– Г-жо Маринова, шок, ужас и ступор – това са първите реакции на пациентите, чули диагнозата „рак“. Как се преодолява той?
– Първото, което искам да кажа е, че идеята, че можем да преодолеем такова тежко събитие, е далеч по-различна от разпространената нагласа, че започваме да живеем в мир и спокойствие. Преодоляването е бавен процес, а не цел, която постигаме. Важното е да продължим живота си. Защото именно любовта към живота е това, заради което изпитваме шок, ужас и ступор. Когато аз разбрах за диагнозата на баща си, започнах да чета много и бързо схванах какво го чака. В неговия случай почти нямаше алтернативи. След това започнах много да говоря. Говорех постоянно – със съпруга ми, с майка ми, с приятелите ми, с най-близките колеги, дори и с такива, с които не сме близки. В един момент, където и да се появях, всеки ме питаше как е баща ми, какво става, аз разказвах ли, разказвах. След това се обаждах и разказвах на него колко много хора, много от които той не познава, питат за него, как му изпращат поздрави, някои направиха изключителни жестове и ми помогнаха и съвсем прагматично с някои пособия, лекарства и т. н. Но това, което казвам не е рецепта. Има хиляди начини да реагираме. И всеки от тях може да е подходящ. Важното според мен е да извадим малко по малко, когато и пред който преценим, нещо от вътрешния си ужас. Оставим ли затрупана цялата тази мъка, става страшно.
– Помагат ли сълзите?
– Помага изразяването на емоциите такива, каквито са. Голямата беда е, че когато хората чуят диагнозата рак, започват да се преструват. Някои се преструват, че не се е случило, други, че не ги е страх, други се опитват да не мислят за това, което им се случва. Имаме много предразсъдъци по отношение на здравето и съответно и болестите. Например общоприетото схващане, че не бива да тревожим другите със своите проблеми. Че ако говорим за негативните си преживявания, това ни пречи да се справим с тях, че ако мислим позитивно и вярваме, ще се излекуваме. Ако човек се крие от тъгата си, ще се скрие и от радостта си.
– Трябва ли да близките да научат и как да се съобщи новината на съпруга, на майката и на детето. Това са все близки хора, които обаче различно могат да възприемат болката?
– Да, категорично всички близки хора, особено членовете на семейството, трябва да знаят какво се случва. И е много различно, когато се говори с детето от семейството или с възрастен човек. Детето е добре да знае, че близкият човек е болен, че се лекува, че ще има операция, да отиде на свиждане в болницата, да бъде оставено спокойно да пита, да изразява тревогата си, страха си, без това да се подсилва и седуктира волно или неволно от възрастните. Именно тук може много да помогне психотерапевт, който да подкрепи, да обясни на семейството как да се съобщи на детето. В началото има колебание дали да се каже, как да се каже диагнозата, дори на самия боледуващ. Това колебание е разбираемо и отнема време да се съберат сили и да се намери подходящия момент. Но това не може да отнема твърде много време, защото напрежението ще започне да си казва думата и на мястото на липсващата информация да се появяват страхове, фантазии, мистификации, липса на доверие – все неща, които могат да пречат на решенията, пред които са изправени тези семейства и на куража, от който имат нужда.
– Различни са реакциите на хората чули диагнозата. Правилно ли е да се гмурнеш в работата си товарейки се с още и още работа, само и само да не се мисли за болестта?
– Както казах всичко, което помага е добре дошло. Ако на някой му се работи, нека да работи. Ако обаче работата, хобито или каквото и да било друго се използва, за да се избегнат емоциите, които съпътстват процеса на боледуване и лечение, съмненията и страховете, то със сигурност това няма да помогне. Напротив, почти сигурно е, че това ще утежни емоционалното състояние на човека.
– Как да реагира близкия, какво да каже, как да се държи с любимия си, който е поразен от рак?
– Хората, които боледуват от онкологични заболявания имат нужда от подкрепа. От човек, с който да говорят открито, пред който могат да се покажат слаби и объркани. Имат нужда също от подтикване да направят едно или друго нещо, от търпение към тях, от известен натиск на моменти. Но това са деликатни ситуации, изпълнени с много нюанси, за които е трудно да се говори само по принцип.
– Мъжете или жените са по склонни да потърсят помощта на психолога?
– Жените. Макар че първият, който ми се обади за такава консултация, е мъж. Надявам се да се обадят още мъже.
– Как се осъществява психологичната помощ на онкоболни у нас?
– Не мога да обобщя и да дам някаква пълна картина. Знам,че има психолози в онкологичните болници и диспансери. Вероятно те работят на пълни обороти. От друга страна обаче тези болници са претъпкани, болните са много, индивидуалното и внимателно отношение в много случаи е лукс. И здравния персонал и пациентите са подложени на изключителен стрес. Когато се запознаеш с практиката към пациентите с онкологични заболявания в цивилизованите страни, става ясно, че тук положението е повече от мизерно. Дълго време мислих над тази последната дума, заради уважението, което изпитвам към всички, които работят в сферата на онкологията. Но истината е, че психологична помощ е дефицит и това го казвам от първо лице съвсем убедено. Няма го разговора с лекуващия екип, обяснението на прост език какво предстои, къде да се отиде, какъв специалист да потърсиш. Дори това. Похвални са инициативите на различни неправителствени организации, групи за самопомощ и др. в тази област. Но в българското здравеопазване като цяло психологията и психотерапията почти отсъства. А това е от огромно значение за качеството на живот и за справянето, дори за взимането на разумни и информирани решения.
– Кои са най-критичните моменти в битката с рака?
– Знам ли. Може би началото, когато за първи път човек чуе тази новина. Когато трябва да чака резултати от изследвания, когато преминава през мъчително лечение и няма очаквания резултат. Много могат да бъдат тези моменти. Близките често живеят с огромната вина, че не правят достатъчно, те самите остават доста изолирани покрай грижите за болния, много пъти развиват симптоматика, която има потенциал да се хронифицира – тревожност, безсъние, депресивност.
– Разкажете случай от практиката си , който най-силно Ви е впечатлил?
– Аз всъщност отскоро консултирам хора с онкологични заболявания. Не бих казала, че имам голям опит. Но повече от 15 години имам практика като психолог или психотерапевт в различни сфери от психичното здраве. И мога да разкажа как аз самата реагирам различно. Например при разговор с една жена, която има близък с онкологично заболяване, с който винаги са имали трудни и много сложни, дори бих казала травмиращи взаимоотношения, подкрепих нейната всеотдайност и стремеж да облекчи по всякакъв начин ежедневието на близкия си. Ако това беше консултация извън полето на онкологичното заболяване, щях да избера по-различен подход.
Автор: Гергана Добрева
Източник: https://clinica.bg/