– Д-р Гълъбова, светът се намира в изпитанието под знака на КОВИД-19? Как се отразява това на психиката ни?
– Отразява се като всяко едно изпитание. Трябва да се мобилизираме, доколкото ни е възможно, за да можем да излезем някак. Нека не забравяме, че за първи път човечеството е изложено пред такава ситуация и също за първи път се налага много поколения да променят тотално начина си на живот. Изпитанието се формира от факта, че от една страна ние променяме ежедневието си, а от друга стои страхът от сериозно заболяване. Притиснати между тези две обстоятелства, трябва да спазваме ограничителни мерки, които в голяма степен водят до нашата десоциализация. От друга страна обаче ние българите имаме проблем с дисциплината и затова и се очерта едно активно възроптаване срещу мерките. Не без значение са и народопсихологическите ни характеристики, които определят този проблем. Знаете, че Андрешко е български герой, а българите много често се гордеят, че не спазват правилата, че са излъгали КАТ, НАП и че изобщо са минали покрай капките. Но в случая това не бива да е така, ние трябва да спазваме мерките, защото те са абсолютно необходими.
– Казвате, че българинът има проблем с дисциплината, в какво точно се изразява това ?
– Смятам, че от тази криза можем да се превъзпитаме в някои важни области – да се научим да си мием ръцете и да спазваме хигиена. Това ще е голям напредък. Другото добро е, че се надявам да спрем да ходим болни на работа, не само, за да се лекуваме активно, а и за да не сеем зарази. Също така би било добре българският работодател да започне да стимулира своите подчинени да ползват болничен и да не проявяват излишен героизъм. Успокоителното, което също виждам е, че хората може би вече се научиха и при следваща най-обикновена грипна епидемия ще ходят с маски, когато влизат в магазин или друго затворено пространство. Мисля, че ще се формират едни навици, които ще ни бъдат от полза в бъдеще. Допускам го и даже си позволявам да вярвам в това, защото в крайна сметка ние сме един оцеляващ народ и нашата хилядолетна история го доказва. Смятам, че сме склонни да се променяме и това е част от нашата адаптация към новите условия и ще го разберем. Ние имаме доста информация, виждаме, чуваме. Знаем, че светът е едно голямо село, което българинът обикаля и виртуално, и реално и съм сигурна, че това, което ни се случва сега ще доведе до промяна, която лично аз намирам за добра.
– Същевременно хората са изправени пред една неизвестност и несигурност, заради последствията от епидемията. Как да се справим?
– Не е по нашите сили да преодолеем това чувство за несигурност и неизвестност, ако няма някаква материална основа. Т.е ако ние все пак имаме работа или перспектива да си намерим такава, ако разполагаме със спестявания, т.е. чисто материално сме осигурени на базово ниво, това чувство за неизвестност и несигурност ще бъде много по-малко плашещо и няма да се отрази толкова, колкото ако имаме реални сериозни икономически проблеми. И тук е много важно да отбележим, че ролята на социално-икономическите мерки, които предлага държавата на най-затруднените, е огромна. Защото, ако човек няма работа, ако няма с какво да си нахрани децата, не може да си плати сметките и му висят кредити, това може да доведе до много сериозни проблеми и до крайно отчаяние, което не бива да допускаме.
– А как да не го допускаме?
– Нашето ежедневие не трябва да бъде посветено само на търсене на информация за пандемията. На този проблем не трябва да отделяме повече от 5-10 минути на ден и като търсим информация само от надеждни източници. През другото време трябва да разпределим вниманието си върху работа, ако има такава, четене на книги, гледане на онлайн постановки, активно общуване с хората, с които живеем. Ето сега имаме възможност за това, а защо не и да си вземем домашен любимец.
– Част от обществото изразява подозрения и за някаква манипулация. Какво е вашето мнение и ако си представим хипотетично, че е така, то колко време би могла да издържи една тя?
– Не, не смятам, че има манипулация, а аз съм доста аналитичен човек. Иначе обществото ни е недоверчиво, защо у нас има криза на доверието към институциите, наслагвано с години. А за манипулацията по принцип като явление бих казала, че тя зависи от много обстоятелства – кой манипулира, кого и защо. Имаше една мисъл, че можеш да излъжеш един човек за дълго време, много хора за кратко време, но никога много хора за дълго време. Това е перифраза разбира се, но няма как да е до безкрай. И когато се манипулира, манипулаторите трябва да бъдат наясно, че в един момент те ще бъдат съдени. И тук нямам предвид формалния, а човешкия съд. Но пак подчертавам, че говоря за манипулацията по принцип.
– Споменахте недоверие към институциите, което не е от днес, какво отражение дава то сега?
– Да, специално в България и това е част от проблема. Това е въпрос за един много дълбок анализ, който има народопсихологически и социално-икономически аспект. Имайки предвид това недоверие чуваме въпросите – как да вярвам. И пак казвам, това се дължи както на народопсихология, така и на натрупания опит със същите тези институции за нещата, за които хората са се почувствали излъгани.
– Какви са поуките, за институциите и за обществото?
– Силно се надявам институциите и обществото да разберат, че образованието и здравеопазването са два основни стълба на националната сигурност. И че с тях шега не бива, към тях не трябва да има търговски подход. И че това ни вреди. Това са две силно консервативни системи, в които трябва да инвестираме със съзнанието, че инвестицията не е бързо възвръщаема. Ако това проумеем, мисля, че ще е добре.
– Вие сте член на Медицинския съвет, сформиран от МС, който изработи препоръки за диагностика и лечение по време на епидемията във всички специалности. Какво място намери психиатрията?
– Опитахме се да вплетем психиатрията като дадем насоки какво ще се случи при амбулаторни и стационарни психиатрични пациенти със съмнение или диагностицирани с КОВИД-19. При амбулаторните разлики няма, в сравнение с пациенти от други заболяване. По отношение на стационарните предложението беше пациентите с КОВИД, които се откриват или се разболяват в психиатричен стационар да бъдат насочвани към университетски клиники и психиатрични отделения в многопрофилните болници в страната с оглед на това да получат качествено лечение и на двете си заболявания. Но за съжаление в МЗ не бяха взети абсолютно никакви мерки и не е разписан регламент за психиатричните стационари. Има една заповед на министър Ананиев от 27 март, в която бяха определени болниците, в които ще се лекуват пациентите с КОВИД – 19 и в нея не са упоменати никакви психиатрични стационари, а при нас има твърде много особености и е нужен такъв регламент, тъй като това са единствените заболявания, които могат да бъдат лекувани извън волята със съдебно определение по Закона за здравето. А съгласно него съдът може да настани психиатричен пациент единствено и само в психиатричен стационар, а не може да го настани в инфекциозно отделение, само защото има КОВИД-19. И при липса на яснота, ние тръпнем в очакване и се молим на Господ да не ни се случи. Иначе в този алгоритъм бяхме описали да се направи система за превенция на синдрома на професионалното изпепеляване при медиците работещи на първа линия, защото те със сигурност вече имат, а и в бъдеще ще имат проблеми в тази изключително изтощителна физически и психически работа. Не ми е известно да е направена такава система. Твърди се, че във всяка болница има психолог. Дано да е така. Макар че не трябва един психолог, а екипи от психолози. Досега трябваше да има кризисен план за превенция на синдрома на професионалното изпепеляване при медиците и вече да се работи по него. Трябваше да се създаде и една програма за психологическо консултиране и подпомагане на хората в кризи. Това се случва под формата на инициативи на някои НПО-та и БЧК, но основно по частна линия.
– Какви са рисковете за лекари?
– По принцип медиците са много рискови за синдрома на професионалното изпепеляване, заедно с полицаи, пожарникари и социални работници, а по време на криза, още повече. Лекарите се сблъскват с човешката мъка и болка и се налага по-често да се срещат и със смъртта, а това изключително много изтощава и с тях трябва да се работи по специален начин, така че да бъдат подкрепени психологически, защото те са нужни на всички – на себе си, на семействата си, на обществото.
– А КОВИД-19 дава ли преки отражения върху пациенти с психични разстройства?
– Първо да уточним, че психичните разстройства се делят на тежки и чести. Тежките са психозите, шизофрения, биполярно разстройство, епилептични психози и т.н. При тях няма и не се очаква ръст, а само обичайното сезонно обостряне на състоянието. Но то няма връзка с КОВИД. В последните години се наблюдава много тревожен ръст на психозите, вследствие на употребата на наркотици, но и това няма общо с епидемията. От това, което наблюдавам, чета и от опита на колегите при сегашната ситуация има увеличение на честите психични разстройства, това са панически, смесени тревожно-депресивни, реакциите на стрес.Очаквам увеличение и на посттравматичното стресово разстройство и фобиите. Т.е. това са психичните заболявания, които се влияят от външните фактори. Да, при тях има ръст и се очаква да има такъв.
– Проверката на Европейската психиатрична асоциация откри доста сериозни пропуски и нарушения на психиатричната грижа в България. Какво последва от това?
– За съжаление положението не се е променило особено след проверката и доклада, който изготви Европейската психиатрична асоциация. Това, което се случи и е много добро е, че МЗ сформира работна група, в която участвам и тази работна група успя да изготви и представи Национална стратегия за психично здраве 2020-2030. Смея да твърдя, че се получи един много добре премислен от всяка една гледна точка документ, подкрепен с план за действие и финансови параметри. Той бе депозиран в МЗ, но за съжаление настъпи пандемия и аз съм много скептично настроена дали изобщо някога ще се случи нашата или която и да е стратегия, защото здравният сектор е доста сериозно натоварен. И както обичайно точно за нашите болни няма да има възможност. Това искрено ме възмущава, че винаги на психиатричните пациенти се гледа като втора категория. При нас пристигат дарения, включително и от институции като легла например, но втора употреба. Изобщо психиатрията в България е втора употреба.
– В момента има вълна от дарения, какво говори това за българина и вие получихте ли също доброволна подкрепа?
– Получихме 150 козунака от районната организация на БСП, а след това едно частно лице г-жа Илияна Попова също направи дарение по Великден. Това успяхме да осигурим за нашите пациенти. Иначе болницата от години не е получавала дарение. Последното беше през 2016 г., когато близък на наш пациент ни подари лека кола, втора употреба, но в изключително добро състояние. Но психиатричните болници не са обект на дарение. Не е много престижно да ти се изпише името, че си дарил на психиатрия, защото започват едни неподходящи коментари. А що се касае до дарителството, ние българите сме добри и много хора даряват без да искат нищо. Но най-ценно е да дариш от нямането си, когато има камери наоколо лесно се дава. Лично аз съм противник да се дава гласност на източника на дарение. Имам предвид публично, иначе нека се спазват всички установени правила. Дори беше и малко нелепо в НС да се гласува акт депутатите да се откажат от заплатите си. Беше достатъчно да се предложи и който реши, да го прави. Това е някак си като декрет и дори е малко смешно. Дарителството трябва да бъде безшумно и анонимно за широката публика.
Източник: clinica.bg