Дано да има конкретни стъпки за хората с епилепсия в Плана за възстановяване | Пациентски вестник
Информационно издание на Фондация "Теодора Захариева" - не само за пациентите, а и за тези,които искат да знаят |сряда, февруари 8, 2023
Вие сте тук: Home » Интервюта и мнения » Дано да има конкретни стъпки за хората с епилепсия в Плана за възстановяване
  • Последвайте ни:!

Дано да има конкретни стъпки за хората с епилепсия в Плана за възстановяване 

Веска Събева

В България трябва да се мисли за протегната ръка за подкрепа

24 години Веска Събева се бори за правата на хората с епилепсия у нас. Тя е създател на Асоциацията на родителите на деца с епилепсия и на първия център за хора с това заболяване в София.
Амбицията й е да създаде центрове в цялата страна, където вече има местни организации, част от Асоциацията на родителите на деца с епилепсия. На 14 февруари децата показаха рисунките си в изложбата „Това е моята мечта, харесва ли ти мамо?“ и поискаха в Световния ден за борба с епилепсията, който се отбелязва на тази дата, равен шанс за тях в обществото.
Срещата на Веска Събева с епилепсията започва преди 40 години, когато се ражда синът й Петко. В годините едни проблеми се решават, появяват се нови, които остават хронично нерешени.
Тя е категорична, че доверието на родителите на деца с епилепсия се печели трудно:
„Трудно е защото родителите не приемат това, което се случва с детето им. Аз ги разбирам, аз съм минала по този път. Аз съм била достатъчно объркана, достатъчно не знаеща, достатъчно стресирана, достатъчно отчаяна, достатъчно засрамена, достатъчно чувстваща вина, търсеща причини „защо това точно на мен се случва“, така че аз ги разбирам. Това, което не разбирам е озлоблението едни към други. Това не го разбирам и никога няма да го разбера. Защото в крайна сметка всички сме в едно и също нещо, в този „казан“ наречен епилепсия. Там. Всичките сме там. И едно и също изживяваме – едни и същи страхове, едни и същи негативни емоции, но мисля че когато гледаме по-позитивно, по-леко минават нещата, когато се усмихваме повече и когато децата ни виждат усмивката ни, и те живеят по-щастливо. Когато сме затворени – няма как.“
Депресията никога не им изневерява, те живеят с нея, станала е хронична. Въпреки, че е тежка, свикнали са с нея, но не престават да се борят за по-добър живот на децата им.
Източник: БНР

Добавете коментар