Не е работа на роднините да я кажат на пациента
Това са човешките размисли на лъчетерапевта д-р Николай Недев, споделени пред настоящи и бивши пациенти на дискусия на тема “Как говорим за рака – заблуди и реалност”. Форумът бе организиран от Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания (АПОЗ).
Диагнозата рак е невероятен стрес за всеки пациент. Няма опит в живота, който може да подготви човека за тази диагноза. Нищо – дори ако твой приятел или близък роднина е бил диагностициран с рак. Ракът винаги е нещо, което се е случило на другите.
“Един мой пациент го беше казал много точно: “Знам, че всички умират, но се надявах, че за мен ще се направи изключение.”
Когато застанеш лице в лице с тази диагноза, неминуемо се изправяш пред смъртта. Според Карл Юнг идеята, че си смъртен, се избистря в съзнанието, когато човек навърши 40-ата си година. Но дори и тогава ние винаги я избутваме в периферията. Имам млади пациенти на 20 – 30 години, които рационално не могат да приемат, че това се случва на тях.
Диагнозата винаги върви с куп въпроси и най-честият е: “Защо ми се случи всичко това?”. В основата на въпроса е залегнала идеята, че този човек някак си е отговорен за своето заболяване. Работил съм 25 години в чужбина. Един от пациентите ми беше бивш национален състезател по ръгби на Нова Зеландия. Той каза: “Докторе, бях добър състезател. Защо ме наказват?”.
Всъщност никой никого не наказва
Просто се е случило. За българските пациенти е особено характерно да мислят, че сами са виновни, отговорни за своето заболяване. Моето обяснение е тоталният атеизъм на българите по време на социализма. Модерният човек е отхвърлил Бог, отхвърлил е всяка духовна сила над него.
Д-р Николай Недев
Атеизмът е от най-новите философски течения в човешката история, който свежда всичко до материалните неща. Датира от Великата френска революция – отпреди 220 години. Атеизмът натоварва човека с отговорност и му създава усещането, че е длъжен да контролира ситуацията.
По отношение на рака това да ядеш и пиеш правилните неща, да бъдеш физически активен сякаш не работи. Всичко зависи от гените. Не че ракът е по наследство. Просто нещо се случва в ДНК на една, две или три клетки и прогресира. Огромната част от онкологичните заболявания са спонтанно възникващи“, казва специалистът.
Чувството за вина е поголовно
сред пациентите. Д-р Недев допълни, че когато се е върнал в България преди две години, се е учудил колко много трябва да убеждава всеки пациент, че не е отговорен за рака си. Преди шест месеца го е заболял кръстът и не му е обърнал внимание, но това не е причината за рака.
Метастазата в кръста я е имало и тогава, затова го е боляло. Странно, но никой не се чувства виновен за това, че е пушач. А тютюнопушенето е единственият рисков фактор, доказано свързан с развитието на рак.
Каква е ролята на лекаря в общуването с пациента?
“Освен чисто медицински да назнача лъчетерапията на първо място моята роля е да чуя пациента. Някои от тях обичат да говорят, други не. И двата типа пациенти са ми приятели. При всички случаи ролята на лекаря е да успокои болния и да му даде път напред в терапията, да му даде план за лечение.
Това всъщност е даване на надежда. Има хора, които по характер са по-оптимистично настроени от други. Надеждата се различава от оптимизма по това, че има конкретна цел и път към нея. Няма нещо, което да замени човешкия разговор между лекар и пациент.
Напоследък в България се прилага така наречената медицина на онкологичните комисии. Там се подават документите, непознати специалисти решават каква да ти е терапията и взимаш лист с няколко типа лечение. Това се смята за добра практика и се насърчава от Здравната каса. Истината обаче е, че пациентът е тотално загубен в тази система“, смята лекарят.
Съобщаване на диагнозата
Лекарят не трябва да се крие зад професията си, въпреки че е много изкушаващо. Лъчетерапевтът заяви, че медиците винаги могат да се скрият зад някакви термини, които владеят добре. Като рак не се употребява задължително. Предпочита се тумор, защото може да е рак, но може и да не е.
“Така можем да омотаем пациента, че нищо да не разбере.
Често роднини на пациенти искат да влязат първи при мен и казват: “Докторе, ние още не сме му казали от какво е болен. Ще му кажете ли диагнозата? Ама той може да изпадне в депресия”.
Не е работа на роднините да кажат на пациента, че има рак. Ако идват роднини с такива уговорки, значи лекарят преди мен не си е свършил работата. Може много да се перчим с новите лечения, че удължаваме значително живота на хората, но трябва и да казваме нещата такива, каквито са.
Основна концепция в онкологията е пациентът да знае какво е заболяването му по начин и до ниво, което той може да осъзнае и разбере. Не можем да бягаме и да крием диагнозата.
Роднините не са обучени да кажат правилните думи, нито как да ги поднесат, нито могат да обсъдят следващите стъпки в терапията. А планът за терапия е най-важното. Не може просто някой да хвърли бомбата “рак”. Лекарят трябва да каже: “Ти имаш рак и ние смятаме да направим това и това като терапия”. Това е правилният подход“, споделя медикът.
Информирано съгласие в онкологията
В последните години доста се говори за информираното съгласие в България. Концепцията е много проста и логична. Пациентът трябва да знае какво му е заболяването, как смятат да го лекуват и какви са потенциалните странични ефекти.
На практика българската онкология се пропуква на тема информирано съгласие във всеки един от етапите. Защото пациентът не знае и лекарят не говори достатъчно с него. Ако изобщо е дадена прогноза, тя е направена по най-неподходящия начин, с липса на човешки подход.
А страничните ефекти от терапията изобщо не се обсъждат, както и алтернативите.
“Понякога се налага болният да бъде “разклатен” и върнат в консултацията. Много ме учуди, че някои пациенти седят на дивана в кабинета ми и оставят децата им да водят разговора. Така на практика вземат решенията вместо тях. Пациентът регресира и се опитва да бъде отново дете. Да, има начин да бъде върнат в консултацията, но само ако бъде истински разклатен.
Много по-лесно е да имаме пред себе си позитивен пациент. И за лекаря е по-добре, и за близките. Затова близките казват на пациента: “Бъди позитивен, трябва да се бориш”. Всъщност те мислят за себе си. Роднините са егоисти, приятелите – също.
Те могат да натоварят травматично пациента с очакванията си. Хората, които са минали през онкологично заболяване, знаят как телефонът звъни на всеки 5 минути и на всеки приятел трябва да обясняваш, че може би ти се гади, че може би ти е малко по-добре, отколкото предишния път, вместо да просто да изключиш телефона”, коментира експертът.
Да се предадем ли?
Една от любимите мантри в онкологията е количеството и качеството на живот. Много хора, които не са минали през диагнозата рак, когато ги запиташ би ли приел дълъг, но без качество живот, отговарят, че искат само качествен живот.
Но голямо проучване в хосписите в Нова Зеландия показа, че хора в края на живота си поставят равенство между качество и количество на живот. В тяхната ситуация количеството става единственият измерител на качеството. Това беше изненадващо за всички.
“Истината е, че има момент, в който човек трябва да се предаде и да умре. Не се предавай е най-лошият съвет. Мой пациент в Австралия имаше напреднал рак на простатата, с метастази навсякъде и си отиваше. Доведоха го на количка при мен само за да ми подари бутилка домашна бира, която сам беше сварил в по-добрите си години.
Каза ми: “Изпий я за покой на душата ми, когато вече ще съм си отишъл от този свят”. Приех този неочакван дар. След време, въпреки че съм човек прозаик, написах стихотворение “Снощи пих от бирата на мъртвия”, сподели лъчетерапевтът.
Мара КАЛЧЕВА
Източник: zdrave.to