Когато пациентът е в криза, нишката в психиатричната помощ се къса

Документалният филм „Един от нас“ за хора с психично страдание ще бъде излъчен по БНТ на 14 март от 17.30 ч. като част от информационната кампания „Живей, не страдай“ в подкрепа на хората с психични заболявания. Зад каузата стоят Фондация Глобална инициатива в психиатрията, Фондация Светът на Мария, Световната здравна организация – България, Националният център по обществено здраве и анализи и Портал на пациента.

Разговаряме с  д-р Захари Зарков, психиатър, ръководител отдел „Психично здраве и превенция на зависимостите“ в Националния център по обществено здраве и анализи.

Д-р Зарков, какъв е пътят на пациента с тежка психична болест до лечение и къде се къса нишката в психиатричната помощ в България?

При боледуването от  тежка психична болест (шизофрения, тежко биполярно разстройство, епилепсия и др.) пациентът получава кризи. Извън тях животът му е като на всички нас. Когато е извън криза, има добре начертан алгоритъм за проследяване и мониторинг на състоянието му от психиатър. Психиатърът предписва медикаментите, проследява клиничните ефекти, мониторира слабостите на лечението. Когато е необходимо, изписва ново лечение, за да стигне пациентът до ремисия на тежката психична болест. Но когато пациентът е в криза, нишката в психиатричната помощ се къса. В състояние на психична криза мисленето на човека е нарушено, намалена е критичността му. Тогава е трудният момент, когато трябва да се вземат спешни решения за изваждане на човека от кризата.

Овладяването на спешните състояния е проблемът на българското психиатрично обслужване. Законово е регламентирано, че ако човек откаже да влезе в психиатрично заведение, принудителното му лечение е трудно. Тогава започват тревогите на близките как да се случи хоспитализацията, как да се вземе прокурорско постановление.

София е с най-добре развита система за спешна медицинска помощ за телесните боледувания – има няколко големи болници със спешни отделения, които не връщат пациенти. Спешно звено за психиатрична помощ също съществува, но е само едно и е с ограничен капацитет – това е Центърът за психично здраве „Проф. Никола Шипковенски“ на ул. „Екзарх Йосиф“. Крайно недостатъчно за голям град като София. Ако имаше две-три такива места, положението със спешната психиатрична помощ щеше да е друго. В столицата липсват звена, където близките на пациентите да намерят безотказна професионална помощ. Една от причините е запълненият им капацитет. Добрите места за лекуване са винаги заети. А по-скромните са отдалечени от града, каквато е психиатричната болница в Нови Искър. Някои колеги я наричат добре позиционирана крайградска болница. Обаче дали някой е отишъл там да заведе свой близък с психоза?! Никой не търси там спешна помощ.

Затова една от големите идеи на новата стратегия за психично здраве на гражданите в Република България е интегрирането на психиатаричните болници в града, за да се улесни достъпът на пациентите при спешни случаи. Това означава преместване на болницата от Нови Искър в София, до друга голяма болница за телесно здраве, с лекари на 24-часово разположение.

Не е ли възможно да се открият спешни звена за психиатрична помощ във вече съществуващите болници?

Да, това е нормалната европейска практика. Само че у нас многопрофилните болници не са мотивирани да поддържат спешна психиатрична помощ, защото в психиатрията няма клинични пътеки и заплащането на лечението на тежко боледуващ човек с психоза е мизерно. Болничните мениджъри не са мотивирани да поддържат такива отделения, защото носят повече разходи, отколкото приходи. Има само няколко психиатрични отделения в многопрофилни болници в областни градове, защото там няма друга психиатрична помощ.

Новата стратегия предвидила ли е да се компенсират тези празнини и да се финансира адекватно психиатричната помощ?

Предвидено е през първите две години да се направи преценка какъв е дефицитът във всички области на страната, да се работи съвместно с местната власт, да се посочи какво е необходимо, за да се подобри достъпът до лечение. Едва тогава ще стане ясно къде да се инвестира в инфраструктурата и в човешките ресурси, за да се подобри достъпът до психиатрична помощ. Изпълнението на стратегията още не е стартирало. Тя вероятно ще бъде ангажимент на следващите правителства, на следващите министри на здравеопазването. Но това е пътят – оценка на състоянието във всяка област и инвестиране там, където има нужда, включително и в София.

А дотогава какво се случва с хората с психично страдание?

Всеки се оправя, както може. Близки на болните понякога имат възможност да намерят „с връзки“ места в университетските болници.

Какви са предимствата на дългодействащите антипсихотици при добре стабилизирани пациенти с шизофрения? Кога е възможно стартирането на такава терапия? Пречат ли сегашните критерии на НЗОК за навременното стартиране на терапия с дългодействащи антипсихотици?    

Дългодействащите медикаменти (антипсихотици) са революция в противорецидивната терапия при шизофренните разстройства. Лечението започва както в психиатричните стационари, така и в амбулаторни условия, тоест в психиатричните практики. Разбира се, по преценка на колегите психиатри за такъв вид терапия.

Има ли утвърден алгоритъм за психиатрични грижи в света и откъде да се започне у нас?

Няма да започнем съвсем от нулата, все пак в България има добра традиция за обслужване на тежката психична болест. Бившите диспансери са извършвали проследяването на пациентите. От друга страна, хората не бива да бъдат поставяни в някакви списъци заради това, че имат психично разстройство, или защото са преживели криза. Обслужването на тези хора ще се подобри много, ако се въведе единна електронна информационна система в здравеопазването. Това означава всеки човек да има здравно досие с всичките му заболявания и лечения, включително и психиатричните. Не е нужно да се прави нещо специално само за хората с психични разстройства. Първият ключ към разрешаването на проблема е информационна система в здравеопазването.

Вторият ключ е финансовото мотивиране на лечебните заведения да лекуват нуждаещите се хора. Ако има мотивация в местата за лечение, няма да има проблем с достъпа, никой няма да връща човек с остра психоза. Разбира се, тези пациенти изискват сериозни грижи, обучен персонал, специални помещения, лекарства… Това е трудна и скъпа задача, но не невъзможна. Нужна е политическа воля, за да се намери решение.

Източник: zdrave.net