Най-голямото предизвикателство пред специалистите по ортопедия и травматология след няколко десетилетия ще е подмяната на вече поставените изкуствени стави. Те ще са разхлабени, износени и отхвърлени от организма, заради което ще се наложи повторна смяна с нови изкуствени стави. Това коментира един от най-добрите лекари в тази специалност доц. Сашо Асьов в интервю от поредицата „Размяна на вратовръзки”. Запитан какво би искал да промени в системата към настоящия момент, Асьов е категоричен, че промяната трябва да има в начина, по който младите лекари специализират, както и в задълженията, които опитните медици имат към тях. „Размяна на вратовръзки” е проект на Дарик радио и egoist.bg, в който участват 25 мъже, оставили немалка следа в българската история през последния четвърт век. С доц. Сашо Асьов, който завежда клиника по ортопедия и травматология в „Пирогов”, разговарят Маринела Величкова и Константин Вълков.
М.В. Начинът ни на живот променя ли травматизма – проблемът, с който хората идват при Вас?
Във времето преди 30 години, когато започвах работа, битовите инциденти преобладаваха. Сега към битовите добавихме и инцидентите, дължащи се на транспортен травматизъм – високите скорости, на първо място, както и модерните превозни средства. Има очаквания, че през зимата травмите ще бъдат повече заради снега. Да, като честота са, но ние ги наричаме нискоенергийни счупвания. Дакато през лятото мотористите са навън и става страшно. И не са само те, просто през лятото човек си изключва защитните механизми – не се пързаля, времето е прекрасно, сухо е и условията са достатъчни, за да караш безразсъдно.
К.В. В предварителния ни разговор казахте „малките правят всичко”. Кои са „малките”?
Това са специализантите, които спрямо моята възраст са малки. Това, което мисля, че е хубаво да се обсъжда, е да се направи нещо радикално по въпроса как задържаме младите хора тук. Говоря за нашата професия. В последните 10 години имаме толкова люшкания за това как ставаш специализант в България, че, ако ги изредя, сигурно ще ми трябват поне две минути. Започнахме от това специализантът да бъде специализант срещу заплащане – той си заплаща 5-годишен престой в клиниката, в която работи, като за този период той не е осигурен социално и здравно. Ние какво му даваме, реално? След това настана един период на нулеви години, в които няма специализанти. Те идваха да работят, ние не им предлагахме никакъв вариант за ход на тяхната специализация. Сега отидохме в другата крайност, защото приехме много специализанти, а какви са критериите – сложна дума. Няма изпит, а само събеседване с кандидатите, след което една комисия от колеги решава да приеме специализанта, без да сме го питали за знания и предварителна подготовка. По какви критерии, не знам. А, имаше период, в който се правеше изпит за зачисляване като държавна поръчка – едно място, двадесет кандидати. Мина и това време. И при това люшкане каква е алтернативата на нашите специализанти? Естествено, най-лесно е да отидат в чужбина. И, с какво друго ги задържаме, освен, че им направихме изключително сложен животът със специализациите. Сега предстои някаква промяна, която е добре да се обсъди по-широко. Аз имам четвърта генерация специализанти и съм на мнение, че, ако не ги учим, както трябва, нещата няма да са добре. Не са разписани точно и ясно нашите ангажименти като преподаватели – как точно ще протича подготовката. По света в моята специалност на третата година специализантите правят операции със средно ниво на сложност. Да, под контрола и надзора на опитен лекар, но го правят те. А при нас това е размита представа. Списък има, но на операциите, в които си участвал. Дали обаче можеш да ги направиш сам не е много ясно.
М.В. Да разбирам, че това, което бихте променили за последните 25 години, е начинът, по който се получава специалност?
Точно така.
М.В. Като цяло в тази професия или само за Вашата специалност?
Като цяло в професията. И най-вече трябва да има абсолютно точно и ясно разписани ангажименти на преподавателите. Трябва да се разпише, както е по света, кои операции правят специализантите на втората година, на третата и на четвъртата. Така ще знаем – този специализант, заедно с опитен специалист до себе си, ще направи тази операция.
М.В. А след 25 години каква би била провокацията във Вашата специалност?
Провокацията, която и в световен мащаб е прието, че ни очаква, е това, че тия стави, които сме поставили преди 25 години, вече ще са разхлабени, износени, изтрити, ще е започнала реакция на отхвърляне и ние трябва да ги подменяме. В момента, процентното съотношение в България между ставите, които поставяме за първи път, и тези, които сменяме повторно, е 10 към 1. Световната здравна организация предвижда, че през 2050 г. това съотношение може би ще бъде 1 към 1. Това е така, защото вече само в България се поставят около 7000 изкуствени стави годишно. Направете сметка за един дълъг период колко са се натрупали и вече част от тези, които стават на 20 години, считаме, че е нормално да имат нужда от смяна.
К.В. А Вас кой ви научи?
Моите учители са велики. Във времето, в което аз започвах работа, думата „академизъм” изглеждаше по-различно. Моите учители са доц. Кацаров, светла му памет, професор Йотов, който беше шеф на тази клиника, в която работя, д-р Паскалев, нашият шеф екип – хората, които са били част от ежедневието ми.
К.В. Вие сега предавате ли всичко, както те са Ви го предавали?
Огромни усилия полагам да правя това. Дано малките колеги, както обичам да ги наричам, видят и чуят това и дано са съгласни. Аз много искам те да се научат да правят нещата по най-добрия начин – така, както по света. Специализантите в „Пирогов” ходят вече редовно и в чужбина на симпозиуми и на срещи с колегите си в Европа.
К.В. Кое в тази специалност беше най-трудно на Вас и кое е най-трудно на тях? Променили ли са се нещата?
За разлика от другите специалности, нашата има нужда от хирургически умения. Ако той не е пипнал и не го е направил, колкото и да е теоретически подготвен, на практика в изненадваща ситуация може да се окаже неподготвен. Ние имаме една приказка, че хирургът се учи много повече от една усложнила се операция, отколкото от сто, протекли гладко. И, ако се учиш от грешките на другите или на твоите учители, е по-лесно, отколкото, ако ти попаднеш в такава ситуация.
К.В. Този месец кой Ви беше най-трудният случай?
Имаше едно момче, което беше паднало от високо. Беше 35-годишен, а бедрената му кост беше счупена на три места. Беше предизвикателство с един имплант да ги подредя и фиксирам всичките. Мисля, че добре се справих, но при нас крайният резултат става ясен малко по-късно – когато раната зарастне и човекът получи добра функция и опора на крайника. Иначе ежедневно има дребни изненади, но, ако няма подобни случаи, значи нищо не правим.
К.В. А, кога започвате да давате трудни случаи на „малките”? Какво трябва да видите у тях?
Някои от моите специализанти вече под мое ръководство са правили дори ендопротезиране – поставяне на изкуствена става. Аз съм обаче съм с тях и, както се казва, им държа ръцете. Защото е отговорност за пациента, но е отговорно и за тях. Те трябва да имат самочувствието, че знаят, подготвени са и то – не само на книга. При другите специалности е по-различно. Там прочиташ, научаваш, изпитват те… А тук трябва да го изпълниш и технически, така е в хирургията.
Източник: http://bestdoctors.bg