Проф. Переновска, какво показва дългогодишната Ви практика – по-различно ли боледуват българските деца днес в сравнение с предишните години и десетилетия?
По отношение на патологията дали е различна преди десетилетия от сега, разбира се, има някои разлики. При острите респираторни инфекции съществена разлика няма. Съществената разлика е в това, че в сравнение с предишните години и десетилетия се промениха съотношенията между възможностите – т.е. новите молекули антибиотици, и антибиотичната резистентност. Така например в периода 1983 – 1987 г. при голям брой антибиотици нямаше почти никаква резистнентност, докато сега, през последните години имаме единични нови молекули и рязко покачваща се резистентност. Това е една много съществена разлика. Появиха се такива причинители като метицилин-резистентни стафилококи, ванкомицин-резистентни причинители. Или, както каза един водещ лекар във Великобритания пред Ройтерс, след 20 години ще дойде време, когато ще се умира от едно убождане от роза, защото няма да има антибиотик, който действа. Другото, което се появи е увеличаването на алергичните заболявания. По данни на СЗО през 2030 г. 50% от населението ще бъде алергично, т.е. алергиите в резултат на глобализацията, на промените в начина на живот и в храненето ще стават все по-видими. Това вече се проявява и при нашите пациенти, тъй като броят на болните с астма в света се увеличава главно за сметка на детската популация. Нашите колеги от детската онкохематология също отбелязват известен процент на увеличение, както и при възрастните.
Не е тайна, че педиатрите у нас намаляват. В тази връзка Ви моля да изкажете мнението си за това кои са най-сериозните затруднения, с които се сблъскват българските педиатри днес – от една страна – работещите в доболничната помощ, от друга – в болничната?
Това, че педиатрите намаляват е вярно. Преди няколко години секретарят на Българската педиатрична асоциация беше написал едно писмо до голям централен вестник с предупреждение, че след 10 години у нас няма да има педиатри. Трябва обаче да се знае, че педиатрите намаляват и в Европа. Днес в редица развити страни каквито са Великобритания и Франция работят лекари педиатри от други страни. Явно, това е специалност, която е трудна. Тя е една от шестте основни специалности в медицината, истината е, че невинаги педиатрите са разбрани, невинаги са оценени и по тази причина има отлив от педиатрията. За мое щастие и радост през последните няколко месеца се появиха 7-8 млади лекари, повечето от тях много добре подготвени момчета – нещо интересно, защото професията ни е феминизирана. Това ми дава надежда за бъдещото, определено. Независимо, че винаги се казва, че детското здравеопазване е приоритет, мисля, че и политическата класа, и медиите, и обществото, и родителите са длъжник на педиатрите. Бих казала, че проблемите са еднакви и в доболничната помощ ,и в болничната, но разбира се ,има и някакви специфики. Трудностите са общи, и са за всички педиатри – и в Европа, и в света.
Докрай ли е решен проблемът с квалификацията и продължителното обучение на общопрактикуващите лекари в областта на педиатрията? Има ли необходимост от промени в тази посока?
Точно днес приключи една моя лекция с общопрактикуващите лекари. Това е една голяма група, вече имат определен модул от Сдружението на общопрактикуващите лекари заедно с нас, те имат нужда от това и самите го казаха на срещата. Имат и проблеми, особено тези общопрактикуващи лекари, които имат специалност обща медицина. На тях това им е нужно, тъй като педиатрията е една сложна и трудна специалност. В същото време в доболничната ни помощ има все още много педиатри със специалност, защото те от самото начало на реформата започнаха като общопрактикуващи лекари. Ясно е, че има нужда от пълноценно обучение и постоянна квалификация, ние с председателят на БПА проф. Пилософ сме поставили този въпрос и пред МЗ – за нови модули, за нови системи, за нови методи. Имаме разбирането на министерството, заявено в лични разговори по темата.
А търсят ли се нови форми на работа?
Да, търсят се форми, които да са съвременни и адекватни, да не преминават формално, да са с практическа насоченост, да отразяват промените в медицината, които са много бързи и затова е важно и общопрактикуващите лекари, и педиатрите да бъдат в крак с новите неща.
Тези дни приехте наградата „Медик на годината”. Това събитие със сигурност е и повод за равносметка, за поглед назад. Колко години труд стоят зад вас и коя е най-голямата Ви победа – тази, която сте запомнили най-силно?
Целият ми професионален път е преминал в тази клиника. Дойдох тук от студентската скамейка и вече 40 години съм педиатър. Въпреки, че като студентка имах друга насоченост, педиатрите от тази клиника ме привлякоха и убедиха, така се получи. Много неща съм запомнила, защото, знаете ли, всяко дете и всеки случай са запомнящи се. Единственото, което мога да кажа е: няма нищо по-добро от една щастлива майчина усмивка и няма нищо по-тъжно е от една детска сълза. Ако говорим за една победа все пак, за мен е голямо постижение това, че успяхме по повод 110-та годишнина на първата детска клиника у нас да я ремонтираме цялостно, благодарение на помощта на парламентарната здравна комисия – те първи ни помогнаха, заедно с тях се отзова и МЗ, откликна и ръководството на самата болница. Благодарение на „Българската Коледа” получихме най-модерната апаратура. Така че сега разполагаме с една съвременна клиника с достойна история.
Ще кажете ли няколко думи за Вашите учители?
Щастие е за мен, че съм имала прекрасни учители. Първата ми учителка, когато дойдох в тази клиника беше един изключителен педиатър – д-р Франческа Ескенази, която никога няма да забравя. След нея – д-р Ида Йорданова, която ме е научила на много чисто практически неща. Мои учители са били и проф. Ниньо, и проф. Бобев, в пулмологията – проф. Виолета Антова. Никога няма да ги забравя, защото който забравя учителите си, зачертава и бъдещото на педиатрията. Затова при ремонта се опитах да съхраня старата аудитория, старото фоайе със снимките на нашите учители. Това е клиниката майка на другите университетски педиатрични клиники и това трябва да се знае и да се помни.
Има ли според Вас разрив, дистанция между академичната педиатрия и педиатрите, които работят „на терен”, по градове и села, в кабинети и отделения по места?
Много съм мислила по този въпрос. Лично между мен и тях няма, защото аз съм непрекъснато след тях. Вече 15-16 години правим една национална конференция за общопрактикуващи лекари и педиатри и на нея идват по 700 колеги. Това е една среща именно на академичните кадри с работещите в системата. Ние се срещаме, разговаряме, дискутираме.
Днес например аз съм разговаряла по телефона с 4-5 педиатри от доболничната помощ. Другата седмица в клиниката идват на следдипломно обучение педиатрите. Въпреки всичко обаче понякога в България се случва така, че единият не знае какво прави другият. Ние сме говорили за това в Българската педиатрична асоциация и сме на мнение, че трябва да се търсят още по-близки контакти и още по-конструктивни решения.
Има ли желаещи да специализират педиатрия в момента? И, за да разширим въпроса, достатъчно ли са мотивирани младите лекари да работят и да се развиват в тази специалност?
През последната година се направи много за младите лекари, защото с промените в следдипломната квалификация им се даде право да бъдат назначавани на трудов договор в лечебните заведения и на практика да бъдат пълноценни участници в лечебния процес, т.е. една крачка вече е направена, включително и в материален план. Момчетата, за които вече споменах, идват в клиника като волонтери, аз имам 6 специализанти, имам и няколко докторанти. Мисля, че нещата вече са тръгнали и ще вървят напред?
И един последен въпрос – какво ще пожелаете на вашите млади колеги?
Най-важното е любовта към децата. Без нея никой не може да бъде педиатър. И любовта към България. Това са двете най-важни неща.
Източник:http://www.zdrave.net/news/gost-zdrave-net-213/politicheskata-klasa-obshtestvoto-mediite-roditelite-63296