Държавата трябва допълнително да финансира Центрове, които развиват иновативна дейност
„За хората с белодробна хипертония у нас вече 10 години има много добре организирана и стуктурирана медицинска помощ. Имаме и три специализирани центрове в страната. Това значително подобри ситуацията. В момента вече имаме изградена мрежа за референции.
Бих казал, че пациентите се диагностицират и лекуват много по-добре отколкото преди 10 години. Административно пътят също е утъпкан и болните получават терапия, която се поема от НЗОК, а също и знаят към кого да се обърнат. Има и две пациентски организации в областта на белодробната хиперотония, които са в огромна помощ с информация на пациентите. Така че, ситуацията е коренно различна, отколкото когато стартирахме преди 10 години“, каза за БНР доц. Васил Велчев, кардиолог в УМБАЛ „Света Анна“.
УМБАЛ
Доц. Велчев е завеждащ Сектор електрокардиостимулация в „Света Анна“, интервенционален кардиолог с богат опит в коронарните и периферни интервенции, каротидно и бъбречно стентиране. Въвел е метода за алкохолна аблация на септума при хипертрофична кардиомиопатия в България.
Доц. Велчев припомни, че на 5 май тази година за 10-ти път отбелязахме Световния ден на пулмоналната хипертония с кампания „Дари Дъх“. Наречена „болестта на сините устни“, рядкото заболяване засяга у нас може би около 500- 600 българи, но официално регистрираните са 200.
В един от най-големите Референтни центрове за пациенти с пулмонална хипертония, какъвто е този в болница „Света Анна“ се проследяват 120 диспансеризирани пациенти. Здравната каса покрива тяхната медикаментозна терапия. Самото проследяване обаче не се поема от касата или МЗ, което за нас болниците с такъв център е проблем, изтъкна още доц. Велчев. Другите два центъра с в Трета градска болница в столицата и във Варна.
Доц.Васил Велчев, проф. Божидар Финков и д-р Низар Рафаи
„Специалистите по белодробна хипертония са малко, но така и трябва да бъде. Защото кардиолозите вече имат ясна идея и информация за този синдром и го разпознават. Така че диагностиката вече е значително по-бърза.
Българските пациенти имат достъп до утвърдени терапии, но за съжаление най-новите възможности за лечение на белодробна хипертония все още не са достъпни в България. Това е въпрос донякъде на финансиране, защото това са много скъпи медикаменти, от друга страна начинът на утвърждаване на нови медикаменти през у нас е по-тромав, отколкото в Европа“, поясни още кардиологът. И допълни какво още трябва да се постигне:
„На мен ми се иска да имаме възможност за пациентите в най-тежката форма на болестта да изписваме т.нар. „парентерална терапия“ – лекарства, които се вливат със специална терапия директно във вената.
Прилага се обаче у нас т.нар. балонна пулмонална ангиопластика. Която е много подходяща при един от видове белодробна хипертония. Но пък тук проблемът е, че не работим с екип от хирурзи. И всъщност такъв Център, който да оперира по този метод подходящите за тази терапия пациенти също липсва. Имаше усилия и 20 такива операции се направиха с добър ефект, но сега не го правим.
Бих искал в България да има утвърдена пътека или методика за пациентите у нас, които са насочени вече за трансплантация на бял дроб, за да можем рано да реферираме нашите пациенти за оценка и те да имат някаква предвидимост. Защото в момента референциите са хоатични и ние никога не можем да знаем до колко могат да бъдат реални.
Идеята е тези три центъра в България да имат някаква формална връзка, за да можем ние да представяме нашите пациенти на колеги в референтен център, който се занимава с белодробни трансплантации. Така че, нашите пациенти да имат някак реален шанс да влязат в някаква листа на чакащите, за да сме сигурни, че поне някои от тях ще бъдат трансплантирани. Около 2 до 4 -ма пациенти у нас с белодробна хипертония реално се нуждаят от такава трансплантация.
Но процесът е замрял от преди 6 години. Проблемът е и, че такъв Център за белодробни трансплантации у нас няма. И това са някакви илюзии, че такъв център някога ще има.
А проблемът е и, че вече нямаме и връзка с такъв европейски център, каквато имахме с центъра АКХ във Виенската болница. Там вече не ни приемат и по законодателни и логистични причини.
Дълго време ние си мислехме, че всичко ще стане по официален път, като нашата НЗОК сключи договор с такъв център. И да насочваме нашите пациенти натам. Но това не се случи. После имаше идея, че ще направим наш Център в България, част от лекарите ходиха да се обучават, но това явно не е по силите на здрава система, такава каквато е в България.
Трансплантациите в България страдат от хронично недофинансиране, липса на донори, стимули за екипите. Белодробна трансплантация е скъп и модерен процес. Държави като Словения, които са с подобни показатели като нас, също нямат Център, но те са се ориентирали към голям център, който има опит, така че да могат пациентите да получат най-доброто“, изтъкна още доц. Васил Велчев от УМБАЛ „Света Анна“.
„Ние от една две години вече не реферираме нашите пациенти към ВМА, където тези пациенти се проследяваха, защото се оказа, че шансът тези пациенти да бъдат трансплантирани клони към нула.
„Нямам идея дали на ниво МЗ или НЗОК нещата могат у нас да се променят. Може би пациентските организации, които и сега помагат на нуждаещите се от трансплантация, трябва да пояснят най-напред колко е важно референтните центрове да имат преференциално финансиране. За да повдигнем нивото, спрямо общото ниво в България. Това важи за всички такива експертни центрове у нас – те не могат да се изграждат и функционират добре.
Не съм оптимист, дори съм сигурен, че е отговорът е не – нашият център няма да се включи в Европейската референтна мрежа за бял дроб„, каза още доц. Велчев за БНР.
Източник: БНР