Лекарства има, пазарът е пълен, а страната е болна. Лекарите станаха еднолични търговци, в провинцията българинът вече се лекува като през 18 век. Необходима е демонополизация на Здравната каса и държавата да се погрижи за следдипломната квалификация на медиците. Активите на здравната система трябва да са групирани като войници – да са готови, тренирани, отговорни и платени.
Това заяви в интервю за БГНЕС урологът д-р Стоян Георгиев, началник на отделение в едно от водещите лечебни заведения в София Първа градска болница. Цялата му лекарска биография минава по болници, като 16 години той работи в „Пирогов“ – достатъчно доказателство за професионалния му статут.
Българското здравеопазване е болно от абсолютна безпътица, от хиляди идеи и нито една реализирана. Болно е от липсата на посока. Посоката непрекъснато се сменя. Отначало българското здравеопазване беше оставено на заден план. Първо, трябваше да се направи приватизация, след това мирен преход, след това не знам си какво и накрая се сетиха, че сме изостанали много. И след това дойдоха един идеи, които бяха реализирани до половината. Стана така, че една не относително, а направо абсолютно консервативна система беше разбутана, беше разградена и не беше контролирана. Системата не се контролира, тя се администрира, но не се контролира. Стана така, че лекарите станаха еднолични търговци, болниците станаха еднолични търговци, и вие какво очаквате от един търговец и едно търговско дружество.
Лекарите не трябва да се занимават с търговия. А сега той е едноличен търговец еди-кой си. Болницата е търговско дружество, което всъщност няма право по търговския закон да калкулира печалба, да я натрупва. Каквото изкара, трябва да го занули накрая на годината.Болницата няма право да направи капитализация на тия пари. Каквото изкара, болницата трябва да го похарчи до края на годината. Лекарства има, пазарът е пълен, а страната е болна. Това води до най-нормалния извод, че здравеопазването е насочено повече към търговията.
Страната се обезлюдява. По данни на Лекарския съюз тя губи по 500 лекари годишно. Има болници с дефицит на лекари, няма цели категории лекари – детски лекари, патолози, анестезиолозите са на критичния минимум.
Напоследък следдипломната квалификация на лекарите е абсолютно некоординирана и не е ангажимент на държавата. Това е ангажимент на отделните лекари и на здравните заведения, които си правят политиката какви лекари им трябват. Държавата като цяло не прави една равносметка кои лекари са на края на кариерата си, кога ще изчезнат, откъде ще дойдат други. Тези, които специализират, не им се облекчава, не им се улеснява специализацията. Ако един специализант лекар, българин в чужбина, в Германия, взима 2000 или 3000 евро, в България дори трябва да плаща специализацията си. И взима две минимални заплати за бранша, като минималната е 300 и няколко лева, значи той се доближава средно до 700 лева. Е, как семейството му да връзва двата края? Специализацията в определени клонове на медицината е много дълга, много тежка. За това е необходимо да си отдаден напълно, да си ангажиран денонощно години наред, да добиеш рутина, увереност и да те наемат да работиш. И човек, който участва във всичките тези усилия, накрая да има някакво признание, във финансово изражение. Ние сме далеч от такъв вид поведение.
В Свиленград има болница, защото има митница, има богат контингент, средна класа и кметството е богато от данъци, от транзити, така че може да си позволи да инвестира в болница и да я поддържа. Но в района наоколо няма лекари – няма нито участъкови лекари, нито добре организирана медицинска помощ, няма фелдшери, няма нищо. Отиването до болницата, извикването на линейката, закарването на болния до съседния град на 20,30,50 километра е свързано с разходи. От неблагоприятния изход дори не може да си оправят последващите ритуални действия, ако се случи. Хората правят – дано бъда разбран правилно – един мълчалив отказ от това да търсят медицинска помощ. Те може би не са обезверени, но виждат реалността. Реално медицинска помощ се получава в по-големите градове, където има излишък от медицински заведения и от медицински специалисти. В периферията хората съзнателно правят отказ от търсене на медицинска помощ. Съзнателно!… Те просто не разчитат на системата, такава психология е изработена. И се минава към ретро, знахарства, към поведения, които са от 18 век. За щастие или за съжаление, но в селата около Свиленград няма много хора, та са на границата на биологичния си живот. Така е и в Западна България, във Видинско, така е навсякъде по периферията.
За да се промени нещо, трябват определени стъпки, трябват поне няколко години да се види ефектът – от намаляване на детска смъртност, от удължаване продължителността на живота, от това някои болести да се хващат навреме. Има статистически критерии, които в момента министерството не може да ги ползва, защото те са изкривени през отчетите на здравната каса. А здравната каса плаща за преминал болен по… хартия. И тези хартии създават от болниците, направени са така, че да ползват болниците. Това са отчетени документи, по които няма достатъчно контрол. И затова разходите за здравеопазване през 2000-та година бяха един милиард, а сега са над 4 милиарда. При това с 1 милион по-малко хора в държавата, повече болници и по-малко лекари. „Това на какво ви прилича? На нещо логично ли? Абсурд, нали. Повече болници, повече болни, при по-малко население и при намаляващо количество лекари. Кой може да се досети какво става в системата?
Изпусна се моментът, когато здравно-застрахователните фондове можеха да бъдат вид здравни каси – това беше преди няколко години. При управлението на СДС бяха създадени такива условия, но те не се развиха. Това беше при правителство не Костов и министър Семерджиев. Тогава се положиха основи, но както при всяко нещо, както при всяка сграда, не се ли развият направените основни, резултатът е, че се развалят и основите. Забави се реформата в болничната помощ. Доболничната реформа стана в някаква степен с джипитата. Но пък те са толкова много откъснати от болницата, че пътят на болния до мястото, където трябва да се лекува през джипито, е много удължен и недиректен. Ако в чужбина имате проблем, вашето джипи ще ви намери болница и лекар, който да ви лекува. В България джипито ви дава една хартийка, тя се казва талон номер 7 и вие трябва да отидете, където искате.
Участниците в реформата не си говорят, не се чуват, не се разбират, затова и резултатите не са добри. „Бърза помощ“ работи сама за себе си, джипитата за себе си, болниците за себе си, медицинските университети, които произвеждат студенти и лекари, също работят за себе си. Следдипломната квалификация не е строго регламентирана, младите лекари не са насърчавани за специализация, защото това не им носи нищо. И се явява Терминал 2.
Има анализи, но те не са през анализаторите, а през отчетите, а отчетите не са реални. И ще се окаже, че в България има повече хора със световъртеж, отколкото граждани има в държавата. Разбирате ли ме? Причината е, че няма контрол в системата. Държавата ни е член в ЕС, ние имаме реципрочни държави в ЕС. Едната например е Унгария, а другата е Холандия. По територия и население сме сходни държави. Разликата е, че в Холандия има около 100 болници, а в България около 500. И тези 100 болници им вършат работа
В здравеопазването трябва да има и пазарни механизми, и те трябва да са предимно в разпространението на лекарства, на медицински изделия, а не в самото лекуване. Значи трябва да бъдат в икономическата част, която се мери – във вноса на лекарства, в апаратура, в строителство дори. Тук трябва да има конкуренция и пазарни механизми. Но в самото лекуване трябва да има качествени показатели, а не пазарни. Трябва да има резултати, а не цифри.
Има нещо сбъркано, като при конституцията. Моделът с тези търговски дружества и с абдикацията на държавата и на контролните органи ще се разпадне в следващите години. Това не може да продължава.
В чужбина парите за здравеопазване представляват 6-8 процента от Брутния вътрешен продукт. Тук са 4 процента. И там, онези държави са богати. Тук има проблем с вноските на държавните служители, на военните, на децата, така че се събират не толкова много пари. Реално има нужда от повече пари, но има нужда и от правилното им разпределение.
Първата стъпка е демонополизация на касата. Втората стъпка е контрол върху изразходваните от касата средства. Третата стъпка е болници, които се отварят, да докажат съществуването си на пазара и чак тогава да получат права за придобиване на ресурс от касата – става дума за новооткритите болници.
Сега болниците получават разрешение от министъра, след като имат назначен персонал и оборудване и отговарят на определени критерии по закона за здравните заведения. Те могат да получат разрешение да започнат да работят, но за да получат пари от обществения ресурс или от касата, нека първо се докажат. Могат да лекуват пациенти и от чужбина. А сега една болница щом получи разрешение да работи, може да вземе пари и от касата.
Друга стъпка е да се помисли за младите лекари. Те трябва да специализират безпроблемно в България. Следващата стъпка е да се поканят лекарите, които вече са се доказали в чужбина. Да се намерят пари, да им се дадат заплати и те да работят тук, което могат там – със сходни заплати. Пари има в държавата. Да обучат хора. Какво е това нещо да се събират пари по телефона, за да се лекуват деца в чужбина?! Каква е тази просия!… Да се направи всичко възможно, за да се върнат млади и не толкова млади и опитни лекари. Да се върнат“, повтори на срички той крайната належащност на тази стъпка.
А какво е могло или може да се вземе от здравеопазването отпреди 10 ноември?
Това е система на специализация. Тогава на втория ти работен ден в една окръжна болница те вика нейният директор и те пита какво искаш да специализираш, какви са наклонностите ти, в какъв кръжок си бил. Ти му казваш. Той съответно извиква началника на съответното отделение и му казва, че искаш да специализираш при него. Казва му също да го вземе за един месец, ако вижда, че има желание, търси се директорът на народното здраве, както беше тогава, подава се молба и ти получаваш книжка за специализация. Започват колоквиуми, конкурси, минаваш по стълбата от 5 години и взимаш специалност. Сега никой не кани никого, за да го научи, за да го въведе. Сега всичко това е борба на самото лице, това е персонална амбиция кой какъв иска да стане. Онази система се грижеше за кадрите си.
Още нещо от онази система. Във всяка малка болница, който и лекар да е дежурен, във всеки час на денонощието той можеше да се обади в София на телефон 150 и да каже, че за хирургичното отделение на тази болница му трябва консултант еди-какъв си. В „Бърза помощ“ имаше списъци, имаше коли, имаше самолети, имаше организиран транспорт и във всяка точка на държавата за определен лимит от време отиваше консултант. После се правеше следното нещо: обсъждаше се проблемът, ако консултантът е с компетенции и възможности, се свършваше работа на място. Ако не е, канят се още консултанти. Ако не може, пациентът се откарва в болница, която е с по-голям ранг по субординация, където лечението продължава. Това беше Медицинска академия. Това нещо в момента е не-пос-ти-жи-мо за тези две звена – за специализацията и за „Бързата помощ“. Това нещо е минало пред очите ми няколко години, аз съм започнал работа през 1981 година. Нямам никаква носталгия, двете системи са ми напълно познати. По онова време в малките градчета имаше дори и болници. Имаше здравни центрове по селата. Тогава може да имало известен фалш, известна доза лицемерие, но и най-слабите социални слоеве получаваха първо качество медицинска помощ, както и всички останали. Повтарям – и най-слабите слоеве. А сега говорим за неосигурени.
Следващата стъпка на реформа е да се скъси пътят на пациента до болницата. Когато джипито ви намери легло в болница и екип, когато ви каже „Мисля, че тези хора най-добре ще ти помогнат, мисля, че твоето място е при тях“, когато пита лекарите какво правят с неговия пациент, чак тогава вече може да кажем, че някаква крачка в реформата се е случила. Между другото преди 10 ноември имаше такива наченки. Тогава нещата бяха разделени строго – едните бяха участъкови лекари, другите бяха болнични. Участъковите имаха практика и в болницата, те дежуреха, имаше топла връзка между тези, които са на домашен стационар, в квартала, и болницата. И участъковият лекар като види, че лекуваният в къщи пациент не е добре, обажда се в болницата, която взима пациента му и лечението продължава.
Системата трябва така да се преподреди, че което е държавно, за него да си отговаря държавата, за частното – частникът, за общинското – общината. Има общини с големи сили, Софийска община може да направи перфектен болничен холдинг, където да си взаимодействат общинските болници, те да станат конкурентни на университетските, на много от частните. Просто активите не трябва да се разпиляват. Активите на здравната система трябва да са групирани като войници и трябва да са готови, тренирани, отговорни и платени. Иначе няма да стане.
Ако не се оправи здравеопазването и образованието, оцеляването ни като народ е застрашено.
Да се надяваме, че новата година ще подреди част от системата.
Източник: БГНЕС
Източник: http://www.memoriabg.com/2015/12/29/bulgarskoto-zdraveopazvane-e-bolno-ot-absoliutna-bezputica/