Информационно издание на Фондация "Теодора Захариева" - не само за пациентите, а и за тези,които искат да знаят |сряда, декември 8, 2021
Вие сте тук: Home » Интервюта и мнения » Д-р Кристина Филипова: Удовлетворението идва, когато забравя трудностите и остане само споменът, че съм помогнала
  • Последвайте ни:!

Д-р Кристина Филипова: Удовлетворението идва, когато забравя трудностите и остане само споменът, че съм помогнала 

Д-р Кристина Филипова

Д-р Кристина Филипова е част от екипа на Катедрата по анестезиология и интензивно лечение на Военномедицинска академия от 2017 година.

Родена е в град Стара Загора, медицина завършва в МУ – Варна. По време на следването посещава научни форуми в близки и далечни страни, провежда стажове в различни болници.

В периода 2014-2015 г. е стажант-лекар в Университетската болница в Страсбург, Франция, където под ръководството на водещи европейски специалисти работи в клиниките по кардиология, гастроентерология, педиатрия, миниинвазивна хирургия, анестезиология и интензивно лечение.

Д-р Филипова, разкажете за последното си дежурство – кое бе най-трудното в него, усмихнахте ли се поне веднъж, донесе ли Ви удовлетворение общуването с пациентите?

Последното ми дежурство бе нощно, в петък, след него започваше планираният ми отпуск за подготовка за държавен изпит. Обикновено винаги се старая да отивам на работа ведра и усмихната, това е моят начин да се мотивирам и да покажа отношение към колегите си. Работата в онзи ден започна по обичайния начин, доколкото това може да бъде така в реанимация. Разпределям задачите си, определям цели за дежурството. Дванадесет часа са малко, но и много, щом се отнася до хода на заболяването, затова в реанимация най-важно е да се работи в екип, да продължа работата на колегите от дневното дежурство и по възможност да предам пациентите в подобрено състояние. Не е минал и час от началото на смяната ми, когато от друго отделение се обаждат да повикат спешно реанимационен екип за жена със затруднено дишане. Взимам реанимационния куфар и със сестрата тръгваме с бърза крачка, по пътя правим предположения, какво ли може да се е случило. Намираме време и за някоя шега помежду си, ей така, да намалим малко напрежението. Влизаме в стаята на пациентката, дежурният лекар разказва какво се е случило, докато аз я преглеждам. Най-трудният момент са тези няколко секунди или минути, в които реаниматорът трябва да прецени, колко критично е състоянието на пациента и какви действия да предприеме. В този момент среща и въпросителните погледи на колегите си, на пациента, понякога и на близките. „Сваляме я в реанимация!“, опитвам се да звуча уверено. От този момент нататък дежурството ми поема по друг ход, различен от планирания. На сутринта посрещам колегите си отново с усмивка, без значение, колко съм изморена, колко трудно ми е било. Едва на път за вкъщи имам време да помисля дали съм направила всичко, дали това е било най-доброто, какво бих направила по-добре следващия път. Удовлетворението идва много по-късно, когато забравя за трудностите и остане само споменът, че съм помогнала.

Как избрахте да се посветите на медицината?

И до ден днешен не помня конкретния момент, в който съм го решила. Беше по-скоро процес на осъзнаване и размишление за това какво мога да правя добре. Бях изключила категорично професиите, в които не се работи с хора и се стои в офис. И така някак естествено в продължение на няколко години идеята за медицина си проправяше път, никой не ме е съветвал или напътствал. Докато се усетя, вече беше дошло време да започвам да се готвя за кандидатстудентски изпити и през 2009 година ме приеха в Медицински университет-Варна.

Как поехте пътя на специалността, какво Ви мотивира да направите този избор?

Не крия, че това не беше първият ми избор за специалност. Дълго време смятах, че ще бъда кардиолог и полагах много допълнителни усилия – четях повече в тази посока, преминавах допълнителни стажове, курсове и т.н. Сблъсъкът ми с две други специалности в пети курс сякаш започна да ме разколебава – спешна медицина или анестезиология. Месец преди началото на държавните стажове заминах за Ливан, на летен стаж, където попаднах в Отделението по анестезиология и интензивно лечение. Там направих първия си опит за интубация, естествено неуспешен. До ден днешен си спомням сърцебиенето, треперещите ми ръце и ужаса, който изпитах. Това, обаче, което най-силно се запечата в съзнанието ми, беше отношението на лекарите към мен и между тях самите – подкрепящи, помагащи си в трудните ситуации. Дадох си сметка, че сякаш има нещо по-специално в уменията и знанията на анестезилозите и реаниматорите и това започна да ме привлича. По-късно, вече като стажант-лекар във Франция, намирах все повече поводи да прекарвам време в операционните, да се уча, да наблюдавам анестезиолозите. Мина доста време преди да се престраша да поема по пътя на анестезиологията и интензивното лечение.

Кои са Вашите учители – хората, на които дължите най-много за формирането си като специалист?

Изминали са повече от 10 години, откакто започнах да уча медицина и повече от 4, откакто специализирам анестезиология и интензивно лечение. Имах щастието да попадна на страхотни учители през целия си път до тук. Трудно ще ми е да ги изброя всички, а и все пак не искам да не пропусна някого… Специална заслуга имат хората, които ми дадоха възможност да работя и специализирам във ВМА, тези, които ми държаха ръцете, докато се учех, тези, които ми пазеха гърба в трудните ситуации.

Какви са професионалните Ви планове за бъдещето, примамлива ли е за Вас научната кариера?

Силно вярвам, че не е далеч времето, в което обстоятелствата покрай COVID-19 постепенно ще отминават и отново ще работим и учим в условия, близки до нормалните. Трудно е на този етап да предположа, каква ще е посоката на професионалния ми път. ВМА ни предлага възможност да развиваме умения и да работим в почти всички аспекти на анестезиологията и интензивното лечение. В допълнение, големият брой пациенти с разнообразна патология, сложните операции и интервенции, които се извършват тук ежедневно, несъмнено ни дава възможност и мотивира да описваме клинични случаи, да правим проучвания и да публикуваме данните от тях. В този смисъл научната работа е естествена част от кариерното ни развитие.

Кои са ценностите, които обединяват екипа, с който работите?

Има нещо специално в хората, избрали анестезиологията и интензивно лечение за своя специалност и то е – въпреки различията помежду ни, да успяваме да работим в екип при критични ситуации. Също готовността ни винаги и независимо от обстоятелствата да дадем най-доброто, на което сме способни в името на пациента.

Коя е най-голямата Ви мечта – като лекар и човек?

Да работя в оптимални условия за пациентите и за мен. И тук нямам предвид материални условия. Мечтая лекарят да има достатъчно време за всеки пациент, да се радва на добро отношение от пациентите и колегите си, да има време за семейството си.

Източник: zdrave.net

Добавете коментар