Полк. доц. д-р Георги Попов е началник на Клиниката по инфекциозни болести на ВМА. Завършва медицина през 1990 г. и слага пагона като военен стипендиант в курса по организация и тактика на военномедицинската служба и интернатура по вътрешни болести. Следдипломното си  обучение по инфекциозни болести провежда  в САЩ, Холандия, Унгария  и Румъния. Участвал е във военни мисии в Босна и Херцеговина, Украйна, Косово и Македония. Доц. д-р Попов е автор на над 100 научни публикации и над 150 научни съобщения. Член е на Българския лекарски съюз (БЛС), Българското дружество по инфекциозни болести (БДИБ), Българското дружество по военна медицина (БДВМ), European Society of Clinical Microbiology and Infectious Diseases (ESCMID), Balkan Military Medical Committee (BMMC).

Световната здравна организация алармира, че заради устойчивите на антибиотици супербактерии и причинените от тях инфекции до 2050 г. ще загиват по 10 милиона жители на планетата годишно. Учени и лекари от години предупреждават за опасността от появата на резистентни на антибиотици микроорганизми и бактерии. И ако допреди няколко години тази заплаха е изглеждала като излязла от научнофантастичен роман, то днес тя е напълно реална и вече убива. За супебактериите и борбата с тях разговаряме с началника на Клиниката по инфекциозни болести на ВМА полк. доц. д-р Георги Попов.

– Според СЗО до 2050 г. жертвите на излечимите по-рано заболявания, причинени от бактерии, ще се увеличат 14 пъти спрямо сегашния им брой. Това смущаващо известие реална заплаха ли е за човечеството, доц. Попов?

– Философски погледнато е смущаващо, защото инфекциозни болести е имало от древността, има ги и сега. Въпросът е, че едни изчезват, но в тази ниша, която те оставят, се появяват други. Изчезна чумата, сви се в единичните си огнища холерата, едрата шарка благодарение на човешката намеса пък съвсем се изкорени в света. За съжаление, на тяхно място се появяват нови заболявания като СПИН, лаймската болест, вирусни хеморагични трески, хеликобактерна инфекция и др. Така че нищо чудно и напълно реално е да се появят нов тип бактериални и вирусни инфекции в следващите десетилетия или тези болести, които сега са лечими, да придобият резистентност към лечението.

– Медицината подготвя ли се за борба с новите вируси?

– Не само медицината, но и политиците се подготвят за такъв тип заболявания. Инфекциозните болести са стратегическо направление в политиката на САЩ, Русия и други държави.

– СЗО обаче публикува списък с 12 семейства бактерии, срещу които спешно трябва да се разработят нови антибиотици. Има ли вече такива?

– Категорично може да се каже, че нови антибактериални и антивирусни медикаменти непрекъснато се разработват и влизат в клиничната практика. Друг е въпросът, че темповете, с които се появяват новите молекули за антибиотични средства, са значително намалели. Докато преди 10-20 години се появяваха годишно десетки нови антибиотици, в последните пет години те са едва 3.

Все повече и повече намалява броят на разработените нови антибиотици точно поради тази резистентност. Проблемът с тези групи, които вие споменахте, особено първата – ацинетобактер, псевдомонас и ентеробактерии, е, че те са нечувствителни към най-широко използваните антибиотици, които имат отношение към грам положителните и грам отрицателни бактерии. Именно тези три групи бактерии стават нечувствителни към стратегическите антибиотици от групата на колистина, което ги прави абсолютно нелечими.

– Хората често си самоназначават лечение с антибиотик. Кихне детето – антибиотик, вдигне температура – антибиотик. Това ли е основната причина за резистентността на бактериите?

– Причината не е само в това, че на децата се дават много антибиотици. Ние всички получаваме антибиотици от месото – от пилетата, от телешкото, което също е третирано с антибиотици и кортикостероиди. А именно антибиотиците и кортикостероидите – които ни понижават имунитета, са причина тези бактерии да вземат превес в борбата между медицината и такъв тип инфекции.

Естествено, че бактериите си създават своя тип защита спрямо тази прекомерна употреба на антибиотици. Затова една част от антибиотиците ги изтеглихме от ежедневната практика – става дума за по-старите еритромицин и гентамицин, и когато ги вкарахме сега отново в употреба, те пак проявяват своето лечебно действие.

Така че такова масово, инвазивно приложение на антибиотиците ги прави резистентни, но като се отдръпнем малко от тяхната употреба и после пак ги въведем във въоръжение срещу бактериите, имаме ефекта. Категорично съм съгласен, че не бива за щяло и нещяло да се взема антибиотик. Има някои колеги и майки, които дават антибиотик като антипиретик – детето има температура, те му дават антибиотик.

– Преди дни медиите гръмнаха с новината, че бактерия, която може да предизвика нелечими инфекции, се разпространява в болници в целия свят. Какво е положението в България с вътреболничните инфекции?

– Вътреболничните инфекции са на местата, където имаме дълго залежаващи се болни, пациенти за интензивни грижи и за реанимация, недоносени деца или възрастни хора. Нямаме вътреболнични инфекции във всяко отделение. Все пак вътреболничните инфекции са проблем, защото този тип бактерии се отделят в околната среда и съществуват навсякъде – в медицинския инструментариум, в подовото покритие, в мазилката, и се предават на следващия болен.

Другият проблем е лечението. Този тип бактерии са свръхустойчиви, те не са чак като супербактериите – да не са податливи на никакво лечение, но са свръхустойчиви на съвременните антибиотици и прибягваме при тях към стратегически антибиотици, които не ги прилагаме всеки ден. Истината е, че вътреболничните инфекции са проблем и ще бъдат все по-голям такъв.

– Като човек в „окото на бурята”, както се казва, на инфекциозните заболявания какво най-много ви притеснява?

– Много неща ме притесняват. Притеснява ме много голямото разпространение на лаймската болест през последните години. Лаймската болест във всичките си варианти – от кожната форма до тежките неврологични увреждания.

Притесняват ме някои вирусни неврологични заболявания, от които не можем да избягаме. Все още си зариваме главата в пясъка и не искаме да признаем за съществуването на заболявания, които ги има и в Сърбия, Румъния, Гърция, Македония – като западнонилска треска. Така или иначе я има и ще я има още повече в следващите години в България. Това зависи от промените в климата, от разпространението на комарите, които са приносител на заболяването, и от всичките други фактори, свързани със заболяването.

В известна степен ме притесняват и болните с неясно фибрилно състояние. С времето, с годините се увеличават болните, които са с фибрилно състояние, при голяма част от тях причината е инфекциозно заболяване, което не може да бъде диагностицирано. Използваме широк обем от изследвания и невинаги можем да бъдем полезни на тези болни, а зад тях стои инфекция.

– На прага сме на вирусните заболявания. Как да различим бактериалната от вирусната инфекция?

– Невинаги е много лесно. Първо, за това каква е инфекцията, можем да съдим от симптомите на заболяването

За вирусно заболяване мислим, когато има доста заболели в съответния сезон, защото вирусните заболявания са епидемично разпространени – съответно през зимата грип и грипоподобни болести, през лятото вирусни чревни инфекции. Т.е. имаме хора, които не са боледували от това вирусно заболяване, нямат създаден имунитет и се разболяват по-големи групи, създават се мини и по-големи епидемии.

Бактериалните инфекции от своя страна нямат склонност към епидемично разпространение, наблюдават се спорадични, единични случаи. Второ – вирусните заболявания по-често протичат с висока температура над 38 градуса, с втрисане, с тежка интоксикация на организма, но възстановяването е по-бързо с лечение или без. Докато бактериалните заболявания протичат по-бавно, по-плавно повишават температурата, тя не е така висока и възстановяването съответно е по-бавно. Друг показател са кръвните изследвания. Имаме си специфични маркери, по които може да съдим дали инфекцията е вирусна или бактериална – броят на левкоцитите, скоростта на утаяване на еритроцитите, С-реактивният протеин.

Румяна СТЕФАНОВА

Източник: https://zdrave.to/

Председателят на Българското дружество по хирургия на ходилото и глезена – доц. д-р Атанас Кацаров, бе ръководител на организационния комитет на Първия балкански конгрес по хирургия на ходилото и глезена в Солун (Гърция) от 6 до 8 септември. Участваха хирурзи ортопеди от всички балкански държави, Русия и Швейцария. Доц. Кацаров  изнесе лекция “Увреди на глезенната синдесмоза” и бе водещ модератор на част от сесиите. За новостите в травматологията и за промените в професионалната кариера на доц. Кацаров разговаряме с него близо година след като бе принуден да напусне оглавяваното от него детско отделение по ортопедия и травматология в “Пирогов”. Сега известният специалист е начело на ортопедичното отделение за възрастни и деца в известна частна болница в София.

– Доц. Кацаров, какви са позитивите за вас от напускането на “Пирогов”? За какво единствено съжалявате? 

– Честно казано, не очаквах позитивите да са толкова много. Винаги съм бил лоялен към “Пирогов” и съм си мислил, че това е единственото място, на което мога да работя. Бил съм в доста клиники по света, но чувствах “Пирогов” като свой дом. За съжаление, нещата много се промениха през последните няколко години и беше съвсем естествено да напусна. Съжалявам единствено за това, че оставих всичко, което успях да изградя, на хора, които живеят в ХVIII век. Като резултат единствената клиника по детска ортопедия и травматология в България е вече отделение на подчинение на детската хирургия. Това е все едно от генерал да те разжалват на майор. Напомня ми за времето, когато хирурзите са били бръснари, а ортопеди изобщо не е имало, което е исторически факт.

– Научиха ли се вече родителите да водят децата си при вас в болницата, където работите? 

– По-разумните родители никога не са спирали да водят децата си при мен. Нашето ортопедично отделение освен възрастни приема и малки пациенти. Работим на принципа на отложената спешност, както повечето ортопедични звена в страната. Приемаме малки пациенти за лечение на травми, спортни травми, деформитети на опорно-двигателния апарат, за второ мнение по спорни случаи и за профилактика. Графикът ми е толкова натоварен, че трудно мога да обърна внимание на всички. За моя радост и спокойствие на пациентите с мен работят трима прекрасни млади лекари – специализанти, благодарение на които смогваме да помогнем на повечето от пациентите. Нека отбележа, че е голям броят на възрастните пациенти за

смяна на тазобедрени и коленни стави, 

счупвания на различни кости, за реконструктивни, артроскопски операции, удължаване на крайници и др.

– Означава ли, че като обучавате специализанти, вече имате школа по ортопедия и травматология?

– Да, така е, и тя е официално регистрирана и призната. Отне ми доста време, но го направих.

– Какви новости има в лечението на детските травми? 

– Нека стане ясно, че в България няма специалност “детска травматология”. В София младите колеги ортопед-травматолози са значително ощетени от факта, че има разделение на детски и възрастни, но не на ниво специалност, а по месторабота. В “Пирогов” огромна част от специализантите в травматологичните клиники за възрастни нямат понятие от детски фрактури, а специалността е една.

Като се явят на изпит, трябва да разбират от всичко. Ето защо, когато бях шеф на Клиниката по детска ортопедия и травматология и зам.-председател на борда на директорите на болницата, се наложих над тогавашното ръководство на Травматологичен комплекс и въпреки съпротивата му по график всички специализанти минаваха поне по два месеца в годината на курс за обучение при нас. Тези млади лекари са ми благодарни и до ден-днешен, защото можеха да видят с очите си цялата патология, която минаваше през клиниката.

И не само това – те участваха активно е лечението, което никой не им позволяваше дотогава. След това добротата ми ми изигра лоша шега, но в България няма ненаказано добро. За мен това е затворена страница, независимо че ще остана “пироговец” завинаги.

– Кои са най-новите постижения по света и къде са травматолозите от България, в какво изостават?

– Лечението по света се развива главоломно. В последната година се работи в няколко направления:

роботизирани операции, 

костнозаместващи субстанции, минимално инвазивни техники на операции и остеосинтеза. Много от догмите се разбиват всяка година, защото има мислещи хора, които са оставени да работят. А при нас се хвалим кой пръв е въвел някоя оперативна техника, кой е пръв на Балканите (б.а. – смее се) за неща, открити преди 10 г. в САЩ или Европа. Или пък защитаваме дисертации на стойността на една публикация в списание на Запад. Всичко е дълбоко сбъркано.

– Възможно ли е да се прилагат от вас съвсем нови постижения на ортопедията, въпреки че системата не ги е въвела?

– Това е изключително трудно поради ограничения финансов ресурс. Не е въпрос само да се плаща на лекарите и техните екипи. Ортопедията е изключително скъпа специалност, както и съвременната медицина като цяло, от гледна точка на техника и технология, импланти, инструментариум, ноу-хау. Най-елементарният курс за обучение на лекаря е от порядъка на стотици евро, а специалистът трябва да минава поне три пъти през годината на курсове, за да поддържа ниво. Повечето български лекари изобщо не могат да си го позволят, а тези, които ходят на курсове, поради манталитета си

не споделят наученото с колегите си

Или, ако го правят, това става по наложен, силов начин, който е изключително неприятен. Младите хора вече са с доста по-отворено съзнание и когато не им хареса да работят на дадено място, изкарват две или три години, взимат специалност и си тръгват. За съжаление, не в правилната посока, която ни се иска на нас и на пациентите, а отиват в чужбина.

– Възможно ли е да се прилагат у нас всички онези лечения и операции, които се правят в чужбина и за които българчета се изпращат там от Фонда за лечение на деца?

– Напълно е възможно, но не и в следващите 10 години. Не защото няма подготвени хора. В България добрите ортопеди, които лекуват деца, са петима. Това е напълно достатъчно, защото работят в различни градове на страната. За щастие, не са съсредоточени в София.

Проблемът е, че липсва комуникация помежду им, на техните работни места непрекъснато има конфликти, специалистите биват ограничавани поради технологични липси, много трудно е финансирането на имплантите – за заплати изобщо не говоря, липсва подготвен помощен персонал.

Без рехабилитатори е немислимо да съществува екип 

по ортопедия и травматология в днешно време. Доверието в българските лекари е почти нулево благодарение на модерните интернет-родители и на бюрократите в здравната система. Всеки, който е чул, че някъде в чужбина се прави нещо, търси начин да отиде там чрез финансиране от Фонда или от дарителски кампании и т.н. Но се оказва, че доста от резултатите от това лечение не са добри.

Говоря за моята специалност ортопедия и травматология, защото имам наблюдения върху деца, които са лекувани в чужбина. Освен това на децата се правят 2 – 3 и повече операции за пари, които родителите не могат да изкарат за целия си живот. Те са разочаровани, но не желаят да си го признаят. Докато, ако това се случи у нас с български лекари, ще викнат “Господари на ефира”, телевизионни репортери, в сайтове новината ще минава под рубриката скандали. Всичко това допълнително отказва колегите да се занимават с по-трудни случаи.

– Какво може да направите за пациентите с Детска церебрална парализа, има ли успешни и щадящи методи за лечение на деформациите на опорно-двигателния им апарат?

– Преди години опитах да въведа за тях метод на лечение, измислен още през 80-те години на ХХ век. Това е методът на руския професор Улзибат и така наречените от него миофибротомии. Те са изключителен пробив в ортопедичното лечение на болни с ДЦП, защото миофибротомиите са много щадящи за пациентите. Няма нужда от обездвижване на крайниците, много мускули и сухожилия се освобождават наведнъж с една оперативна интервенция и с една упойка, което е важно за тези деца с много придружаващи заболявания, особено ако имат епилепсия. Освен това миофибротомиите  могат да се правят три или четири пъти през годините, докато детето израсне.

По подобна методика се работи в Европа. Тъй като методиката е

патентована от руските колеги, 

на пръсти се броят специалистите, които са напълно наясно с миофибротомията. Един от тях съм и аз.

Повярвах в метода, убедих се, че е доста успешен. Колкото пациенти, лекувани по този начин, съм проследил, всички са доволни, макар че подобрението може да е малко при едни, а при други да е повече. Препоръчвам този метод. Родителите намират сами средства и водят децата си с ДЦП на най-близкото място до България, където се извършват миофибротомии – в Сърбия, където оперират руските колеги.

– Какви са най-трудните случаи, с които се сблъсквате напоследък?

– Тъй като не работя спешност като в “Пирогов”, се сблъсквам с трудни случаи на пациенти, лекувани в други болници, в това число и в чужбина. Налага се да правя корекции на ходила и долни крайници, на лошо зараснали счупвания, на вродени деформации, да удължавам крайници. Тези случаи са най-голямото ми предизвикателство в момента. Понякога се налагат две или три операции за корекции на една лошо направена операция. Голяма част от колегите, които нямат опита, се хвърлят да оперират. Макар че основно изискване в нашата специалност е да не оперираш, ако нямаш нужната подготовка или инструментариум в операционната. Наистина

всеки иска поле за изява, 

но доста от необходимите условия не са изпълнени и резултатите не са добри.

– Продължавате ли и на новото си работно място да извършвате операции по реплантиране на ръце и пръсти, както го правехте в “Пирогов”?

– Не, такава спешност не работя в момента. За щастие, такъв травматизъм се случва рядко в годината. В момента правя единствено корекции на слепени пръсти, оформям ръце, което е също микрохирургия, и то не по-малко трудна. Но тя е планова. Изисква се оглеждане на случая, по-сериозно планиране, за да бъде хирургичната интервенция успешна.

– Какви са проблемите на лекарите в българската здравна система и как те рефлектират върху пациентите?

– Тежката бюрокрация превърна лекарите и сестрите в писачи, в изпълнители на клинични пътеки. Липсата на сестри е огромна, а никой нищо не прави за това да задържим сестрите в България. Те са нашите най-доверени помощници и опора за всеки пациент. Най-често докторът е зает и не може да се занимава с разговори с пациента, с успокояването му. Докато сестрите са непрекъснато при тях. Навремето са ги наричали милосърдни сестри заради отношението към болните. В днешно време здравната система е като машина, персоналното отношение е рядкост.

Наблюдава се в малко лечебни заведения и се прави благодарение доброто желание на отделни медицински специалисти. Всеки се оправдава със забързания свят, в който живеем. Но човешкото отношение трябва да бъде запазено независимо от проблемите на лекарите в българската здравна система. Ако обясниш простичко на един пациент какво му е състоянието и какво може да се направи за лечението му, той ще бъде доволен. Лично аз обръщам на пациентите повече от необходимото внимание, поне прегледът трае много повече от 20-те минути, които Здравната каса ми е определила. Хората идват подготвени, четат, имат въпроси, объркани са, защото има разминавания на информацията в различните източници, и искат успокоение, искат да вярват, че

лечението ще е най-подходящото за тях

Ако то е по-дълготрайно, обяснявам какво трябва да се случи във времето, защото хората си правят планове. Като обясниш всичко, те разбират, че можеш да ги излекуваш. А ако действаш по стария начин – дай да го отворим и ще видим какво е, едва ли ще получиш доверието на пациента. Все пак сме в ХХI век и разполагаме с модерна техника.

Лекарите страдат от корупцията и бюрокрацията в системата, от злонамерена журналистика и от пациенти със свръхочаквания. Естествено, всеки човек иска най-доброто лечение за себе си, но малко от пациентите могат обективно да преценят дали го получават. Когато се случи нещо добро, никой не пише във форумите и не изпраща благодарствени писма. Но ако се случи нещо не особено добро, от отзивите на пациентите може да ти настръхне косата. Получава се фалшиво разделение между лекари и пациенти, от което никой от тях не печели. Обществото се срива чрез ненужна за хората поляризация във всяка сфера. Реално лекари и пациенти сме на една страна, но не го осъзнаваме, заети с това да изкарваме насъщния си.

– Имате ли хоби, чрез което разпускате след работа и се отърсвате от напрежението?

– Сега е модерно да се ходи по планините. Това е и моят начин да се справям със стреса. Освен това вече не съм непрекъснато на разположение за спешност и имам повече време за близките си.

Мара КАЛЧЕВА

Източник: https://zdrave.to/