Защо ни е трудно да преодолеем ограниченията си? | Пациентски вестник
Информационно издание на Фондация "Теодора Захариева" - не само за пациентите, а и за тези,които искат да знаят |сряда, септември 18, 2019
Вие сте тук: Home » Интервюта и мнения » Защо ни е трудно да преодолеем ограниченията си?
  • Последвайте ни:!

Защо ни е трудно да преодолеем ограниченията си? 

Защо ни е трудно да преодолеем ограниченията си?

Те могат и често се изявяват на телесно ниво като различни болести

Петър Стоянов е мъж на около 47 години. Има собствен бизнес – създава и поддържа градини. В началото на прехода бил ентусиазиран от промените и следвайки собствената си житейска философия, успял да създаде, разработи и утвърди услугата, която предлага.

Петър Каменов Стоянов ме потърси в средата на лятото, когато болките в гърба, кръста, краката и коленете го “приковават” в леглото. Наред с медикаментозното лечение, лекарите съветват Петър да включи почивка в ежедневния си режим, да се грижи за тялото си, да работи с психолог, да прави редовно процедури в санаториум. Петър смята, че болестта бързо ще отшуми и не обръща внимание на препоръките на лекарите.

Състоянието му обаче бързо се влошава, придвижването без инвалидна количка става невъзможно. Преди да започнем да работим редовно, Петър се обаждаше от време на време и беше честен, че не разбира как работата с психолог ще му помогне да се изправи на крака и да тръгне отново.

Но и Петър (както и всеки от нас) има причина, която го мотивира да предизвика себе си. Той толкова много обичаше това, което правеше, държеше и на семейството си. И така – започнахме работа. Няма да забравя първата ни среща – в него имаше много гняв, защото състоянието му блокираше осъществяването на сделка, с която, според собствените си думи, щеше да мине на друго ниво в бизнеса. По-късно в разговорите ни, той “без връзка” каза:

“В момента се чувствам така, както, когато играя играта на телефона си – от една година не мога да мина нивото и това много ме изнервя”. Имах усещането, че Петър не говори за играта. Реших да открия посланието, скрито в метафората.

Започнах да изследвам какво се случва сега в живота му, какви са отношенията с важните за него хора, търсех вярванията, които определяха живота му.

Ето някои ключови моменти: “Преди да завърша гимназия, много често чувах (от родители и учители), че това, за което мечтая, няма да стане. Че всички трябва да сме единни и задружни. Че за всички трябва да има поравно. Че богатите са гадни капиталисти, които експлоатират и не дават нищо за работниците си.

Много се ядосвах, когато учителите ни убеждаваха, че не трябва да сме различни, че не може да се отличаваме, че трябва да сме еднакви. Не ми беше приятно, че на богатия се гледаше “с лошо око” и се правеше всичко възможно да бъде спрян и да му бъде отнето всичко. Не ми харесваше идеята “богатият” да има само едно жилище, една кола и да ходи веднъж в годината на море.

За мен и тогава беше нормално човекът, който работи, да може да се качи на яхта, да обикаля света, да покорява върхове, да се любува на цветните сгради, докато пие кафето си на брега на някой канал в Амстердам например. Обаче като се настаня така удобно и в главата ми започва да кънти: “Дядо ти все така кафе е пил!”.

Както ви казах, Петър имаше своя стимул да се взре в себе си

И резултатът “не закъсня”. На една от срещите ни каза: “Знаете ли, осъзнах, че ограниченията са само в главата ми. Разбрах, че вярвам, че няма това или онова, даже ми е много приятно да си мисля, че няма или не мога да намеря нещо (хора, разработки,  материали, правни условия).

Ето например, сега търся едни определени елементи, за да осъществя новия си проект. Докато ги търсех в интернет, направо усетих как изпитвам удоволствие, че не ги намирам. Обаче ги намерих и започнах да осъществявам новия проект.

С него надхвърлям всичко, което съм правил до момента. Даже, ако трябва да съм честен, май нямам много ясна представа какво точно ще се получи накрая. Това е нещо тотално ново и различно от всичко, което съм правил!”.

– Как те кара да се чувстваш? – попитах го аз.

– Несигурен. Плах. Не смея да пристъпя. Не зная какво ще бъде отвъд него…”.

Петър изобщо не говореше за проекта си. Говореше за себе си – в този етап от живота си, той беше постигнал и даже вече надхвърляше собствените си очаквания за растеж и развитие. Беше надминал по успех и развитие баща си и дядо си.

И изпитваше чувство за вина за своя успех. Нещо вътре в него не можеше да си позволи да ги надмине. Реших да му прочета един откъс от книгата на Берт Хелингер “Закони на любовта”:

“Когато се отправям към едно друго, по-високо ниво, това е свързано с много дълбоко проникваща раздяла с всичко, което е било. Този процес прави човека самотен.

Ако например, живея в планината, в малко село, тясно съм свързан с всички.  И ако се отдалеча и се издигна на един висок връх, ще виждам неща, които преди това не съм виждал; ще се почувствам свързан с много други неща, но никога по същия близък и сигурен начин, както долу в долината.

Затова голямото и широкото правят човека самотен. Независимо от това, този преход от тясното към широкото се изживява от детето в нас като вина, като оставяне зад него на сигурната връзка и като оставяне на невинността и синовността.

И затова преходът от проблем към решение ни се удава само, ако вместо на отдавна познатото, се доверим на нещо непознато, което остава непредвидимо и тъмно”.

След като помълча известно време, Петър каза:

– Да… Нещо в мен търси правото си на живот, нещо в мен иска да си живее живота Може би самият мой живот или самото ми същество…

– От кого иска право това нещо?

– От дядо, от татко… От мен?!

– Ако имахме възможност да поговорим за това с татко ти и дядо ти, какво според теб щяхме да чуем?

– Не зная….

– Възможно ли е да бъде нещо като това: “Ние се гордеем с теб. Живей и се радвай на успехите си. Не гледай в нас и не се съизмервай с нас. Живей според собствените си критерии за успех. Ние сме зад теб и те подкрепяме”.

Тогава Петър, със сълзи на очи каза:

– Не знам, но се чувствам добре.

Попитах го:

Можеш ли да си кажеш: “Продължавам напред!”?

– Ще опитам – отговори той. – Продължавам напред”.

В сесиите ни Петър осъзна, че в настоящия момент от живота си беше достигнал онзи лимит, който беше определил в мечтите си да постигне. След работата ни прие идеята, че ще е нужно да живее (или да се справи) с чувството за вина за постиженията си.

Прозря, че в заболяването му се е стаил несъставен план за бъдещите дни. Беше дошло времето за нови мечти, нови хоризонти, нови перспективи, извън познатите рамки. За тях не му беше нужно и разрешението на дядото му, баща му или авторитетите. Беше му нужно да чуе отново собствения си глас и да приеме собственото си разрешение.

Метафората с играта ми подсказа идеята, че Петър не можеше да мине на следващото ниво в развитието си, защото то беше ниво с друга енергия и изискваше начин на мислене, поведение и действия, които Петър още не беше си позволил.

Дали сте стигнали твърде далеч, дали сте останали на едно място, откъде или от кого не сте си тръгнали, пазите ли нещо, за да не помръдвате от мястото си – каква е вашата лична причина движението ви напред да е болезнено или спряло, може да откриете в своята лична работа с психолог.

Борянка БОРИСОВА – психолог, системен фамилен и брачен консултант

Източник: zdrave.to

Добавете коментар