Защо един анестезиолог написа книга с разкази по време на пандемията. Ето какво разказва в „Мрежата“ за книгата си „Мигове“ с д-р Борис Таблов, анестезиолог в Нойрупин, Германия.
„Идеята за написването на разказите се появи малко преди да дойде пандемията, но за не малко от разказите получих вдъхновение по време на пандемията. Черпя вдъхновени от неща, които наистина са доминирали съзнанието ми в ежедневието, но и самата пандемия в началния ѝ период, когато всичко беше неориентирано и всеки се бореше със собствените си чувства и емоции. Да пиша е форма на емоционално разтоварване за мен. Най-хубаво пиша, след като се прибера от тежко дежурства и съм физически и емоционално изчерпан, сядам и пиша. След няколко дни чета написаното и понякога не вярвам, че аз съм написал тези страници. „Мигове“ е разходка в моите емоции и преживявания.“
Неизвестността
„Със сигурност вирусът ни показа, че въпреки всички достижения на медицината, сме уязвими и не сме готови за всичко и едно малко парче РНК обърка хода на ежедневието ни на всякакви нива и чисто медицински ни постави, поне през първата и втората вълна, да не можем да помагаме. Мащабът беше толкова голям, че аз в рамките на моя опит от над 20 години не се бях сблъсквал с нещо подобно. Това създава много сериозен дискомфорт, това е нещо, с което не си свикнал. Аз съм интензивен лекар, реаниматор, знам, че смъртта е непрекъсната борба между нашите усилия и „нея“, но тук попаднахме в ситуация, в която нямахме какво да направим и това усещане за безпомощност си беше голям катаклизъм. Този вирус върна в обществата много въпроси за състояния, които бяхме приели за даденост.“
Любовта, споделеността и надеждата
„В началото, докато траеше неизвестността, хората бяха обединени от самата неизвестност и имаше истинска споделеност – дарителски кампания, съпричастност. В последствие се намесиха друг процеси и хората се разделиха яростно. Пандемията беше снимка на моментното състояние на обществата. В общества, в които има застъпен елемента на съпричастност, тя се прояви и по време на пандемията. В България в последните 30 години процесите бързо тръгнаха в посока на индивидуализацията – всеки сам за себе си да успява. Затова и след първата вълна на солидарност, всеки сам започна да преценява и то най-вече личната цена, която да плаща за това, което се случва. Все пак съпричастност има, но тя е в отделните групи, на които се раздели обществото ни. Проблемът е как тези групи да намерят отново път една към друга. Но животът ни непрекъснато движение между две крайности. От една страна, са любовта, радостта, а от другата страна, не трябва да забравяме, че това не е даденост и всеки миг е важен, защото лесно можем да ги загубим. Затова и книгата се казва „Мигове“.
„Съчките“
„Няма съвпадение. Ако гледаме така на пациентите си, как ще си свършим качествено работата. Имам абсолютна невъзприемчивост към този начин на говорене, защото според мен, нито един лекар няма право да назовава ничий живот по този начин. Всеки живот е важен. Струва ми се, за съжаление, че в България има не малко хора, които изповядват тезата за „съчките“. Според мен, основният проблем на България като държава е, че сме загубили отношението към живота. У нас животът не е основна ценност, да искаме да пазим живота на другия по всички възможни начини и да полагаме всички усилия за това. По тази причина непрекъснато стават трагедии в България от всякакъв мащаб – битови, катастрофи и т.н. точно, защото го няма това отношение, че всеки живот е безценен. Затова сме и на челните места по смъртност в пандемията.“
Източник: БНР