и допълващо. Липсва заместващата форма, тоест Законът за здравното осигуряване не допуска свободен избор на здравен фонд, който да поеме целия обем здравни услуги.
Между двата вида здравно осигуряване има някои прилики: налице е материално обезпечаване на лица за сметка на обособен паричен фонд както и закрила на определени лица срещу опасност от тяхното увреждане.
Различията са значително повече: задължителното здравно осигуряване се осъществява на принципа на задължителността и на солидарността докато допълнителното, доброволно здравно осигуряване (застраховане) функционира на доброволен принцип и е индивидуално. Различни са източниците за набиране на вноски, начина на тяхното дефиниране и събиране, обема на осигурителна защита срещу осигуряемите рискове, формирането на осигурителните съвкупности и др.
След почти двадесет години от старта на реформата равносметката показва, че здравният модел е неефективен и доказателство за това са влошените показатели на общественото здраве. Смъртността и заболеваемостта от някои хронични заболявания в България е сред най-високите в ЕС. Следователно, необходими са значими промени в здравната система и е време всички заинтересовани страни – политици, експерти, пациенти и лекари да осъзнаят и признаят на висок глас този факт. Друг е въпросът кой модел е приложим, тъй като възможностите са много. Освен основните разновидности – двустълбов, тристълбов, заместващ или бюджетно финансиране, в отделните държави има различни конкретни решения. В Холандия например има модел с повече държава при регулацията и повече пазар при услугите, в Норвегия е обратната – там преобладаващ дял има бюджетното финансиране и здравеопазване в ръцете на държавата, там частният сектор е само 6%, от които 5% в доболничната помощ. Друг вариант е приложен във Великобритания със създаване на конкуренция в публичния сектор чрез квази-пазар. В Германия и Швейцария моделът е със силно изразена конкуренция в осигурителния сектор между здравните каси, а във Франция със създаване на здравни мрежи.
Участниците в дебата са на различни мнения. За някои рецентрализацията и държавния монопол са решението на проблема, за други – утвърждаването на плурализма и партньорството между държава и частни предприемачи. Според водещи експерти се налага либерализиране на системата и създаване на механизми на конкуренция, застрахователните дружества да се припознаят като партньори от държавата, а нейната роля да бъде сведена до определяне на регулаторната рамка и контролна функция, демонполизация на НЗОК и децентрализация, ясно очертаване на основния пакет от медицински дейности.
Сред приоритетите на новото правителство е демонополизация на здравната каса – поетапно, чрез надграждане на системата и последващо допълнително развитие на модела с допълнително или заместващо осигуряване. Процесът явно ще е бавен, но първата стъпка в посока промяна на здравната система трябва да се направи. Във всеки случай, изборът и реализирането на здравноосигурителен модел биха били успешни само след изготвяне на задълбочени експертни анализи, както и при непрекъснат обществен дебат за перспективите на системата, консенсус по модела и воля за реализирането му, постоянен мониторинг на ефекта в системата.
Източник: https://clinica.bg/