Пациентски вестник

Без подкрепата на семейството си не бих могла и една година да бъда практикуващ лекар

Елена Георгиева завършва медицина през 1982 г. във ВМИ “Ив.П.Павлов” (сега Медицински уноверситет)– Пловдив. Придобива специалност по детски болести през 1990 г. Има и призната специалност по хомеопатия през 2001 г. от МУ  София. През 2009 г. придобива степен „магистър“ по специалност „Здравен мениджмънт“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“- Благоевград. През 2015 г. защитава дисертационен труд за присъждане на образователна и научна степен на тема „Диагностично-терапевтичен подход при бронхообструктивен синдром в ранна детска възраст” в МУ – София. През 2017 г. придобива специалност по детска пулмология и фтизиатрия. През 2020 г. придобива научна степен по педиатрия в МУ „Проф. Параскев Стоянов” – Варна. Преминала е краткосрочни специализации в Клиника по анестезиология и интензивна медицина в Университетски медицински център „Шарите”, Берлин ш в Лятното училище по детска пулмология в Лисабон по проект на Европейското респираторно общество.

Работила е последователно като участъков педиатър в Благоевград и София, ординатор в детско отделение на УМБАЛ “Св Анна” – София и в Клиниката по пулмология с интензивно отделение на СБАЛДБ „Проф Иван Митев”.

Началник е на Детско отделение в УМБАЛ „Софиямед“ от януари 2020 г.

Има множество публикации и участия в научни форуми. Член е на Българската педиатрична асоциация, Европейското респираторно общество, Българската асоциация по детска пневмология, Българското дружество по белодробни болести

Доц. Георгиева, как педиатрията стана Ваша съдба?

Случайно. По време на педиатричния стаж в шести курс разбрах, че работата с деца е по-различна от всичко останало в медицината, която сама по себе си е предизвикателство – към познанието, към духа, към волята, към характера.

Детският организъм расте и съзрява и всеки етап от неговото развитие има своите особености като физическа даденост и функционални възможности. Това от една страна е интересно, а от друга – сложно.

Педиатърът работи не само с болното дете, но и с неговите родители. Болестта е страдание, трябва да намериш път към детето, което не знае как да се изрази, и към разтревожените му родители. Изисква се много такт и търпение, за да срещнеш, разбереш и предразположиш и тях, а понякога не ти стигат силите.

Така че, съзнателно или не, приех предизвикателството.

Приема ли семейството Ви този Ваш избор, подкрепя ли Ви?

Без подкрепата на семейството си не бих могла и една година да бъда практикуващ лекар. Благодаря им от цялата си душа!

Ден, нощ, понякога и денонощие – отсъстваш, когато и най-близките ти имат нужда от теб. Със задна дата се чудя как сме успявали с мъжа ми. Като се започне от сутрешното бързане – всеки да бъде подготвен за училище или за работа, през празниците – лични, семейни, национални. Всички пътуват, ние сме си вкъщи, защото първия и последния ден на Великден или по Коледа аз съм на работа. Странното е, че никой не се е оплаквал – нито съпругът ми, нито децата ни. Синът ни, много по-малък от сестрите си, беше в голяма степен отгледан от тях. Но това не е толкова лошо. През годините семейството ми остана сплотено. Пораснали, децата ми, вече със свои семейства, са най-добри приятели. По-голям подарък животът трудно може да ми направи.

Работата Ви със сигурност е заредена с много положителни емоции. На какво Ви учат децата?

Замисляла съм се понякога… Като че ли покрай удовлетворението от усмивките на оздравелите деца се подмладяваме. Или поне остаряваме с по-бавни темпове. Децата са искрени. И безпомощни. Стимулират изключителна отговорност, борбеност, решителност и непоколебимост. Също така нежност и отдаденост.

Промени ли се през последните години отношението на родителите към педиатъра?

Не еднозначно. Днешните родители имат повече информация. Знаят повече неща, сравняват различни тези. Понякога могат, а понякога не могат да си обяснят определени процеси. Ако се отнасят с доверие към педиатъра, по-лесно се намира решение. Ако обаче са прекалено самоуверени в познанието си, трудно се доверяват, а лечебният процес е невъзможен без доверие.

Съвременните родители са като че ли и по-взискателни. Смятам, че това е добре, защото стимулира лекаря да бъде една крачка напред.

Пълноценна ли е връзката между личните лекари и педиатрите?

Ролята на личния лекар в доболничната помощ е изключително голяма. Той следва да е един от най-близките съветници на семейството, да знае неговата история и какво да очаква като наследствена предопределност или възможност за справяне с проблемите. Има такива общопрактикуващи лекари. Но те са единици.

Щастие е за семействата с малки деца, ако личният им лекар е и педиатър. Но годините, в които това беше възможно – първите след реформата в здравеопазването, вече отминаха. Такива общопрактикуващи лекари със специалност педиатрия стават все по-малко. Затова и доверието на личните лекари към педиатрите става все по-важно. Много полезни са ежегодните симпозиуми между педиатри и общопрактикуващи лекари, клиничните срещи, които се провеждат на някои места. Като цяло мисля, че има още много неизползвани възможности, и ние в отделението на болница „Софиямед“ ги търсим активно.

Кои са най-сериозните проблеми пред българския педиатър днес?

Има разлика в работата на педиатрите от доболничната помощ, която аз на този етап познавам по-малко, и тези в отделенията и клиниките.

Съвременният модел на работа, подчинен на клиничните пътеки в болниците, е силно ограничаващ: във възможността да осъществиш необходимите изследвания, във възможността да проследиш пациента, ако това се налага в по-кратки срокове от предвидените „по пътека“, в остойностяването на лекарския и сестринския труд.

Детските отделения почти винаги имат нужда от допълнително субсидиране и нерядко в големите многопрофилни болници това се случва, но благодарение на средствата, постъпващи в „по-печелившите“ специалности.

Важно е, според мен, да се осъзнае от медицинската общност, че отглежданто на здрави деца, т.е. активното включване на специалистите педиатри в образователна, консултантска и лечебна дейност, е гаранция за по-малко случаи с диабет, по-малко случаи със затлъстяване, със сърдечносъдови и други социално значими заболявания у възрастните. Т.е. ролята на педиатъра трябва да се преосмисли и оцени по достойнство.

В обществото от дълго време върви дебат за бъдещето на Детската болница. Какво е Вашето мнение по темата?

Мисля, че дебатът приключи, що се отнася до необходимостта от нейното построяване. Каква да бъде обаче тази детска болница? Как да изглежда? Как да функционира? Кой да работи в нея? Кого ще лекува?

Това са въпроси все още без отговор, независимо от многото усилия на поредица инициативни комитети, в някои от които членувам и аз, на ангажирането на изтъкнати специалисти педиатри от няколко поколения. Казваме нова, съвременна, добре оборудвана и отговаряща на последните достижения в медицината – но няма представен проект за широко обсъждане. Кой ще я построи и на каква цена? Как българският данъкоплатец ще проследи ресурса, създаден от него и вложен в този строеж? Кога ще се случи това?

Разкажете накратко за любимите си занимания извън професията.

Нямам любимо занимание. В свободното си време обичам да се рея – в облаците, в мислите си, в спомените си… Обичам сложните семейни дискусии за доброто и злото по време на сутрешната закуска в неделя… Обичам да пътувам. Обичам да се разхождам из град, който още не се е събудил. Харесват ми летните бури… И много други неща.

Какво искате да пожелаете на младите лекари, които сега поемат по пътя на педиатъра?

Да си вярват, да се чувстват щастливи с избора си и да не спират да се вглеждат в себе си – нещо, което е важно за всяка професия и за всеки човек.

Коя е най-голямата Ви мечта?

Да се науча безрезервно и непоколебимо да следвам мечтите си, както и да си повярвам, че възрастта не е ограничение за това.

Източник: zdrave.net