Националната програма би била рамката, която да подтиква здравните власти, да служат по най-добрия начин на пациентите, казва проф. Михаил Боянов
– Проф. Боянов, НЗОК одобри заплащането на 1500 глюкозни сензора. Колко пациенти ще могат да се възползват и кой е най-добрият подход при изразходване на средствата ?
– Решението НЗОК да реимбурсира 1500 глюкозни сензора безспорно е стъпка напред. Според мен обаче трябва да се помисли за най-разумния и ефективен подход при изразходването на тези средства. По-добре е сензорите да се предоставят на повече хора за период от един месец, отколкото на по-малко за една година. Ако устройствата се отпускат за месец, то тогава ще могат се възползват 750 души. Това е напълно достатъчно, за да се нагласи диетичният режим и инсулиновото лечение. В противен случай, ако сензорите се одобряват за цяла година, ще могат да се възползват много по-малко пациенти – около 50-60.
– У нас няма представителство за глюкозни сензори и те се закупуват от чужбина. На какви цени са и до колко са достъпни за пациентите?
– Основното устройство с два сензора струва около 150 евро. Сензорите сами по себе са с различни цени – до 50 евро и могат да се използват 10-14 дни. Това не са суми, които всеки може да си позволи. Освен това, поръчвайки по интернет, пациентът няма досег с добър съветник как точно трябва да се прилага сензорът. Той чете упътването и буквално се справя сам, което е неразумно. Надявам се, че в бъдеще ще има все по-големи възможности сензорите да се ползват и в България.
– Как точно сензорите помагат за добрия контрол на диабета и улесняват ежедневието на пациента?
– Сензорите са много полезни. Те позволяват за всеки конкретен пациент да се прецени какво лечение да се прилага, каква храна е консумирал, колко се е движил и др. В противен случай, ние разполагаме с общи формули, които не винаги работят достатъчно добре. Второ, когато човек види кривата на собствената си кръвна захар, се мотивира да промени нещо. В противен случай самото измерване на кръвна захар се свързва с негативното усещане, което поражда убождането на пръстите. На някои пациенти с дългогодишен захарен диабет, особено на тези, които са на инсулин, буквално им омръзва да се бодат, спират да се контролират и се стига до лоши резултати.
– Усложненията от диабета, които се развиват в годините на първо място влошават качеството на живот на пациентите, а от друга се превръщат в голям разход за здравната система ? Как да се избегне този момент?
– Бих сравнил ситуацията с изолирането на сгради и „Топлофикация“. Ако вие в момента, нямате никакви средства и ви предлагат за няколко хиляди лева да ви изолират жилището, като сумата ще се изплати в следващите 10 години, възниква въпросът, как да стане това. Едва ли някой политик разглежда здравеопазването в хоризонт от 10-20 години. Обикновено се мисли в средносрочен план и ползата от такава намеса не се вижда. Много често подходът е да употребим максимално средствата, които имаме сега, за да покрием най-големите нужди и да запушим пробойните, а за вбъдеще ще мислим по-нататък….
– Ваши колеги са категорични, че в България трябва да има Национална диабетна програма? Вие как мислите?
– Необходима е, разбира се. Тази идея е от около 20 години. Аз лично съм участвал в разработването на два или три проекта. Националната програма изисква не само да бъде написана от медицинските специалисти, но и цялостно да се съгласува с Министерството на финансите, Министерството на труда и социалната политика и други институции. Трябва да се постави и хоризонт от 3-5 или 10 години, като до момента не е имало такъв прецедент за диабета. Изисква голямо усилие и стратегическо мислене. Но, пак казвам, необходима е, това е една рамка, която да подтиква здравните власти, независимо от това кой управлява и каква е политическата принадлежност, да служат по най-добрия начин за интереса на българските пациенти. Ще дам един пример с остеопорозната програма, която пожелахме да продължим за още 5 години. Тогава здравните икономисти ни поставиха въпроса, а какво постигнахте с първата -т.е. колко са били остеопорозните фрактури преди програмата и след нейното изпълнение. Ние обаче не можем да дадем такъв отговор, защото в България такъв регистър няма. Така на практика се оказва, че не знаем какво сме свършили. Описали сме рисковите фактори, честотата на остеопорозата, постигнахме много неща, но поради липса на регистър, не можахме да ги отчетем. Затова преди да има програма за диабета, трябва регистър.
– Нали има и в момента?
– Само теоретично го има. Той не е обществено достъпен, а е извлечен постфактум. Този регистър е направен с помощта на компютърни специалисти въз основа на отметките, които личните лекари и лекарите-специалисти са правили през последните години в лабораторните листа на пациентите. Тоест това не е предварително зададена компютърна форма, която да се попълва. А обратно- от попълваните амбулаторни листове са правени изводи за честотата на диабета, лечението, гликирания хемоглобин и т.н., което не е най-оптималният вариант. На базата на този регистър не могат да се правят анализи в широк план, а само такива, които се поръчват от здравните власти.
– Наскоро вие представихте резултати от международното изследване „Таlk-Hypo“ което показва, че диабетът оказва сериозно влияние върху живота не само на пациентите, но и на техните близки. Задълбочава ли се тази тенденция или просто вече се говори повече за нея?
– По-скоро е второто. Преди 20-30 години се смяташе, че да си диабетик е нещо позорно. Пациентите криеха диагнозата си, както и ижектирането на инсулин, за да не ги помислят за наркомани, за да не им бъде отказана работа от страна на работодателите. Болните не използваха широко подкрепата, която могат да им окажат хората около тях. В момента фокусът е качеството на живот. Вниманието е насочено към лечение, което да направи така, че хората да живеят по-добре. Разбира се, когато това е възможно. Поради тези две причини се задълбочава и вниманието към темата за отражението на диабета върху ежедневието на пациентите и техните близки. И на трето място – нашите амбиции за контрол на диабета стават все по-амбициозни. Идеята е гликираният хемоглобин и кръвната захар на болния човек да са сходни с тези на здравия и той да не развива усложнения. Но това има своя цена и тя е вървенето по ръба между хипо- и хипергликемията.
-Какво е необходимо, за да се подобри този контрол. Има ли какво да направи държавата?
– Не мисля, че държавата трябва да въвежда регулации. Доста неща са направени, даже повече, в сравнение с някои други страни, които също като нас имат социалистическо минало. Това, което липсва според мен е достатъчна информираност, обучения в диабетни центрове и диабетни сестри. В България няма възможност за чест и директен контакт с такава диабетна сестра. В редица страни, по-напреднали в изучаването на диабета, се залага именно на комуникацията на пациента с диабетна сестра, не с лекаря. Лекарят е лицето, което решава конкретен или по-сложен проблем, но ежедневната връзка обикновено е със сестрата. Това в България липсва, но може би е една възможност да подобрим лечението на нашите пациенти.
– Как бихме могли да приложим този опит у нас, реалистично ли e, предвид острия недостиг на медицински сестри?
– Трудно ми е да отговоря. У нас ситуацията е такава, че акцентът на здравните грижи попада върху лекарите, а съотношението лекар-медицинска сестра е далеч от оптималното. Без преразглеждане на философията за изразходване на средствата, това няма как да се поправи, нито как да се изпълни от отделен лекар, организация или дори министър. Надявам се да се търсят успешни формули в бъдеще.
– Как диабетните сестри се грижат за пациентите в чужбина ?
– Към съответния лекар работят две сестри, които предоставят телефоните си като гореща връзка с пациентите. Те се чуват с тях не по-малко от 1 път седмично, при нужда могат и да ги посетят. И ако сестрата прецени, че ситуацията изисква лекарска намеса, само тогава пациентът се среща с доктора. Ще дам един пример на върхова технология, какъвто е STENO-центърът в Копенхаген, в който работи цялата палитра от специалисти. Когато влезе пациентът, в началото той контактува само с диабетни сестри и ако се прецени, че има конкретен проблем, отива при лекар. Правят се снимки на очните дъна, след което те постъпват при лекарите, които решават кои пациенти да бъдат извикани допълнително. Сестрите измерват гликирания хемоглобин и над определени стойности, също има среща с лекар. Т.е. има този буфер от хора, които работят само това и така са по-достъпни за пациентите. Огромен недостатък, включително и при моята лична работа е ограниченият достъп, защото лекарят няма как да окаже необходимите грижи на всички в пълен обем.
Мила Мишева
[email protected]
Източник: clinica.bg