Под лупата на Ковид-19

Над 35 хил. са леглата за активно лечение в 360-те болници, с които разполага България. Страната ни е първа по брой на глава от населението по този показател в ЕС. 616.8 на всеки 100 000 души е осигуреността с легла за активно лечение у нас, срещу 372.2 на 100 000 в ЕС, припомниха властите наскоро, за да ни успокоят. Само че това е нелепо успокоение или по-лошо – в тази си роля то е белег за невежество или опит за манипулация. Защото здравните власти знаят, че не всяко легло за активно лечение може да помогне в сегашната ситуация, както и че България е периодично критикувана за високия брой болници и легла за активно лечение, с които разполага за сметка на тези за долекуване.

В условия на пандемия, като тази, значение имат два вида легла – инфекциозните и интензивните. Особено важни са вторите, защото тежките случаи, при които има вероятност от летален изход, се обгрижват в реанимациите. Според последните данни на Националния център за обществено здраве и анализи (за 2018 г.), броят на инфекциозните легла у нас е 776, а на интензивните – 1876. И ако първите са по-малко и почти винаги са разположени в областните болници, както и няколко държавни университетски клиники, то според здравното министерство вторите са налични в 297 болници или в над две три от всички. Делът на интензивните легла на 100 000 население съответно е 26.8 или 31.2, в зависимост от това колко българи ще допуснем, че живеят в страната – 6 или 7 милиона. И в двата случая се оказва, че България се намира в първите редици на света по осигуреност с интензивни легла.

Справка на най-голямата международна медицинска организация за лечение в критични ситуации The Society of Critical Care Medicine (SCCM) показва, че осигуреността с тях в отделните държави в света варира много – от 2 до над 30 на 100 000 души.

Най-голяма е осигуреността с интензивни легла в САЩ – 34.7, следвана от Германия – 29.2, а както се оказва и от България, чиято осигуреност с легла е около 30 на 100 000. В средата на скалата се намират държави като Италия – 12.5, Франция – 11.6, Южна Корея – 10.6, а в дъното са Китай – 3.6, и Индия – 2.3. По този показател страната ни наистина има много легла, според Националната здравна карта дори повече от потребностите извън време на пандемия. Така например в столицата броят им е 598, като 220 са в повече и не се използват активно. Във ВМА, където вече обявиха, че потенциалът им е изчерпан, те са 44, а в Пирогов – 58. Това са и двете болници с най-големи реанимации в София и съответно в страната. Че отделенията и леглата по интензивни грижи са достатъчни показва и използваемостта им, която е малко над 50% при 66% средно за всички легла за активно лечение.

Правилният въпрос обаче е друг – достатъчни ли са тези легла в случай на пандемия, като днешната. Специалистите у нас са категорични, че България няма нужния ресурс, за да се справи с голям поток от усложнени пациенти след Ковид-19. Причините съвсем ясно и точно назова един от бившите ни зам. министри и специалист по анестезиология и реанимация – проф. Олег Хинков. Интензивните отделения в България са „фалшиви“, в тях няма достатъчно площ, на която да се разположат и оборудват леглата, нито достатъчно обучени лекари и медицински сестри, каза той пo БНТ. Според него площта за разположението на едно интензивно легло трябва да е 20 кв. м., а у нас тя е 12 и това затруднява както оборудването му с всички нужни апаратури, така и работата на самите специалисти. Същинският проблем обаче е именно в тях и по-точно в липсата на достатъчно подготвени реаниматори и реанимационни сестри. Според проф. Хинков за обслужването на 10 интензивни легла са нужни 40 сестри.

При 1876 легла у нас в болниците би трябвало да работят 7504 реанимационни сестри или една четвърт от всички 30 хил. Само че това е невъзможно, защото не всички от тях са в болниците, а и голяма част са в (пред)пенсионна възраст, когато не могат физически да работят в подобно отделение. Положението с анестезиолозите също не е цветущо. Според официалната статистика броят им е 1605 или разделен на 290 интензивни отделения и клиники това прави по 5.53 на болница. Според проф. Хинков обаче повече от половината от тях никога не са работели в реанимация, тоест средно на интензивно отделение се пада по двама и половина лекари. Всичко това обяснява защо при голям брой тежки случаи ще се стигне до невъзможност пациентите да бъдат лекувани.

„В интензивните отделения тогава ще се влиза със селекция, болните над определена възраст просто няма да се взимат и това е страшно. Когато трябва да избираш между двама души – ти ще живееш, а ти не, след една-две седмици медицинският персонал напуска. Отказва да се прави на Дядо Господ“, прогнозира проф. Хинков. И точно по тази причина – лисата на подготвена здравна система, мерките за забавяне разпространението на Ковид-19 са толкова рестриктивни.

И ако това са нелицеприятните факти, по-важното е каква е причината за появата им. А тя отдавна е ясна – пазарният принцип, по който е принудена да функционира една социална в същността си система – здравната. Невъзможно е в центъра й да бъде интересът на пациента, докато финансирането й е поставено на принципа – толкова повече, колкото повече болни. Единственото изключение от това златно правило са тежките случаи в клиниките, където лечението им се оказва разходоемко и печалбата намалява или дори се трансформира в загуба. Точно, каквито са пациентите на интензивните отделения. И тук идваме до ежегодния апел на лекари и фармацевти за повече пари в системата. Да, в случаите, като този с интензивните грижи, той е напълно резонен и има смисъл, защото няма как по желание да стигнеш до реанимация – там „производството“ на мними пациенти е невъзможно. Но за съжаление, колкото и средства да се наливат в системата, те никога не стигат до тях. Точно защото там възможността да се спекулира е минимална, там предимно се осъществява основния принцип на медицината – да спасява живота.

Пазарният принцип на здравеопазването не опорочи само болниците, а и докторските кабинети, аптеките, дистрибуторите и производителите. „Колкото повече, толкова повече“ е част от етичния кодекс на цялата система, въпреки че това верую започва да й тежи все повече. Особено на истинските лекари в нея. За съжаление трансформацията няма да се окаже лесна, ако изобщо е възможна. Доказателство за това е дори настоящият отпор на пациентски организации и част от медиците срещу генеричното заместване на лекарства, които липсват в аптеките по време на пандемията, когато животът на хронично болните е застрашен. В неговата основа седят отново финансови интереси, както на много фармакомпании, така и на самите лекари. Всичко това е ясно отдавна и в него няма нищо ново. Освен едно – шансът, който Ковид-19 ни дава да го видим още веднъж, под нетрадиционно остър ъгъл, в който на карта виси живота на обществото ни. Дано се възползваме, защото пазарният принцип, по който функционира света е изчерпан не само в здравеопазването, но и във всяка област на (без)крайния ни потребителски живот.