8 камъка с големината на едри маниста, извадени от жлъчните канали, ще отнесе за спомен в родния си Бургас 48-годишна пациентка, която беше приета по спешност в гастроентерологичното отделение на Университетската болница в Стара Загора.

Често срещани ли са случаите с толкова много камъни в жлъчните канали и с какви методи разполагат специалистите за успешното им отстраняване, разговаряме с д-р Иван Сираков, началник на отделението по гастроентерология.

Той завършва медицина в Медицинския университет в Стара Загора през 1995 г. Работи в Клиниката по гастроентерология и хепатология на ВМА от 2001 г. Понастоящем е главен асистент. Има специалности по вътрешни болести и гастроентерология, както и проведени курсове и специализации в Холандия, Австрия, Швейцария, Германия, Испания. Понастоящем се занимава с инвазивна гастроентерология и хепатология. За времето 2001-2007 г. е защитил и придобил сертификати I, II и III ниво по гастроинтестинална ендоскопия и ултразвукова томография.

Член е на Българското дружество по гастроентерология, на Българския клуб по гастроентерология, хирургия и онкология, на Българската асоциация по ехография, на Европейската асоциация по гастроинтестинална ендоскопия.

– Д-р Сираков, какъв метод на лечение приложихте при пациентката с осем камъка в жлъчката?

– Отстранихме камъните не оперативно, чрез инвазивна манипулация под рентгенов контрол, известна като ЕРХПГ – ендоскопска ретроградна холангио-панкреатография. Пациентката постъпи в увредено общо състояние, с болки в корема, гадене и коремен дискомфорт. Била лекувана и с билки, препоръчани от билколечител – без ефект. Правилната диагноза – запушване на жлъчните пътища, поставя лекар-гастроентеролог в Бургас, който насочва пациентката за лечение в нашата болница. Отделението ни е единственото в Югоизточна България, където се извършват инвазивни диагностични и терапевтични процедури на жлъчните пътища и панкреаса.

– Защо се образуват камъни в жлъчката?

– Причините на жлъчно-каменната болест се коренят в изменения състав на жлъчката и на механизмите на нейното изливане в червата. Нормалната жлъчка представлява преситен воден разтвор, съставките на който се задържат в разтворено състояние благодарение на определено съотношение помежду им. При промяна в жлъчката тези съставки могат да образуват ядро за отлагането на камъни. От отделните съставки на жлъчката холестеринът и солите на жлъчните киселини играят най-голяма роля за поддържане на нейния стабилитет. Образуването на камъни в жлъчния мехур се благоприятства и от смущения в оттичането на жлъчката в червата вследствие притискане на жлъчните пътища (например при бременност, застоял живот, нервни и психични напрежения). Застоялата в жлъчните пътища и жлъчния мехур жлъчка се сгъстява, променя химичния си състав и стабилитет, което обуславя лесното образуване на камъни. Честа и важна причина за образуването на жлъчните камъни е и инфекцията на жлъчните пътища. Инфекция може да настъпи при някои заболявания на червата, апендицит, възпаление на женските полови органи, хронични възпалителни заболявания на сливиците и зъбите, някои общи инфекции на организма.

Образуването на жлъчните камъни 

става най-често в мехура. Камъни обаче могат да се образуват и по цялото протежение на жлъчните пътища – във и извън черния дроб. Броят им е различен – от един до няколко хиляди. Те имат различна големина – от просено зърно до ябълка, и неправилна форма – сферична или многоплоскостна.

– Имали ли сте и други такива случаи или това е своеобразен рекорд за вас?

– Имали сме пациент, от чийто жлъчен канал извадихме 12 камъка. Във Военномедицинска академия в София сме вадили и по повече, но не броят на извадените камъни е важен. Важно е, че тази инвазивна манипулация дава възможност пациентите с усложнена жлъчно-каменна болест и камъни в жлъчните пътища да бъдат лекувани не оперативно. Запушване на жлъчните канали може да предизвика и един-единствен камък. И ако се е вклинил неподвижно в папила фатери – структура в дванадесетопръстника, където се отварят жлъчният и панкреатичният канал – ще предизвика остри болки, пожълтяване на кожата, потъмняване на урината и температура. В случая с пациентката от Бургас въпросните 8 камъчета са се движили нагоре-надолу по жлъчните канали, без да ги запушват напълно. По тази причина жената не е получила типичното манифестно пожълтяване на кожата и болките са били по-търпими.

Нейната EРХПГ е 177-ата, която сме извършили тук в отделението. Работя в болницата от началото на тази година и през тези месеци извършването на инвазивната манипулация се превърна в абсолютно рутинна процедура, което се дължи на обучеността и сработването на целия екип. Това е инвазивна процедура, изискваща наистина работа в екип – двама лекари, две ендоскопски сестри, използване на рентгенов апарат, анестезиологичен екип, специално оборудвана операционна и т.н. И, разбира се, да влагаш душа в това, което правиш, което идва отвътре…

– Често ли се случва пациентите да идват при вас толкова късно?

– Обикновено “жълтите” пациенти в България са драматични пациенти. Често те идват късно – когато кожата им вече изглежда не само жълта, а почти оранжева и видът им е доста стресиращ за околните.

– Какви са причините за това според вас?

– Обичайната практика е пациенти с жълта кожа и потъмняла урина да

се изпращат в инфекциозна болница, 

за да бъдат изследвани за хепатит. Това може да им бъде спестено, ако личният лекар съобрази и ги изпрати първо на преглед от гастроентеролог и ехография на коремни органи. Един добър ехографист ще установи без затруднение, ако някъде по жлъчния канал има запушване. Редно е да бъдат направени и кръвни лабораторни изследвания. Пациентите трябва бързо да бъдат насочени към гастроентерологичен център, в който има възможност да се извърши описаната инвазивна манипулация. За съжаление това в България рядко се случва.

– Споменахте за инвазивната гастроентерология. Разкажете ни нещо повече за възможностите й?

– Инвазивна гастроентерология означава работенето на методики, предимно свързани с преодоляване на стеснения по хранопровода, жлъчни, панкреатични канали, отстраняване на доброкачествени тумори, поставяне на стентове, третиране на усложнения от злокачествени тумори. Ние работим върху пациенти, които имат заболявания, изискващи ендоскопска диагностика и ендоскопско лечение, инвазивна ехография – биопсии и дренажи под ехографски контрол. Класическата гастроентерология, която беше модерна, докато бях студент през 80-те години на миналия век, вече дори за България в известен смисъл е отживелица. Инвазивната гастроентерология дава възможност за извършване на такива изследвания, които освен диагностичнен резултат дават възможност и за лечение по неоперативен път. Инвазивната гастроентерология много често е алтернатива на хирургията. Спестява на пациента отиването на операционната маса.

– Прилага ли се хирургично лечение, т.нар. отворена операция, все още на пациенти с камъни в жлъчните пътища у нас? Какво е вашето впечатление?

– В България запушването на жлъчните пътища продължава да се лекува предимно хирургично, в много случаи – без да е прецизно диагностицирана причината за запушването на жлъчните пътища.

Предприемането директно на отворена операция в тези случаи излиза извън утвърдените европейски и световни стандарти за поведение при такива пациенти.

При пациенти с камъни в жлъчните канали, които изваждаме при ендоскопската ретроградна холангио-панкреатография, клиничното подобрение настъпва буквално няколко часа след манипулацията.

– Ако пациентът има и камъни в жлъчния мехур, може ли да се отстранят и те със същата неоперативна процедура, заедно с камъните в жлъчните пътища?

– За съжаление това не може да стане. От десетилетия в медицинското изкуство поведението в такива случаи е недвусмислено – хирургично отстраняване на жлъчния мехур. При около 10{781f58aa5ae40ea90398d9e30aea197bd59d7950bedaee222b2a89603eecfe58} от хората с вече отстранен жлъчен мехур продължават да се образуват камъни в жлъчните канали. Клиничната картина при тях е подобна като при жлъчна криза въпреки отсъствието на жлъчен мехур.

– Има ли все пак случаи, в които се налага да се приложи хирургично лечение на камъни в жлъчните пътища?

– В последните години ЕРХПГ-процедурата се превърна в алтернатива на хирургичното лечение при заболявания на жлъчните пътища, но когато тя не успее да се справи с проблема (при много тежки и напреднали стеснения на жлъчните канали, при много големи камъни в жлъчните пътища и т.н), лечението е хирургично. Затова е и толкова важна колаборацията с хирургичен екип. В обект на хирургично лечение понякога, макар и много рядко, се превръщат и пациентите с усложнения по време или след ЕРХПГ – тежко, неовладяемо кървене, перфорация и т.н. Качеството, което това високоспециализирано лечение е дало на вече лекуваните тук близо 180 пациенти, може лесно да бъде оценено. Когато пациент, който е дошъл в тежко състояние със запушени жлъчни пътища, след няколко дни вече

се чувства добре и е изписан 

или е в значително подобрено състояние и е подготвен за следващия етап от лечението си, ние се чувстваме щастливи и горди с работата си. Въпреки че отделението ни разполага само с 15 легла, броят на извършените тук ERCP-процедури скоро ще достигне средния брой манипулации, извършени в по-големите центрове не само в България, но и в Европа.

Центрове като този в нашата болница дори в Европа не са чак толкова много. Причината е в многото изисквания за провеждане на тези инвазивни процедури, огромната финансова инвестиция за създаването на такъв център – операционна с оловно покритие на стените, специален рентгенов апарат C-рамо, поне 2 броя дуоденоскопи, десетки видове ендоскопски консумативи, анестезиологичен екип и висококвалифициран ендоскопски екип. От значение е и дългият период на обучение, който отнема години. Обикновено това са големи болници III ниво, които поемат насочени пациенти от цели области.

– Моторите и рокерското братство остават голямата ви страст след гастроентерологията. Кога намирате време за мотора и какво ви дава той?

– Карането на мотор не е просто изживяване – то е философия, идеали, начин на живот! Усещането за свобода, взаимност, удоволствието да караш със своите братя, страхотният звук на моторите, мирисът на бензин и усещането за сила и мощ на това, което си яхнал, хоризонтът, към който караш и, разбира се, тежката hard and heavy музика, която винаги сме слушали, прави тази моя страст неповторима и толкова желана от мен!

А честта и мъжката дума, които са всичко за истинските мъже, са условията за всеки, който иска да стане член на мотоклуба ни. Всяка свободна минута през пролетта, лятото и есента съм на мотора! За щастие и на приятелката ми Ана това много й харесва и в това хоби също сме заедно. Засега само я возя, но тя иска някой ден да кара собствен мотор. Разбирам я – това е непреодолима страст. През годината си правим мототурове с моите верни приятели, a през лятото си правим европейски мототур, отивайки да гледаме и рок-концерт в някой град – изживяването е уникално!

Милена ВАСИЛЕВА

Източник: http://zdrave.to

Доц. Румяна Андонова завършва средното си образование в Първа английска гимназия в София през 1978 г. Същата година започва да следва медицина в Медицинска академия в София. Продължава образованието си по медицина в Москва и през 1984 г. Завършва Първи Московски медицински институт. Професионалното си развитие започва като ординатор анестезиолог-реаниматор в ОАРИЛ на Окръжна болница в гр. Перник, където работи до 1987г.  От 1994 г. До днес работи като анестезиолог в Клиниката по детска анестезиология и интензивно лечение, УМБАЛСМ „Пирогов“. От 2014 г. до момента изпълнява длъжността Началник отделение по детска анестезиология към Клиниката по детска анестезиология и интензивно лечение. Член е на Българското научно дружество по анестезиология и реанимация (сега интензивно лечение)от 1984 г.; от 2002 г. е член на Българската асоциация за алтернативи в трансфузиологията (БААТА), като от 2005 г. Член на Управителния съвет на БААТА, а от 2014 е председател на УС; от 2004г. е член на Световната мрежова организация за напредък в трансфузионни алтернативи (NATA), като през 2009 г. е неин лектор в Линц, Австрия; член е на Българското дружество по детска анестезиология и интензивно лечение; от 2006 г. е член на Европейското дружество порегионална анестезия (ESRA);от 2010 г. е член на Европейското дружество по детска анестезиология (ESPA). Пред Zdrave.net доц. Андонова разказа за професионалния си път, страстта си към пътуванията и участието си в Антарктическите експедиции на Българската полярна база „Св. Климент Охридски” на остров Ливингстън, Антарктика.

– Доц. Андонова, Вие сте завършила Първа английска гимназия, защо избрахте точно медицината за професия?

– Честно казано, като малка исках да бъда космонавт, вероятно защото съм родена на 12 април. Моите родители обаче бързо подрязаха желанието ми въобще да летя, не ми позволиха дори в клуба по парашутизъм, който съществуваше по това време, да се запиша. Сега ги разбирам, очевидно са се страхували. След това мислех, че искам да се занимавам с математика, голямо удоволствие ми доставяше решаването на задачи. Когато обаче бях в 9-ти клас, сестра ми завършваше английската гимназия и наш първи братовчед, който беше психиатър, и жена му,също лекар, я агитираха да следва медицина, като й обясняваха колко е интересна професията, колко е хубаво да помагаш на хората, колко различни възможности има след това за реализация било в чисто теоретичен, научен, план, било в практически. Тя завърши право, но аз разбрах, че искам да уча медицина.

– Завършила сте медицина в София, а сте специализирала в Москва…

– Не. Започнах да уча тук, завърших първи курс и по стечение на семейни обстоятелства трябваше да замина с майка ми за Москва. Тогава се приех за изкупителната жертва в семейството, защото сестра ми завършваше право и нямаше как да замине, татко пък беше пред пенсиониране, а майка отиваше там на работа и трябваше да отида с нея. Много рев изревах, не ми се заминаваше, защото се разделях с приятелите, но в последствие там срещнах други мои съученици и приятели, включително и от гимназията, а и много българи следваха тогава в Москва, животът беше много интересен и съответно не ми се тръгваше обратно. Бях изгледала репертоара на Болшой театър, театъра на Таганка и др. Бях обиколила почти всички републики. През 80-те години там за пръв път гледах изложби от цял свят, както и гастроли на различни групи и театри. Освен японско, испанско, шведско и какво ли още не изкуство, в Москва слушах за пръв път на живо Пинк Флойд. Беше невероятно! Като се върнах, си изкарах разпределението в България и след това се върнах в Москва за докторантура, обявена от нашата страна. Така че общо 8 години от живота си съм живяла там.

– Там ли решихте, че ще специализирате като детски анестезиолог?

– Не. Когато се върнах от Москва, бяха освободена от разпределение в България, но се завъртях в един порочен кръг. За да получа бележка, че съм освободена, трябваше да представя такава, че ме назначават някъде, а за да ме назначат, трябваше да представя бележка, че съм освободена от разпределение. Оказа се обаче, че на най-близката ми приятелка баща й е зам. главен лекар на болницата в Перник и че той може да ми помогне. А специалността анестезиология избрах по метода на отхвърляне. Той ми каза кои са свободните места и въпреки че много харесвах психиатрията, вероятно заради братовчед ми, си представих, че трябва да прекарам целия си живот в обкръжението на психично болни хора и се отказах. Имаше възможност за инфекции и патоанатомия – все неща, които бързо ме отказваха. Избрах анестезиологията, без да имам въобще представа от дебрите, в които трябва да се навлиза, но в последствие никога не съм съжалявала, че избрах тази специалност. А работата с деца дойде по-късно, след докторантурата ми, която бе по педиатрия и анестезиология. Така че всичко в живота е шанс и желание да работиш. Както се казва, когато пиленцето (късметът) кацне на рамото ти, трябва да не го изпускаш, докато не е отлетяло.

– По-трудно ли е да си детски анестизолог, отколкото за възрастен?

– Заради малкото телесно тегло и разнообразията във физиологията на различните възрастови периоди, нещата са определено по-сложни. Понякога вадим телефоните или драскаме  по чаршафите на операционната маса с химикал, за да си видим изчисленията и да няма грешка. Едва ли винаги можем да сме 100{781f58aa5ae40ea90398d9e30aea197bd59d7950bedaee222b2a89603eecfe58} концентрирани, понякога и умората си казва думата, но затова много разчитаме и на сестрите, с които работим, които обучаваме, за да са ни  сигурен коректив. Ние назначаваме дозата, сестрата я повтаря, ния отново я потвърждаваме и чак тогава лекарството се прилага на детето.

– Какво ви носи най-голямо удовлетворение в работата ви?

– Хората са много различни, може би затова не всеки избира специалността медицина. Дори ние вкъщи сме двама лекари, а нашите деца не тръгнаха по стъпките ни. Казвам го с много голямо съжаление. Ние сме различни точно в желанието си да помагаме. Но точно това желание носи и удовлетворение от работата. Разбира се, ако човек гледа на живота само като на едно финансово удовлетворение, няма как да е щастлив, работейки като лекар в България. На младите, които  искат да започнат, особено нашата специалност, им задавам един въпрос: Готови ли сте да сте част от обслужващия персонал в болницата? Независимо, че всеки от нас има своята самостоятелна работа, в крайна сметка пациентът идва при хирурга. Той си тръгва запомняйки хирурга. Ние правим така, че да го приспим, да го успокоим преди операцията и правим съзнателно така, че той да не ни помни. Случвало ми се е да разговарям дори с колеги-анестезиолози, претърпели операция, които нямат спомен кой е бил техния анестезиолог. Очевидно стресът преди една оперативна интервенция води точно до това, че човек мисли само за операцията, а по-страшната и опасната е анестезията. Много е жалко, когато в нашите вътрешни отношения го няма взаимното уважение, защото ако човек няма нужното самочувствие може да изпадне в доста тежко психическо състояние. Може би в това се проявява силата на характера, затова от самото начало казвам на младите: Не сте ли готови на това, не го правете. Няма да можете да се справите, ако нямате достатъчно вътрешно самочувствие, ако нямате уважение сами към себе си, а очаквате друг да ви оцени. Българинът е велик! Той всичко прави сам и често не забелязва хората, които съдействат и без които нищо не би свършил. Така че, за да се изправиш пред родителя и да кажеш „ние ще лекуваме Вашето дете“, „нашият екип“…трябва да си с убедеността, че си такъв капацитет, че от това няма да ти се урони авторитета, а напротив, ще израснеш в очите на хората с това, че си ръководител на екипа, който ще се грижи за детето им. Но за това трябва да уважаваш хората, а често комплексите избиват и комуникацията се нарушава.

– А как, според вас, може да се реши проблемът с агресията срещу медици?

– Може би процесът е двустранен. От едната страна са медиците, от другата медиите и цялото общество. Разбира се, това е и политически въпрос, много по-лесно е да се насочи вниманието към проблемите в здравеопзаването, а непрекъсаното предаване само на негативни новини, води до това, че хората се настройват срещу лекарите. Много, много повече са случаите, в които пациентите са доволни, но никой не коментира това. Ако медиите показвахе тези случаи, отрицателното можеше да бъде показвано като пример за изключение, а не налагано като общо правило. Никой обаче не смята, че хубавата новина може да представлява интерес за обществото. Когато това се налага като отношение, хората идват при нас, разговарят с нас, а в погледа им се чете недоверие. Заова един от най-впечатляващите случаи в практиката ми е с 4-годишно белгийче, което преведоха от болница от Бургас с тежка чревна инфекция и което много бързо беше развило остра бъбречна недостатъчност. Тук се борехме за живота му, защото нещата наистина бяха много страшни, но няма да забравя родителите с мълчаливото им страдание. Те се страхуваха за живота на детето си, но ни гледаха с невероятно доверие и казваха само: „Ние знаем, че правите всичко, което трябва“. Детето го преведохме в Белгия, там продължи да е на хемодиализа още шест месеца, а тези родители се обадиха, за да ни кажат, че е минало всичко добре, бъбреците са проработили и детето им е живо и здраво. Много рядко някой ще се обади, за да благодари на лекарите, които са го спасили. Доверието се гради с години, но много бързо се разрушава. В никакъв случай не казвам, че няма случаи на неадекватно поведение и от наша страна, но агресията и грозното поведение се показват ежедневно и на най-високо ниво, липсата на толерантност е демонстрирана и понякога забавно издигана в култ…

– Как се справяте със синдрома на прегарянето?

– Най-важното е човек да се опита, излизайки от болницата, да не живее непрекъснато с проблемите на болните. Сигурно не звучи добре, но ако започнем да живеем постоянно с тяхната мъка, с тяхната болка, означава да изгорим, не да прегорим. Да не се съхраним въобще. Най-хубавото, поне лично според мен, е човек да сменя по някакъв начин заниманията, да открие удоволствието и в нещо друго. Много обичам музика, театър, това ми носи невероятно удоволствие. Както и да походя в планината или да пътувам.

– Може ли да се каже обаче, че пътуванията са голямата ви страст?

– Изпитвам някакво вътрешно блаженство, когато тръгна на път. Когато сме навън, извън България, разбираме и плюсовете и минусите си. Виждаме, че няма лесен живот. За мен пътуването е голямото предизвикателство и голямата почивка. Не случайно си позволих два пъти да отида като лекар на нашата антарктическа база. Много ми се ходи пак, но някак от многото ангажименти не остава време…

– Как се решихте?

– Винаги съм го искала. Когато мечтата ми се сбъдна първия път, съпругът ми имаше здравословен проблем. Много се чудех дали трябва да отида и дори му предложих да остана, въпреки че тези експедиции се планират години напред и е много трудно да се смени човек от екипа в последния момент. А до този момент отлагах, исках децата ми да са големи, защото тръгвайки натам човек поема голям риск. Отидох с невероятно любопитство и пътуването се оказа истинско вълшебство. Много хора не го разбират. Някои ме питаха: От какво бягаш? Други – че какво правите там? Ние сме една от малкото страни, които сме пълноправен член на Антарктическия договор  от 1978г и участваме наравно с големите държави. Базата поддържаме четири месеца, в които там има хора – това е тяхното астрологическо лято и тези четири месеца лекарите си делят на две смени. Двата месеца, в които абсолютно се откъснах от България, бяха една невероятна почивка – друг свят, други хора, друго общество, за известен период и малко и затворено. По това време на нашия остров бяха отворени двете бази – бъларската и испанска, но ако искахме да отидем на гости, трябваше да ползваме шейни или лодки. Тогава се започна и изграждането на българския параклис там. Там работеха с българите и португалски учени. През другите години са били екипи от къде ли не –  Англия, Австралия, Япония, Турция, Монголия, Португалия и други. След две години отидох пак и бяхме сам сами на острова, защото испанците не бяха успели да отворят толкова рано. Тогава си тръгнахме с кораба, който доведе първата испанска група. На връщане минахме през остров Кинг Джордж, къдете се наложи доста време да почакаме за хубаво време, за да можем да продължим с военен самолет на Бразилия. Междувременно свалиха от норвежки кораб един тежко пострадал човек. Той бе късметлия, че имахме с какво да отреагираме, но си дадох ясна сметка, че ако не беше пострадал крака му, а нещо друго, можеше да си отиде от този свят само заради лошите метеорологични условия. За щастие успяхме да отлетим след 5 дни. И двата пъти семейството ми идваше да ме посрещне в Южна Америка и си направихме фантастични екскурзии. С такива приключения човек наистина си почива.

– До къде?

– Първият път до Аржентина и Перу, а вторият – до Бразилия по Амазонка. Много исках да видя две реки – жълтата и черната, които в един дълъг участък текат в общото кори на Амазонка. Избрахме едно място откъдето да ги видим, а после да се разходим по ръкавите на реката за четири денонощия. Имахме водач, ние бяхме четирима и имахме четири човека, които ни обслужваха – готвач, капитан на корабчето и двама придружители. Ходихме на лов за пирани, ходихме да гледаме каймани. Пираните ги ловихме ние, но заради изключително острите им зъбки, местните хора ги сваляха от кукичките на въдиците. Това, което си наловихме през деня, беше изядено вечерта. Само най-малките пирани бяха връщани в реката. А сутринта слушахме как маймуните си говорят. Чуваше се нещо като звук от далечен влак и когато попитахме водача ни какво е това, той каза, че са маймуни, които си разговарят на пет киломентра разстояние.  Спяхме в хамаци, целите скрити под тюл до земята заради комари и други гадинки. Водачът ни, момче на 25 години, каза че 8 пъти е боледувал от малария, което означаваше, че си е болен, с периоди на ремисия. Невероятно усмихнато момче, мечтаещо за собствена туристическа компания. Наричаше себе си Jungle boy. Момчето от джунглата след един дъжд ни свали ленивец  от едно дърво, защото не можехме да го видим, и след кратка фотосесия, пак го върна там. Перу, Аржентина също са необятни и невероятно интересни!

Изобщо, светът е толкова шарен, интересен, че и сто живота да имаме, пак няма да може да видим всичко! Е, струва си според мен поне да се опита да се види и усети, колкото се може повече! Предпочитам едно пътуване пред някакви вещи, които с лекота купуване, а те не ни правят нито по-богати, нито по-интересни… Поне според мен! Ако за нещо не ми стига време и средства, това е да обикалям и да опознавам нови и нови места. Благодарна съм на всички, които са направили това възможно за мен!

Вярвам, че уважавайки хората и правейки добро на тези около нас, светът ще стане по-добър, по-хубав и приятен за всички ни!

Източник: http://www.zdrave.net