Тази година ВМА отбеляза 10 години от извършването на първата чернодробна трансплантация в болницата. Как мечтите стават реалност, кои бяха най-трудните моменти по пътя дотук, какво предстои занапред, попитахме проф. Никола Владов. Той е основният „виновник“ за превръщането на България в страна, където се правят трансплантации, началник на Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия във ВМА и един от най-добрите ни лекари.
– Проф. Владов, как мечтата стана реалност?
– Стана реалност, защото нещата бяха истински и имахме голямото желание да ги направим. Защото сме много мотивирани, десет години по-късно продължаваме да правим трансплантации, обикновено ентусиазмът спада след първите няколко. Но нашият хъс става все по-голям и това идва да покаже, че нещата са много истински – няма нищо случайно в тях.
– Кое държи ентусиазма ви жив?
– Това, че сме добри професионалисти, че оценяваме всичко, което правим, че виждаме как се цени в чужбина. Всичко това ни вкарва в една друга орбита в европейски, а и в световен мащаб, която ни отдели доста от общата рамка. Трансплантолозите и в световен мащаб са по-друга мая хора, които се поддържат, познават се. Ние сме разпознаваеми в Европа, приятели сме с много хора, които се занимават с трансплантации – проф. Оливие Собран от Франция, проф. Белгити, проф. Попеску от Румъния, проф. Токат от Турция, проф. Зоран Милошевич от Сърбия. Общо взето хората, които се занимават с трансплантации се познават и са едно малко по-друго общество.
– Защо си говорим, че трансплантациите все още са пионерска дейност в България, така ли е?
– Не, вече започва да става все по-целенасочена и облечена в институционални рамки. Това си личи особено във ВМА, където самото ръководство още от времето на ген. Стоян Тонев, после на ген. Николай Петров, сега на проф. Венцислав Мутафчийски, който е и част от екипа на първата чернодробна трансплантация, е декларирало и давало ясен знак, че има отношение към тази работа. Защото извършването на трансплантации е съществена част от лицето на ВМА.
– Как стигнахте до идеята, че у нас трябва да се правят трансплантации?
– Тази идея дойде доста преди десетте години. У нас има нужда от трансплантации на черен дроб, има доста пациенти. Освен това тази дейност е сериозен връх в модерната медицина, който ВМА има целият потенциал да покори и го направи, както се видя. А и това, което аз винаги съм казвал е, че мерилото за развитието на една здравна система са трансплантациите.
– И все пак – каква беше историята?
– Още през 1996 г., когато бях на специализация във Франция, участвах в трансплантации като асистент и горе долу бях наясно какво представляват те. След това имаше един дълъг период, в който бях на работа в Тунис, Панагюрище, Пазарджик и през 2003 г. дойдох във ВМА с идеята да се създаде Клиника по чернодробно-панкреатична хирургия, за да започне по-далечна подготовка за извършване на чернодробна трансплантация. Идеята дойде през 2005 г., когато направихме един българо-френски симпозиум, на който гости бяха проф. Бешон, проф. Собран, д-р Скатон, сега професор, които са едни от водещите френски трансплантолози. Със Собран се познавахме от времето, когато бях на специализация във Франция и сме много добри приятели, Бешон беше моят ментор, който ме обучаваше и се грижеше за мен, за моите хирургични познания. Когато видяха ВМА, те останаха много впечатлени от апаратурата и базата, която имаме. В един неформален разговор с ген. Тонев, който са имали, той ги е попитал имаме ли потенциал за такава трансплантация, дали е възможно да се случи. Те са казали – да.
При така стеклите се обстоятелства, тъй като той имаше много голямо доверие на мен и проф. Кацаров, аз заминах на обучение във Франция. Там участвах много интензивно като първи асистент на чернодробни трансплантации, освен това всеки ден ходех да гледам как се грижат за трансплантираните пациенти. Дадоха ми и едни папки с протоколи за чернодробни трансплантации. Когато се върнах в България на следващата година, дадох да преведат протоколите, адаптирахме ги към нашите условия, всичко бе, както се прави в болницата „Кушен“ във Франция. В този период заминаха анестезиолозите и гастроентеролозите на специализация в същата болница. Когато се върнаха, екипът беше сглобен и започнахме да говорим, че е дошъл момента трансплантация да се случи и при нас. Междувременно от 2005 до 2007 работихме много интензивно чернодробно-панкреатична хирургия, започнахме да правим много големи операции, съдови резекции. От началото на 2007 г. получихме право от министър Радослав Гайдарски да правим чернодробни трансплантации. И на 21 април 2007 г. направихме първата. Тогава директор на ИАТ беше проф. Куманов, който също ни подкрепи. На 11 май направихме втората, юли – третата, септември – четвъртата. И така полека-полека първата година направихме пет трансплантации, втората – девет и нещата тръгнаха. Докато стигнахме до 2017 г., когато за един ден направихме две трансплантации, което говори за наличието на един много добре подготвен екип.
– С кого започнахте да правите трансплантации?
– Заедно с проф. Крум Кацаров и продължаваме и досега да работим заедно. При първата трансплантация аз бях оператор и на експлантацията, и на трансплантацията, асистенти ми бяха д-р Василевски и д-р Мутафчийски, сега професор и директор на ВМА, както и д-р Сергеев, който сега е шеф на хирургията в „Софиямед“.
– Кой беше най-трудният и интересен случай, който имахте?
– Това е случаят на ретрансплантация, който се наложи заради проблем с дроба, тъй като шест месеца след трансплантацията се появи инфекция. Този човек бе спасен благодарение на екипа на ВМА. Това показа, че тази болница може да печели върхове в медицината, защото има изключително качествени кадри, а те са много важен елемент в нашето съвремие.
– През тези години кой беше проблемът, с който най-трудно се преборихте?
– Проблемът, с който се преборваме най-трудно е липсата на донори. По отношение на организацията мога да кажа, че нямаме никакви проблеми в момента, по отношение на колаборацията с екипите от другите болници също нямаме никакви проблеми. Много добри приятели станахме в работата, така че проблемът е липсата на донори.
– Колко души във ВМА се занимават с трансплантации?
– Екипът е много голям, в него участват лекари от анестезиология и реанимация, гастроентерология и хепатология, от другите специалности, колегите от кръвния център, от клиничната лаборатория, скенера и т.н. Когато има трансплантация, цялата болница работи. В началото се възприемаше много особено, сега вече е рутина.
Как се възприемаше в началото?
– Като се кажеше трансплантация и всички се впечатляваха, а сега ние сме в едната зала, а в другата тече нормална операция и няма проблеми.
– Колко време отне, докато дойде момента, в който траснплантациите станаха нещо рутинно за болницата?
– Някъде около пет години. На фона на липсата на донори това е срокът, но, ако имаше повече донори, мисля, че много по-бързо щеше да стане. Ценното е, че това е продукт на ВМА, едно ноу-хау, изработено тук.
– Ще го прилагате ли другаде в страната, в света?
– Не, това е ноу-хау само за ВМА.
– Какво още трябва да се случи, за да вървят нещата по-добре?
– Трябва да се увеличи броя на донорите, а това става със стройна организация в областта на координацията по донорство, търсенето им. Не става само с набирането на познание, а със сърце. Трябва да имаш сърце, за да го вършиш и искам да кажа на колегите, които са координатори, че трябва да се чувстват горди, защото са част от трансплантологичната система на България. Те трябва, да имат самочувствието на добри доктори, които правят сериозни неща, а не да ги правят между другото и то с нежелание. Те са част от нас, от всички, които се занимават с трансплантации.
– Коя е новата ви мечта – трансплантация на панкреас или …?
– Ако съдим по това, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му, гледаме напред. Въпросът е, че ендокринологията доста напредна в лечението на диабета, особено с навлизането на помпите за контролиране на кръвната захар. Това в известен смисъл измести фокуса от трансплантацията на панкреас към модерните устройства в световен мащаб. А и тя не е толкова сложна, няма и толкова пациенти, за да се поддържа добро качество на тази процедура. По-скоро съм склонен да мисля за трансплантация на бъбреци във ВМА, което ще ни даде много широко поле на изява. Още повече, че в България има нужда от такива трансплантации и има много чакащи. Тук може да се правят и трансплантации от жив донор.
– А за трансплантации при деца мислите ли?
– Ние имаме вече извършени няколко трансплантации на момчета в юношеска възраст, така че има какво да се прави. Бих се радвал, ако наблегнем на трансплантацията при черен дроб от жив донор, което е връх в съвременната медицина.
– Изпратихте координатора си по донорство в здравно министерство, натоварили ли сте го с конкретна задача, която трябва да свърши за трансплантациите?
– Сигурен съм, че координаторът по донорство ще свърши и ще направи нещата, както трябва. Мога да кажа един неоспорим факт, че винаги, когато този екип (бел. р. ген. Николай Петров и д-р Мирослав Ненков) се намира в МЗ – и в първото, и във второто служебно правителство, когато координаторът ни беше министър, броят на трансплантациите се увеличи. Сигурен съм, че ще има бум на трансплантациите и сега. Винаги, когато са там, ние чувстваме подкрепата на държавата за трансплантациите. Много важно е да имаш подкрепата на държавата в тази дейност, в другите екипи в МЗ трансплантациите винаги седят някъде в периферията, не, защото не желаят те да се развиват, а защото се притесняват от тях. Не зная защо. Когато този екип е там, аз съм сигурен, че нещата ще вървят.
– Какво пожелавате на колегите си?
– Най-вече много здраве, да продължават да работят със същия дух и сърце, да се чувстват горди, че са част от този екип.
Автор: Мария Чипилева
Източник: https://clinica.bg/