Д-р Александър Стефанов завършва медицина в Медицински университет – гр. Варна през 2016 г.В периода м. ноември 2016 г. – м. февруари 2017 г. работи в Център за спешна медицинска помощ (ЦСМП) – гр. Варна. От пролетта на 2017 г. специализира в I-ва Клиника по ортопедия и травматология към УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“. Работи в Давос, Швейцария от 09.2019 до 01.2020, където провежда биомеханични изследвания върху фрактури на петата – различни методи на оперативна стабилизация. През м. май 2022 г. д-р Стефанов придобива специалност ортопедия и травматология.
Членува в Българската асоциация по ортопедия и травматология – БОТА, Швейцарско сдружение по остеосинтеза – АО Фондация – Травма и Български лекарски съюз. Има завършени квалификационни курсове – AO Basic Principles (Унгария), AO Advanced Principles of Fracture Management (Словения), AO Masters – Foot and Ankle (България). Взима редица участия като презентатор на конгреси в България, Швейцария, Румъния, Турция.
Професионалните интереси на д-р Александър Стефанов са в областта на лечение на травмите на глезен и ходило.
Д-р Стефанов, как избрахте да специализирате ортопедия и травматология?
По време на следването ми по медицина знаех, че искам да се развивам в хирургична специалност. Ортопедията и травматологията ме спечели с две основни неща – естеството на работата (оперативна и неоперативна) и ефекта от нея. Силно ме впечатли това, че при един пациент, претърпял тежка травма на опорно-двигателния апарат, съвременните методи на лечение в нашата специалност водят в много голяма част от случаите до почти пълно възстановяване. А под възстановяване разбирам връщане към предишния начин на живот – личен и професионален. До неотдавна това е било невъзможно.
Самите операции при нас изискват няколко неща – на първо място обширни знания и непрекъснато осъвременяване на тези знания с новите методи на лечение, новите концепции. Разбира се, пространственото мислене, сръчността и ясното разбиране каква е крайната цел на операцията са задължителни. Всички те са умения, които донякъде са вродени, но в много по-голяма степен се развиват с мисленето и работата. Това са факторите от страна на оператора. Тези умения са не по-малко важни и за неоперативното лечение, което често се пренебрегва особено в последно време.
От страна на травмата – няма такава, която да е идентична с друга. Всяка може да бъде вписана в обща класификация, но въпреки това има особености, които я отличават от другите. Поради тази причина лечението на всяка травма е индивидуално, няма как да се разчита изцяло на заучен модел. Той трябва да се приспособява според конкретната патология и конкретния пациент. Патологията на костта или ставата принадлежи на човек, който има функционални изисквания, придружаващи заболявания, много често увреди на други органи и системи. Поради тази причина трябва в плана си за лечение да се съобразим с всички тези фактори, да мислим комплексно.
Точно това ми харесва в работата ни – предизвикателствата, които всички тези фактори изправят пред нас, преодоляването на тези предизвикателства с мислене, труд и постоянство, и най-вече – крайният резултат от този процес – пациент, върнал се към максимално добро качество на живот.
Кои Ваши учители допринесоха за този избор?
Докато бях студент асистентите ми по Ортопедия и травматология в МУ Варна – д-р Светослав Добрилов и д-р Преслав Пенев запалиха интереса ми към специалността. Благодарен съм и на д-р Тодор Табаков и екипа му във Велико Търново. Всички те ми показаха, че тази работа, макар и да е сериозно предизвикателство, носи голямо удовлетворение. То идва най-вече от това да видиш своя пациент възстановен, върнал съм към своята работа и спорт, към своите любими занимания.
След като започнах специализацията си, огромна роля в оставането ми по този път изигра моят ментор проф. Диян Енчев, който ме стимулира да се развивам не само практически, но и академично.
Роден сте в Бургас, завършил сте медицина във Варна, а сега сте част от екипа на голяма столична болница. В чисто човешки план липсва ли Ви морето, онази атмосфера, с която сте израсъл?
В преследване на някои цели и мечти, човек неизбежно трябва да се раздели с нещо. Не мога да отрека, че атмосферата на морските градове, в които съм прекарал 26 години, ми липсва. Все по-често пътувам към родния дом, но в същото време – градя новия си дом тук. Приятелите, любовта, колегите – всички те правят живота ми в София такъв, какъвто искам да бъде. Също, София предлага възможности за развитие, които на този етап в живота ми са ключови. Не знам какво крие бъдещето за мен, но определено виждам в него и доста пътуване. Особено в днешните времена, ако човек стои на едно място, при всички положения не достига максимума на възможностите си. Досега съм прекарал месеци в Швейцария по научна програма, пътувал съм до няколко Европейски държави за обучителни курсове и конгреси, от които съм научил много. Ще се постарая оттук нататък това не само да продължава, но и да зачестява.
Какво намерихте тук, в „Пирогов“?
Като се обърна назад, си давам сметка, че тук съм намерил всичко важно в живота си през последните 6 години. Пътят ми към „Пирогов“ започна още докато бях студент, когато използвах всяка една дори малка възможност да пътувам от Варна до София и да доброволствам в спешния травматологичен кабинет на болницата. След като се преместих окончателно, тук срещнах приятели, своята любов, едно истинско семейство. Разбира се, срещнах и много предизвикателства, които промениха начина ми на мислене към по-добро. Най-важното за мен – разбрах, че мечтите могат да се превърнат в цели, а тези цели да се постигнат с воля, труд и постоянство. Разбрах също, че е изключително важно един млад човек да получи подкрепа в развитието си – подкрепа, която аз лично съм благодарен, че имах.
Вече имате поглед върху развитието на една хирургична област, в която новите технологии навлизат с много голяма бързина. Как промениха те всекидневната работа на ортопеда-травматолог?
През последните десетилетия научните постижения навлизат с пълна силна в нашата практическа работа. Разбирането за лечението на травматизма се промени – целите ни днес са връщане на анатомичните измерения на костите и ставите, стабилната им фиксация със съвременен имплант, максималното щадене на меките тъкани по време на операцията и ранното изправяне на крака на пациента. Силно се разви и ендопротезирането – смяната на ставите тогава, когато функцията на биологичните такива не може да бъде върната. При нас функционалният резултат от лечението е най-важната крайна цел, а точно тези методи на лечение го постигат.
Работата ни се е променила с няколко основни неща – качествена, обстойна и достъпна образна диагностика, нови, доказани в огромни биомеханични и клинични проучвания импланти, по-добра и по-малка травматична оперативна техника. Също, навлизане на дигиталното планиране на операциите, а вече и на аугментираната 3D реалност при опериране. Все още последната технология е в етап на развитие, но се надявам в близките години да навлезе в набора ни.
Изключително ценна е богатата база данни на АО Фондацията – асоциация, базирана в Швейцария, която вече има представителства във всички развити държави. Една от мисиите й е развитието на имплантите и оперативните техники в нашата специалност. Като членове на тази организация, аз и колегите ми имаме пълен достъп до най-добрите, световно утвърдени стандарти на лечение. Работи се много върху дигитални приложения за лаптоп и смартфон, с които обменяме опит с колеги в Германия, Швейцария, Америка моментално, буквално на принципа на Instagram и Twitter.
Искам да спомена и още една фундаменталната промяна – медицината на доказателствата. Вече не се цени толкова мнението на отделния хирург с опит, колкото доказаният метод на лечение на базата на множество проучвания в различни държави, включващи огромен брой пациенти. Тези пациенти се проследяват по 5-10 и повече години след операцията и така можем наистина да си дадем сметка дали даден подход работи.
Травматизмът безспорно има и друг аспект – човешкото поведение – социалната и здравна култура, способността на отделния човек да преценява адекватно и навреме ситуации, които крият висок риск за него. Как мислите – развива ли българинът през последните години това важно качество – да бъде по-внимателен на пътя, по време на работи и в ежедневните битови дейности?
Има напредък в културата ни в това отношение, но за съжаление има още много какво да се желае. Много често лекуваме пациенти, пострадали при тежки пътно-транспортни произшествия, хора, които са се самонаранили със строителни машини, височинни травми, огнестрелни наранявания. Най-голямо внимание според мен трябва да се насочи към високоскоростните инциденти – те са най-големият процент. Изглежда, много хора не си дават сметка, че моментно удоволствие от ускорението може да доведе до тежка инвалидизация и смърт. Погледът на хората в моята специалност е друг, защото ние виждаме истинските последици, а не само слушаме черната статистика по новините вечер. Важно е безопасността на пътя да се подобри и това на първо място идва от шофьора. Забелязва се, че катастрофите с най-голям травматизъм най-често са от стари превозни средства, които са извършили рискова маневра при висока скорост. Мотористите също са изложени на голям риск – не само от своите действия, но и от невниманието на другите участници в движението.
Кое качество цените най-много у колегите си – хората, с които посрещате болката и се борите за човешкия живот?
За мен най-важната част от процеса на лечение на един пациент е екипната работа. Способността за работа в екип е незаменима – сам един оператор рядко може да направи каквото и да било. Всеки член на екипа – от хирурга до санитаря, е важен и трябва ясно да знае ролята си, за да крайната цел бъде постигната. Това не е толкова лесно осъществимо, тъй като неизбежно се събираме група от 5-10 човека с различни характери. Разбирателството е ключово и аз съм се убедил, че това изисква съзнателна работа. Взаимното уважение и доверие са базата на това разбирателство.
От личните качества на колегите си най-много ценя това, че не се отказват и не се предават пред трудностите в работния процес. Както казва моят ментор – трябва да можеш да намериш изход от всяка една трудна ситуация. Точно това се стараем да постигаме.
В личен план кои са любимите Ви занимания за свободното време?
Напоследък работата и обучението заемат почти цялото ми ежедневие, но през малкото оставащо свободно време се старая да се разтоварвам максимално от напрежението. Постигам го със спорт, време с приятелите и близките ми, в което се опитвам да не говоря за работа (много трудно постижимо в нашата сфера), пътувания в България и чужбина, разходки сред природата. Не обичам да стоя на едно място и намирам най-голямо удовлетворение в смяната на обстановката, най-вече когато го правя с любимия човек.
Коя своя мечта бихте искал да видите осъществена в близко бъдеще?
В момента най-силно ме вълнува професионалното ми развитие, макар и да се старая да не изоставям личния си живот. Този баланс, макар и да звучи клиширано, действително е доста труден. Но слава Богу възможен с подходящия човек.
Целите ми в близко бъдеще са няколко квалификационни курса, с които ще мога да разширя знанията и уменията си и да започна да лекувам все по-сложна патология. Важно за мен е да защитя докторантура, която сама по себе си е времеемко и трудоемко начинание. На сърце от известно време насам ми е няколкомесечно обучение в Германия, което искам да реализирам скоро. Обичам предизвикателствата и искам да надграждам постигнатото с всяка следваща година.
Източник: zdrave.net