– Д-р Желев, има ли хирурзи на първа линия срещу COVID-19 и какво се случва в операционните след възстановяването на плановите операции?
– Не е съвсем ясна дефиницията „първа линия“. По време на ограничителните мерки работихме само със спешни и онкологични пациенти. Лекували сме хирургично болни, позитивни за Covid–19. Това може би ни поставя на предна линия. Вече сме в процес на завръщане към нормалния режим на работа. Имахме сериозно ограничение за работа с плановите пациенти. Но вече те отпаднаха, няма някакви специфични изисквания.
Имаме наредба с препоръчителен характер за пациентите, на които им предстои планова намеса, да имат извършен PCR тест.
Но пък има становище от Министерството на здравеопазването, че не може да задължим хората. На практика може тези, които са склонни, да си направят тест извън болницата, и след това да постъпят.
– Не се ли получава патова ситуация, рискът за Вас става по-голям, можете ли да откажете пациент?
– Не, включително и днес (30 май – бел. Ред.) приемаме пациент с тежък анемичен синдром и кървене от стомашночревния тракт, на когото при приемането му регистрираме един тумор, най-вероятно на гръдната клетка, и когото хоспитализираме в нашата клиника.
Оказа се, че на бързия тест той е позитивен. В момента пациентът е изолиран. При такива пациенти задължително се взима PCR и до получаване на резултата, той ще бъде изолиран в дневния стационар.
Когато получим резултата, ако той е позитивен, ще попадне в COVID отделението на болницата, а ако е негативен, ще попадне в нашата клиника (по хирургия) и ще продължат диагностичните дирения, ще му бъде коригиран анемичният синдром, най-вероятно ще бъде скениран, за да се разбере какъв е този тумор и т.н.
Мастърклас по лапароскопска колоректална хирургия, личен архив
– Притесняват ли ви такива пациенти?
– По-скоро не.
– Пандемията уплаши ли ви?
– Уплаши – не точно, но притесни като всеки нормален човек. Но ние имахме своите съображения. Ретроспективно – малко след като се разкри COVID отделението в нашата болница, имаше пациент, който най-вероятно беше нулевият за нашата клиника.
Покрай него се позитивираха още 5-6 пациенти. Ние с всички от тях сме имали контакт – оперирали сме ги, превързвали сме ги, правили сме медицински процедури, като поставяне на сонди и т.н., което наложи скриниране на цялата болница. Оказа се, че доста малко от нас са позитивни – една медицинска сестра, няколко от санитарите.
От лекарите, към този момент, за който говоря, нямаше позитивни, в последствие имаме една колега, която двукратно влиза в COVID отделението. Там са на мандати – 1 седмица изкарват плътно вътре, след това им се прави тест, ако е негативен, биват изолирани за 14 дни. Тя влезе втори път и при повторното излизане беше регистрирана с позитивен тест за COVID.
Нейният съпруг е също колега, та тя инфектира и него, което наложи 28 дни и двамата да се изолират. Приемаме го този риск, почти нямаме притеснения. Взимаме си мерките, използваме предпазните средства, прилагаме препоръките за работа с такива пациенти и това е. Много, много не го мислим.
– А как се действа при пациенти с коронавирус?
– Зависи дали към болницата се насочва пациент с известна COVID инфекция или тя се установява при приемането. В първия случай обичайно е съгласувано с РЦЗ. При втория случай нещата се случват както описах по-горе.
Често това води до тежки организационни проблеми. На мое дежурство имаше пациентка, която дойде с черепно-мозъчна травма. Препратена бе от Окръжна болница, тъй като там беше затворена неврохирургията им именно заради COVID и провеждаха дезинфекция. Жената постъпи в нашето спешно отделение.
Това означава, че екип от спешното трябваше да се облече в предпазни облекла, болната да се изолира в такива случаи използваме нашия дневен стационар. Задължително трябваше да се скенира, което означава, че скенерът подлежеше също на затваряне и дезинфекция. В контакт с нея трябваше да влязат рентгенов лаборант, рентгенологът, неврохирургът.
Всички те минаха през обличане на предпазни облекла, в последствие при събличането – дезинфекция. На практика един пациент ни затвори спешното за цяла нощ. Ние не се сърдим на пациента, но такава е ситуацията. Ако стане една катастрофа на бул. „Дондуков“, най-близката болница е ИСУЛ, а нейното спешно отделение може да се окаже временно затворено.
– Как разбрахте, че жената е с COVID-19, при условие, че е дошла по спешност с черепно-мозъчна травма…
Пациентката беше възрастна жена, паднала от собствен ръст с фрактура на черепната база. Фигурираше резултат от бърз тест с позитивни антитела. Трябва да се изолира, да се вземе и PCR задължително, за да се докаже инфекцията. Разбира се, ако пациентът е критичен, изискващ спешна операция, няма време за чакане на тестове. Приема се по презумпция за позитивен и се работи с пълния набор от защитни мерки.
Всичко това силно нарушава организацията на стратегически важни болници, каквито са Пирогов, Окръжна, ИСУЛ, ВМА. Те са свързани с ежедневната спешност, травматизма, острите състояния в коремната хирургия, с всички битови, пътно-транспортни травми и т.н. и т.н.
– Медиците винаги са по-запознати от обикновените хора, в този ред на мисли, каква диагноза ще поставите на нашето общество? Успяхме ли да се справим с тази пандемия?
– Аз едва ли съм човекът, който ще каже дали сме се справили с пандемията, но честно казано смятам, че доста дисциплинирано подходихме. Направи ми впечатление, че особено дисциплинирани са младите хора. Много присърце приеха препоръките на оперативния щаб, мерките за социална изолация.
Мисля, че като едно нормално общество подходихме, без някаква драматична паника сред повечето хора. Бих казал, че медиците бяха по-притеснени, в сравнение с останалите хора. Особено колегите анестезиолози, защото големият нож на тях се точи. Ако бяха се случили нещата така, както предвещаваха най-черните хроники, вероятно те щяха да са най-препатилите.
В другите страни е точно така…
Ако се беше наложило да има много пациенти на апаратна вентилация, щеше да бъде наистина ад за тях и те заради това може би най-драматично приеха нещата, което е съвсем разбираемо. От друга страна според показателите за заболеваемост в България дори не се наближихме до критериите за епидемия.
– Българинът научи ли се да се грижи за здравето си?
– Не мисля, че тази ситуация промени нещо в отношението на българина.
– А по принцип? Търсим ли лекарите само когато опре ножът до кокала?
– Имаме и двата типа пациенти. Има хора, които са страшно ангажирани със здравето си – правят си профилактични прегледи, което понякога е малко свръх експресирано, не винаги обосновано. Има и такива хора, които неглижират здравословното си състояние и идват когато нещата вече са в краен стадий.
Мастърклас по хернии, Атина. Личен архив
– Вие защо избрахте точно медицината?
– Не знам… (Смее се). Аз приблизително 10-11 клас се ориентирах, че ще кандидатствам медицина. Майка ми е лекар, но със сигурност тя не ми е повлияла. Нито ме е разубеждавала, нито ме е убеждавала. Предполагам, че се е радвала на това решение.
Може би по-скоро причината е била интересът ми към естествените науки. Биологията винаги ми е вървяла и имах интерес към устройството на човешкото тяло. Затова реших, че ще ми е супер интересно да го изучавам няколко години, пък и след това, използвайки наученото, да лекувам.
– Какво дава и какво взима тази професия?
– Взима адски много физически и психически ресурс. Взима много свободно време. Следването, ако искаш да бъде така, както трябва, е тежък процес. Може да го караш и много лежерно, но по принцип е доста тежичко – 6 години тежки сесии и много изпити.
След това следват едни от най-тежките години – специализантските. За нас това беше голяма мъка, защото 2005 г. се променяха наредбите за специализация. Не беше ясно какви ще са условията. Имаше 3 нулеви години, в които ние не можеше да се зачислим. Нямаше работа… Аз съм работил 2 години в клиниката като доброволец и отделно на второ място – по спешните звена.
– Тогава ли получихте грамотата „Младши лекар на годината“ УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ?
Не, беше в специализантските ми години. Може би година-две преди да взема специалност. Това е една инициатива на болницата, като това по никакъв начин не омаловажава за мен тежестта. Аз съм много щастлив. Това означава, че ръководството на болницата ме е оценило като такъв и си ми е ценно.
– А тези отличия дават ли ви стимул да се реализирате още повече от научна гледна точка?
– В научна гледна точка не бих казал, но това ме кара да поддържам ниво и да го вдигам, за да не остане просто една грамота. Чисто лично ме стимулира.
– Интересите ви са в миниинвазивната и лапароскопската хирургия. Има ли операция, която не сте извършили, а бихте искали?
– Не бих казал, че има такава, за която мечтая. Това, което работим ние като миниинвазивна хирургия е в сферата на жлъчната хирургия, на хирургията на херниите, включително и тези на предната коремна стена и колоректална хирургия.
Моите интереси са основно там и на практика ние прилагаме всички модалности на миниинвазивната хирургия в тези сфери, включително и в колоректалната хирургия. Прилагаме доста съвременни методики, които са навлезли в света преди 8-9-10 години, което наистина ги прави доста нови. Те не се прилагат на много места в България.
Имам предвид трансаналната тотална мезоректална ексцизия. Това е един напълно нов подход към ниския ректален карцином. Не работим много лапароскопска чернодробна хирургия и хирургия на панкреаса. Там прилагаме конвенционалните оперативни методи. Знаем къде са ни силите и там се концентрираме.
– Кой е случаят, който ще запомните?
– Те са много. Този, който ми излиза сега в главата – бях още специализант. В началото на специализацията си. Едно младо момиче на 28 г. с много напреднал рак на стомаха, което оперирахме тогава с моя мастър.
Ракът се беше разпространил към панкреаса. Направихме една много голяма операция с премахване на стомаха, дванадесетопръстника, част от панкреаса. Пациентката я понесе много леко, но за съжаление 3-4 години по-късно почина от разсейки на заболяването. Винаги ще я помня нея. Имам и позитивни спомени, разбира се.
Акад. Дамян Дамянов, един от най-важните учители на д-р Георги Желев, Марсилия. Личен архив
– Тези случаи с фатален край как действат на психиката или човек се научава да се справя?
– С времето се омазоляваш, претръпваш за тези неща. По принцип винаги сме с позитивната настройка да помогнем и да излекуваме, т.е. като ме питат някои от пациентите има ли шанс – първо шансът никой няма право да им го отнема. Никога не трябва да затваряш вратата.
Но единственото, което мога да им кажа е, че ще направим операцията по най-добрия начин, на който ние сме способни. Нито повече, нито по-малко. Повече от това не изисквайте, няма да може да го надхвърлим.
– Мислили ли сте за смяна на попрището?
– Твърдо не, вече казвам „Аз друго и не мога“ (Смее се). Нито за момент, дори в онези кофти години, когато нямахме работа, когато нямахме специализации – ти си в нищото, току що си завършил, единственото, което знаеш и можеш е малко вътрешна медицина и имаш някакви мечти.
Жена ми например искаше да става гинеколог, в последствие нещата се промениха и взе друга страхотна специалност – в момента е очен лекар и е супер щастлива от избора си.
Аз мечтаех за хирургията и идвах тук, нищо, че не съм назначен, важното бе да съм в операционната. Не беше важно дали ще имам заплата, дали ще имам специализация. Всъщност важното нещо е да се обучиш добре, да вярваш в себе си, да можеш да станеш самостоятелен хирург, преди да вземеш тапията за специалност.
Затова и ИСУЛ е много харесвана болница от младите хирурзи, 100{41a763307743f2e46a847de41c12b85a25c7564ec06d8f319a17ee4c6adbfe60} от нашите млади колеги могат да го потвърдят. Имаме сега доста подмладяващ се екип – петима специализанти, които са страшно работливи, големи мераклии и доста бързичко се развиват.
Вече някои операции могат самостоятелно да ги правят, а са още в първата си година. Това е другият стимул да работим, защото е много готина тази връзка с тях. Те ни дават много, надявам се и ние им даваме много.
– Лесно или трудно е да си лекар в България, въпреки социално-икономическата страна на нещата?
– Със сигурност не е лесно, това не е толкова важно обаче, ако ти доставя удоволствие. Цаката е с мерак да отиваш на работа и след това с мерак да се прибираш вкъщи. Това е рецептата и ако това е твоята работа и тя ти носи удоволствие, не е толкова трудно.
Аз дори и да съм в отпуска се чудя какво ли правят колегите днес, сигурно е минал рапортът, какво ли ще оперират, пък звънна или им пиша „Какво има днес за работа?“. Не бих казал работохолизъм, още ми е супер интересно.
Затова и избрах хирургията, защото при нея виждаш най-бързо непосредствените резултати от лечението. Днес оперираш, утре вече си горе-долу ориентиран, към края на седмицата ти е ясно накъде вървят нещата. Сравнително бързо се виждат резултатите от действията ти. Майката му е да ти е интересно и да ти е мерак.
– А мислили ли сте за кариера в чужбина?
– Не, на практика не. Имах известни възможности, които по една, или друга причина не прегърнах. Много е хубаво в нашата работа да може да отидеш няколко месеца, дори и вече когато имаш някакъв опит, в някой „Centre of excellence”.
Да видиш дали това, което правиш ти, отговаря на световните препоръки и особено когато съвпаднат нещата, оставаш много доволен. Хубаво е в нашата работа да можеш да отидеш за няколко месеца навън да поогледаш, да се поинформираш, да смениш въздуха.
– Как борите стреса, остава ли време за хобита?
– Аз като че ли нямам тежък стрес, при мен той е около някой проблемен пациент – преживяваш го, преживяваш го и като потръгне добре, вече изчезват притесненията, ако не върви добре, вече правиш нещо друго, за да се оправят нещата. Дали ще е реоперация, или друго лечение. Някакъв тежък стрес засега не усещам.
Но хобитата са задължителни. При мен е основно спортът и семейството. Голям фен съм на тениса, ама много голям. Адски сърбеж ми е, опитвам се да поигравам поне 2 пъти седмично с приятели, с треньори.
– Връщат се спортните прояви. Сега ще е турнирът в Белград (14 юни – бел. ред).
– Ще го гледаме нашето момче (Григор Димитров – бел. ред). Треньорката ми ме похвали, каза, че вече съм готов за аматьорски турнири. Много ми почеса егото.
– Ако не бях лекар, щях да съм…
– Готвач, ама шеф, разбира се. Падам си по готвенето. Оценявам го. В готвенето не е необходимо да си чак толкова прецизен като в хирургията, но се изисква голяма база от знания и умения.
– Коя е любимата храна, която приготвяте успешно?
– А, сега да не излъжа… Скара (смее се). Там съм най-добър. Това, че казвам, че харесвам готвенето, не значи, че съм чак толкова добър.
– Къде се виждате след 10 години?
– Вероятно в ИСУЛ. 10 години не са толкова много време. Камъкът си тежи на мястото. Така се случи, че се заформя млад екип и сега е този момент на приемственост. Както аз съм взел от по-старите колеги, така младите е време да вземат от нас. На мен пък далеч не ми е време да отпадам от голямата хирургия.
След едни 10 години ще им е точно времето на младите колеги да учат някой друг, а аз само да стоя отстрани и да казвам това така, това – не. Предполагам, че ще съм тук. Нямам планове за навън, още по-малко да сменям работното място като болница – абсолютно ми задоволява нуждите като хирург.
– Имате син, искате ли той да тръгне по вашите стъпки?
Не държа. Ние го възпитаваме така, че да бъде по-самостоятелен. Честно казано единственото, към което съм го подбутнал, е тенисът. И то не в професионален план, по-скоро смятам, че този спорт много изгражда характера, защото излизаш и си сам и всичко зависи от теб.
Колкото духа вятър за теб, толкова духа и за този отсреща, и те прави по-самостоятелен, по-борбен, а вече физическата и менталната подготовка, която ти дава тениса, са незаменими. По-скоро за това съм го подбутнал, а не да прави някакви големи постижения. Той сам ще реши дали да тръгне към тази професия.
Със сигурност един от племенниците ми е доста впечатлен от професията ми и е твърде вероятно да се насочи към нея, но още е 15-годишен, така че му е рано. Показва желание обаче, да бъде като вуйчо си. Ако реши, ще дам всичко от себе си да стане един добър лекар.
Цанка ДОНКОВА, БЛИЦ
Източник: zdrave.to
