Д-р Гергана Форева е специалист по вътрешни болести, обща медицина, клинична психология и психотерапия. Управител е на Медицински център БРОД в Пловдив. Завършва медицина в Пловдив през 1992 г. През 2002 г. се дипломира като магистър по икономика в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Д-р Форева участва в работата на многобройни изследователски колективи, автор и съавтор е на няколко десетки монографии, учебници и учебни помагала, както и на статии в специализирани периодични издания у нас и в чужбина. От 2010 г. ръководи Балинтова група от общопрактикуващи лекари, а от началото на 2011 г. – Балинтова група от студенти. Секретар е на Българското Балинтово Общество.
Д-р Форева, как избрахте медицината, има ли някаква специална причина, която се е оказала решаваща за този Ваш избор?
Нямам роднини лекари. Изпълних своя детска мечта. Имах прабаба със сложно име, беше вече много възрастна, а аз имам спомени от времето, когато съм била на три-четири години преди да почине. Не съм можела да произнеса името й и я наричах „баба Ох“. Тя ме качваше на един скрин в нейната стая и ми казваше, че ще стана лекар, за да помагам на хората. Явно това е предопределило моя избор. Превърнало се е в мечта. После си спомням, че стана част от игрите ми. Имах „лекарска чанта“, истински слушалки и още преди да се науча да пиша драсках „рецепти“. След години игрите станаха реалност.
От Вашата практика моля да споделите впечатленията си за отношението на хората към общопрактикуващия лекар като обобщено понятие, като фигура, която има значение за тях? Чувстват ли го като приятел и близък човек, склонен да ги разбере и вникне в проблемите им?
Понякога се учудвам от противоречието между мнението, че общопрактикуващите лекари са само тези, които просто дават направления и личното отношение на пациентите към техните собствени семейни лекари. За все повече пациенти семейните лекари са тези, на които могат да се доверят, тези които наистина изпълняват ролята на техни адвокати в здравната система.
Имам ограничения в разбирането ми за идеята лекарят да бъде приятел и близък човек. Лекарят трябва да запази своята емоционална неутралност, за да взема рационални решения. Неговата загриженост е професионална, а не лична. Важно е той или тя да бъдат обективни, което не означа да бъдат безразлични към преживяванията на пациентите.
Не е тайна, че общата медицина не е сред най-желаните специалности днес. От позицията на университетски преподавател в тази област, как бихте обяснили този феномен?
Да, общата медицина не е сред най-желаните специалности. Има множество причини. Макар, че минаха 20 години от въвеждането на първичната медицинска помощ, все още именно в медицинската общност специалността обща медицина се подценява. Цялостната политика в здравеопазването е насочена в по-голяма степен към болничната помощ. И казвам това не за да противопоставям извънболнична и болнична помощ. Според мен това е недопустимо. Това разделение помежду нивата в здравния сектор е непродуктивно. Когато един пациент има здравословен проблем, този проблем може да се налага да бъде решаван на всички нива на здравната система. А това може да стане качествено и ефективно само при сътрудничество между медицинските специалисти, независимо от тяхната месторабота.
Не съм университетски преподавател от почти три години. Това е личен избор. За мен е неприемливо студентите през цялото си следване дори да не посетят обща медицинска практика, да не говорим да бъдат обучавани в нея, да бъдат обучавани от практикуващи специалисти по обща медицина. И когато не познаваш дадена специалност, когато сам не си изградил мнение за нея, а чуваш преобладаващо негативни – как да я избереш?
Вие сте един от основателите на Българското Балинтово Общество. Как тръгнахте по този път, как направихте първата крачка към една област, която тогава бе непозната за страната ни?
Да, преди 10 години, в България нямаше Балинтови групи. Но д-р Веселка Христова, психиатър и психотерапевт, е човекът, който буквално ми показа Балинтовия подход. Първо с превода на книгата на Майкъл Балинт, „Лекарят, неговият пациент и болестта“. Книга, издадена у нас десетилетия по-късно след първоначалното й публикуване през 1957 г. , но незагубила актуалността на идеята, която носи – идеята за ключовата роля на взаимоотношението лекар-пациент. По-късно бе проведено обучение за водещи на Балинтови групи от д-р Вивиан Праматароф, Балинтов лидер от немската организация. Между другото, в Германия участието в Балинтови групи е задължително за всички лекари в процеса на обучението им, а в някои провинции и през цялото време на практикуването. И така първите осем обучени лидери на Балинтови групи станахме основатели на Българското Балинтово Общество.
С всеки работен ден се убеждавам колко е важно да мислим как общуваме с пациентите си, като част от професионалните ни задължения, дори да не познаваме Балинтовия подход. Но този подход би могъл да ни помогне много.
Как се разви идеята за Балинтовите групи и къде се намираме днес в тази област?
Българско Балинтово Общество е член на Международната Балинтова Федерация. В страната има малко постоянно функциониращи групи. Но вече има лечебни заведения, в които се правят такива група, макар и спорадично. Вече обучаваме водещи в нашата страна. Психолози също проявяват интерес към подхода, тъй като с времето той започва да се използва от всички помагащи професии, включително социални работници, педагози.
Българското Балинтово Общество провежда всяка години конференция и през последните години колеги от Румънското Балинтово Общество са наши постоянни гости. Установихме тясно сътрудничество – в тяхната страна има 25 годишна традиция и ангажираност. Гостувала ни е и председателят на Унгарското Балинтово Общество. Като изключим споменатата Германия, където групите имат задължителен характер на един или друг етап в обучението или практикуването на лекарите, то в другите страни няма такава масовост на Балинтови групи, но подходът, идеята се познава, преподава и обсъжда сред медицинските специалисти.
Вашият опит в тази тематика ме провокира да Ви попитам как се справя с професионалния стрес българският лекар днес?
Не съм запозната с научни проучвания конкретно по въпроса как се справя българският лекар с професионалния стрес. Има публикации за нивата на стреса и/или на синдрома на прегаряне. Така че на този етап знаем, че има проблем и понякога говорим за него… А според житейските ми наблюдения, всеки от нас се спасява някак – някои с пътувания, с хоби, други обаче с цинично отношение към работа си или с алкохол например.
Няма устойчиви политики нито на национално ниво, нито в лечебните заведения по отношение на професионални стрес.
И в личен план нека Ви попитам как Вие самата се справяте с напрежението в работата, как прекарвате свободното си време?
Преди всичко се опитвам на работното си място да използвам познанията си и да се създава спокойна атмосфера. Ние сме малък екип и аз държа много на думата „екип“. Обсъждаме си всичко – и клинични въпроси и такива, свързани с взаимоотношенията с пациентите, периодично си правим екипни срещи в неформална атмосфера. Някой от колегите участват в Балинтова група. Тук бих искала да вмъкна – тези групи не са панацея, но Балинтовият подход въвежда идеята колко важно е общуването в професионалната ни работа, какви особености има то и как може да използваме това взаимодействие с пациентите като част от терапевтичния процес. Да довърша отговора – доколкото имам свободно време, защото се занимавам с доста различни неща, свободното се време основно прекарвам със семейството ми!
А коя е най-голямата Ви мечта?
Труден въпрос. Труден в смисъл, че е нужна много работа, защото вярвам, че мечтите могат да се реализират! В професионален план, както и да прозвучи, е утвърждаването на общата – семейна медицина с цялостна промяна от преподаването до практикуването.
Източник; zdrave.net
