В психиатрията и неврологията обикновено се смята, че настъпването на дадено увреждане в мозъка може единствено да влоши начина ни на живот. Малък, но увеличаващ се брой изследвания обаче поставят под съмнение това разбиране.

Оказва се, че освен загубата на определени способности, неврологичните проблеми може да доведат до различни форми на компенсация, както и до разгръщането на неподозирани страни у нас.

Моделът, според който уврежданията предизвикват дефицити, несъмнено стои зад голяма част от най-важните открития в историята на неврологията. Според невроучения Нариндър Капур обаче едно по-основателно разбиране за функционирането на мозъка е, че то всъщност зависи от множество взаимодействащи си системи, които работят в отношения на сътрудничество и конкуренция помежду си. Това означава, че когато мозъкът на човек работи нормално, между системите има добър баланс и съгласуваност. Следователно когато една система бъде увредена, в някои случаи това не само може да не навреди, но и да подпомогне работата на други системи или мрежи от неврони в мозъка — независимо дали мисловни, двигателни, сетивни, или др.

Тъй като, подобно на хората в обществото, невроните в мозъка са свързани в сложни мрежи от отношения, това затруднява предсказването с точност на последиците за цялото при загубата на една или друга част.

Да излъжеш афазик

В свое изследване, публикувано в Journal of Cognitive Neuroscience през 1997 г., Москович и колеги съобщили за пациент със зрителна обектна агнозия, или неспособност за разпознаване значението на видените обекти, и придобита дислексия след удар по главата. След като провели серия от тестове с него, учените открили, че пациентът имал няколко пъти по-добра способност за разпознаването на човешки лица, скрити в сложни сцени, отколкото обикновените хора. Предположението на авторите било, че съревнованието със системата за разпознаване на обекти в мозъка попречило на нормалните участници да разпознаят достатъчно бързо скритите лица. При този пациент обаче тя била увредена, в резултат на което отсъствало съревнование със системата за разпознаване на лицата и тя могла да работи по-ефективно. Тъй като пациентът не разполагал с работеща система за разпознаване на обектите, било по-малко вероятно даден обект да привлече неговото внимание, отколкото при обикновените хора.

Няколко години по-късно Еткоф и колеги установили, че пациенти с афазия, или нарушения във възприемането и произвеждането на реч, не просто обработвали по-добре скритите лица, но и могли много по-добре да разпознаят опитите за измама в клипове с хора, прикриващи своите емоции. За учените не било ясно дали тяхното подобрение се дължи на по-честото използване на знаците от лицето, за да се ориентират в социални ситуации, или произтичало от по-големи промени в организацията на мозъчните области за неезикова социална информация.

Резултатите подкрепили и наблюденията на невролога Оливър Сакс, за които той споделя в книгата си “Мъжът, който сбърка жена си с шапка”. В девета глава, посветена на пациентите с афазия, той описва учудването на пациентите, докато гледали реч на президента Роналд Рейгън по телевизията — сякаш могли да прогледнат отвъд думите му и да уловят през езика на тялото му, че има нещо съмнително:

“Откъдето произтича и чувството, което понякога имам — което всеки работещ продължително с афазици има — че не можеш да излъжеш афазика. Той не може да разбере думите ти и поради тази причина не може да бъде подведен от тях; но онова, което улавя, го улавя със завидна точност, а именно израженията, вървящи с думите, цялата спонтанна и непреднамерена изразителност, която не може да бъде симулирана или променяна, както думите биха могли… Човек може да лъже с устата си, пише Ницше, но придружаващите гримаси неизменно разкриват истината… Следователно гримасите, преструвките, фалшивите жестове, но преди всичко фалшивите тонове в гласа, предизвикваха недоверието у тези безмълвни пациенти. Към тези така очевидни и дори гротескни за тях разминавания те реагираха, неспособни да бъдат заблудени с думи. Поради което те се смяха на речта на президента”.

В същата глава на книгата си Сакс разказва и за своя пациентка с “тонална агнозия” вследствие на тумор в дясното полукълбо, загубила способността си да улавя невербалните качества на речта — тона, тембъра, чувството и характера. Тя била уважавана поетеса и имала добре развити езикови умения. Не могла вече да прецени дали даден глас е ядосан, тъжен или весел, но тя също се усъмнила в логиката и достоверността на казаното от президента. Според нея речта не била “добре структурирана. Използваните думи са неуместни, така че или има някакво мозъчно увреждане, или прикрива нещо.” Думите на президента не успяват да постигнат своето въздействие за нея, тъй като след увреждането пациентката развила силен усет за езиковите конструкции — съвсем обратен на развития при афазиците.

Два инсулта — по-добре от един?

Във филмите и сериалите, когато някой получи амнезия след силен удар по главата, той обикновено възвръща паметта си при повторен удар. Но макар и подобни примери да остават предимно в художествената сфера, в неврологията има добре установени случаи, когато придобиването на ново увреждане може да премахне дефицитите вследствие на предишното увреждане.

Един от първите учени, които се натъкнали на подобна зависимост, е биологът Джеймс Спрауг. Резултатите му постигнали толкова широк отзвук, че били наречени на негово име — “ефектът на Спрауг”. Докато експериментирал с котки, Спрауг премахнал тъкан от задната част на мозъка на котките (десния оципито-темпорален неокортекс), в резултат на което те развили проблеми с обръщането на внимание на обекти в лявата част на зрителното си поле. Когато обаче предизвикал още едно — в области от лявата страна на главата (левия супериорен куликулус), проблемите на котките до голяма степен изчезнали. Следващи изследвания потвърдили съществуването на ефекта и установили, че го има и при слуха.
Според някои автори проблемът с вниманието тук се дължи на конкуренция между някои подкорови области на мозъчните полукълба и потискането на невроните в определени мозъчни области заради високата активност на рецепторите в подкоровите области (бел. авт. рецепторите приемат “съобщенията”, които един неврон изпраща до друг).

Уедъл съобщил за първия аналог на ефекта на Спрауг, наблюдаван при хората. Пациент с тумор в средния мозък развил проблем с вниманието при лявата страна, след като туморът довел до увреждания в предните области на дясното полукълбо. Когато туморът увредил и левия супериорен куликулус, зрителните способности на пациента се възстановили. След като обаче той достигнал и до десния супериорен куликулус, пациентът развил трайни проблеми с насочването на вниманието в дясната страна на зрителното си поле.

В друго изследване пък Вилмайър открил, че проблем с насочването на вниманието към лявата страна заради загуба на кръвоснабдяването в задната част на дясното полукълбо, изчезнал след увреждане в предната част на лявото полукълбо.

Съществуват малко изследвания за положителните въздействия на мозъчните увреждания върху езиковите способности. През 1986 г. Хелм-Естърбрукс и колеги описали случая на пациент, който спрял да заеква, след като наранил главата си. След известно време Мурой и колеги пък се натъкнали на пациент, който преодолял хроничните си проблеми със заекването, вследствие на загуби на кръвоснабдяването в левия и десния таламус.

Въпреки че някои изследователи изказват съмнение, други автори разказват за пациенти, които започнали да говорят с чуждестранни акценти след увреждания в мозъка. При тях след настъпването на втори инсулт чуждестранният акцент изчезнал и речта се върнала към нормалното.

Колкото повече, толкова по-малко

Един от основните принципи на традиционния модел за уврежданията и дефицитите е, че по-големите увреждания предизвикват по-големи дефицити и затруднения. Съществуват обаче редица клинични случаи, опровергаващи подобно разбиране. Изследвани са пациенти с големи, но доброкачествени, мозъчни тумори, които показват съвсем малки промени в поведението — според някои учени заради бавното разрастване на такива тумори и адаптирането на структурата на мозъка към новите условия. В други случаи — като на множествената склероза или на кисти в мозъка, също е възможно да няма забележими последици върху мисленето или поведението.

Още по-впечатляващо, определени пациенти с хидроцефалия, или прекалено уголемени мозъчни кухини и малко (или свито) количество мозъчна тъкан, имат нормална, а дори по-висока от нормалната, интелигентност и се справят добре в обществото. Изглежда, че дори безмозъчността не е гаранция за глупаво поведение.

Тези открития подсказват, че мозъкът, подобно на биологичните структури като цяло, не реагира като пасивен наблюдател на външния свят, а активно преструктурира себе си в отговор на неговите влияния.

Драстично увеличение на мозъчните кухини при пациент, който 

функционира нормално в обществото. Източник: Feuillet et al., 2007.

Друго интересно откритие, потвърдено в редица изследвания с хора и животни, засяга връзката между големината на увреждането и проблема, който настъпва. По-тежките увреждания в мозъка всъщност е възможно да доведат до по-малки нарушения в мисленето и поведението. При срязването на мазолестото тяло, свързващо двете полукълба, например традиционният модел предсказва, че ако то се среже напълно, ще настъпят по-големи нарушения, отколкото ако се среже частично. В някои случаи обаче по-тежките проблеми в общуването между невроните от полукълбата настъпват именно когато мазолестото тяло се среже частично.

От друга страна, появата на нови неврони в мозъка не просто не води винаги до подобрения, но съществува опасността и да влоши нещата. Редовните припадъци, да кажем, е възможно да стимулират неврогенезата и да ускорят интеграцията на незрелите неврони към мозъка. По този начин може да се стигне до каскада от вредни ефекти, надхвърлящи онези на самия припадък. По думите на невроучения Мартин Уотовиц, интегрирането на новите неврони е все едно да поканиш група тийнейджъри на чаеното парти на пенсионери.

Генетично модифицираните плъхове, лишени от способността да убиват ненужни клетки в мозъка си, развиват сериозни затруднения с научаването на нови поведения. Тъй като прекалено много неврони се състезават за ограничените ресурси в мозъка, те започват да си пречат взаимно на работата. Впечатляващо, но при тези мишки по-често се откриват проблеми в структурата на зрелите клетки — сякаш младите натрапници надвиват възрастните неврони и разстройват техните нормални функции.

Не (само) болни

“Когато говорите на Бог, се молите. Когато Бог говори на вас, имате шизофрения”, отбелязал някога иронично Томас Сас по повод склонността на психиатричните институции да свеждат едни или други поведения до заболявания с биологични корени. Но дори отвъд опасността от свръхдиагностициране, някои проучвания разкриват, че психичното здраве стои по-скоро извън черно-бели рамки и психичните заболявания също биха могли да имат своите ползи в набор от контексти.

Да вземем за пример депресията. Със сигурност съзерцанието на тленността и безсмислието на живота не изглежда като особено ползотворно начинание. Все пак страдащите от депресивни разстройства имат едни от най-високите нива на самоубийства, а психичните смущения често пъти биват придружавани от различни физиологични отражения — като кожни или стомашни проблеми.

При все това, за невроучения Пол Кидуел депресията има голямо еволюционно значение. Според него част от положителните страни включват подобрена способност за справяне със страданието, емпатия и състрадателност, както и по-голямо смирение. Други изследователи предполагат съществуването на определени механизми зад подобренията. Продължителното премисляне на определени въпроси, характерно за мнозина страдащи от депресия, може да доведе до подобрения в способността за решаване на проблеми, тъй като разсейванията от социалната среда, сексуалните отношения или дори храненето са сведени до минимум. В набор от проучвания, съсредоточаващи се върху положителните аспекти на биполярното разстройство, Галвез и колеги установяват доказателства за засилването на множество черти при хората с него, сред които и емпатия, творчество, реализъм и устойчивост.

Експериментални изследвания пък установяват, че хората с депресия проявяват по-голяма точност при преценяването на последиците от своите действия. Алой и Абрамсън дали на изследваните си лица задача, където при всеки опит те трябвало да решат дали да извършат дадено действие, или не, като тогава определено събитие щяло да се случи или не — лампичката да светне.
Учените открили, че когато събитието се случвало много често, обикновените участници надценявали връзката между него и техните действия. Същевременно сравнително депресираните участници по-рядко се поддавали на заблудата. Тези резултати били обозначени като “депресивен реализъм”. Разбира се, следва да се отбележи, че други изследвания потвърждават, че на депресивния реализъм е присъща по-голяма сложност, отколкото “отрицателни, но точни очаквания”, като влияние оказват силата на депресията, контекстът или степента на разпознаването му.

Вероятно не е случайност, че един от най-успешните императори и стоически философи в Римската история — Марк Аврелий, е притежавал сравнително депресивен, по съвременните стандарти, характер. Втора книга от своите “Медитации” например той започва със следните наставления към себе си: “Щом отворя очи, да си кажа: „Ще срещна любопитни, неблагодарни, надменни, коварни, завистливи хора, ще срещна егоисти. Станали са такива, защото не знаят какво е добро и какво — зло“… Не се разсейвай повече. Не е позволено. Но презри плътта като човек, който вече умира. Тя е мръсна Кръв, кости, Крехка тъкан от сплитащи се сухожилия, вени и артерии.”

Очаквано следствие на ниските очаквания е предотвратяването на възможни рискове, но и изпитването на по-голямо удовлетворение от живота, когато нещата не се развият по най-лошия сценарий. Има, разбира се, и добре установена връзка между отхвърлянето на отрицателните емоции и влошаването на психичното здраве. В края на краищата, може би не е чак толкова лоша идея да бъдем леко депресивни?

Но ако депресивните и маниакалните епизоди ни позволяват да видим все пак някакви скрити страни в реалността или да имаме по-пълни преживявания, то какво да кажем за шизофренията? Има ли въобще каквито и да е ползи от подобни тежки загуби на връзката с реалността и социалната среда, каквито е принуден да изпитва страдащият от шизофрения в своите халюцинации и делюзии? Всъщност има. Застъпник и един от най-отдадените изследователи на този въпрос е професорът по психология Питър Чадуик, самият той диагностициран с шизофрения. Според него “податливостта към шизофрения има също така общо с творчеството, езиковите способности, високата чувствителност и въображението като цяло, както и с отвореността към духовни преживявания и емпатията”.

Някои учени съобщават, че пациентите с шизофрения по-трудно се поддават на оптични илюзии. Дима и колеги проучват една такава илюзия, където пациентите с шизофрения е по-малко вероятно да видят лице в куха маска. Според авторите те се осланят повече на характеристиките на самото нещо, което наблюдават, а не толкова на вътрешните си представи. Друго проучване открива, че тези пациенти по-трудно се заблуждават от илюзия за размера и теглото — при тази илюзия, когато на здрави хора се дадат два сходни обекта с еднакво тегло, но различни размери, по-малкият обект се възприема като по-тежък. Уилямс и неговите колеги обясняват откритието си с това, че при здравите хора мозъкът предсказва какво ще се случи, ако вдигнем предмета, но тази информация се сблъсква с информацията от действителното вдигане на предмета и така се създава илюзията. Тъй като пациентите с шизофрения имат затруднения с предсказването, такова разминаване между предсказаното и действителното не се случва.

Въз основа на резултати от невронауката и молекулярната генетика, невроложката Шели Карсън обвързва податливостта на психични разстройства с творческите способности — например високата свързаност между невроните. В своя статия за Scientific American тя разказва за странностите, демонстрирани от прочути личности с високи творчески способности: “Алберт Айнщайн вдигал фасове по улиците, за да си напълни лулата с тютюн; Хауърд Хюгс прекарвал цели дни в предполагаемо свободната от микроби зона на стаята си в хотела Бевърли Хилс; композиторът Робърт Шуман вярвал, че неговите композиции му били продиктувани от Бетовен и други вече починали музикални светила; а за Чарлз Дикенс се твърди, че прогонвал въображаеми таралежи с чадъра си, докато вървял по улиците на Лондон.”

Макар и спорно, подобни зависимости може да стоят в някои случаи и зад математическия талант. Някои пациенти с шизофрения се справят по-добре в задачи със силогизми(силогизъм е например: ако всички хора са смъртни, а всички смъртни са философи, то вярно ли е, че всички философи са хора?). Проучвания сред най-продуктивните исландски математици разкриват силно изразени психотични тенденции, както и по-често срещани шизофренни разстройства в техните семейства.

Макар и да създават неминуемо предпоставки за трудности в ежедневието, когато се насочат в подходящата посока, психичните проблеми може да дадат път и на неподозирани постижения. Опасността в действителност е в дехуманизирането на засегнатите и приемането им за опасни или непотребни за обществото — стереотипи, отговорни за редица тежки нарушения на човешките права в миналото или задържането на здрави хора против волята им в някои социални експерименти.

В български план подобни идеи вероятно са повлияли и на скорошните предложения за национален електронен регистър за психично болните.

Но докато настаняването в институции или продължителното следене са безспорно важни понякога, такива практики оставят вратичка за злоупотреби или трудовата дискриминация на хора с ценни идеи или таланти. В противовес на тенденциите у нас, в западните корпорации напоследък набира популярност идеята за “неврологично разнообразие” (neurodiversity), където не се назначават служители просто “заради неврологичните им проблеми”, а заради талантите, които подобни различия може да отключат. При служителите от аутистичния спектър — висока задълбоченост при математическото моделиране или лишен от социалните влияния поглед върху нещата, при тези с обсесивно-компулсивни личности — внимание към всеки детайл, и тн., и тн.

По думите на философа Нисим Талеб: “Проблемът на знанието е, че съществуват много повече книги за птиците, писани от орнитолози, отколкото книги за птиците, писани от птици, и книги за орнитолозите, писани от птици.”

Автор: ГЕОРГИ ГЪРКОВ

Източник: https://nauka.offnews.bg/