Според теорията за клетъчната памет, човешките клетки съдържат данни за личността, вкусовете и биографията, извън и независимо от генетичния код или мозъчните клетки.
Магическото мислене на нашите предци е първият пример на вяра в нещо като клетъчна памет – те са изяждали на сърцето на врага, убит в битка, за да им даде неговата сила. Дори и днес, някои хора смятат, че яденето на мозъци ще ги направи по-умни.
Идеята на клетъчна памет се използва в редица филми, в които се разказват истории как трансплантирани органи променят личността на героите. В реалния живот, Клеър Силвия, на която присадили комплект сърце – бял дроб, заявила, че внезапно у нея се появило желание да пие бира, отбелязвайки, че донорът ѝ бил 18-годишен младеж, починал в катастрофа с мотоциклет. Тя дори написва книга за това (С чуждо сърце), използвана за основа на филм от 2002 г. , наречен „Чуждо сърце“ (Heart of a Stranger), с участието на Джейн Сиймор.
Преглед на извъннаучните обяснения
Д-р Лари Доси (Larry Dossey), привърженик на Ню ейдж лечението, не приема клетъчната памет като обяснение за внезапната жажда за бира у Клеър Силвия. Той смята, че най-вероятното обяснение е, че „съзнанието на дарителя се съчетава със съзнанието на получателя, което позволява на реципиента да получи информация от донора си“. Може би той смята, че органите на реципиента се намират в полето на съзнанието, в което информацията за другия човек е достъпна чрез Универсалния разум“. Може би, но няма ли по-просто обяснение?
Джеймс Ван Прааг (James Van Praagh), от друга страна, цитира Клеър Силвия. „Донорските органи често се вземат от млади хора, които са загинали в автомобилна катастрофа, загинали бързо, душите им често чувстват, че не са изпълнили всичките си задачи на земята, затова понякога те се присъединяват към другия човек. Това може да са неща, които донорът не е опитвал във физическия свят, но духът му е все още иска да опита“. Джеймс твърди, че е получил тази информация от света на духовете. За съжаление, ние нямаме начин да проверим изявлението му.
Пол Персол (Paul Pearsall), доктор по философия, психолог и автор на книгите „Принципът на удоволствието“ и „Кодът на Сърцето“ отива много по-далеч в своите спекулации, освен някои навици, предавани от донора на реципиента при трансплантация на органи, Персол твърди, че „сърцето има кодирано фино знание, свързващо всичко и всички около нас. Това е съвкупност на знанията на нашия дух и душа … Сърцето е интелигентен, мислещ, чувстващ, общуващ орган.“ Той твърди, че „клетките на донора остават активни и движещи се и общуват със своя донор“. Откъде знае за това, може само да гадаем.
Силвия Браун (Sylvia Browne) преподава курс алтернативни образователни програми за изцеление на тялото, ума и душата. В една двучасова сесия ще научи всеки „да се свърже директно към генетичния код на всяка клетка, да го манипулира и да препрограмира тялото си в състояние на нормален живот“. Всеки, който има малко познания за генетиката признава, че тези твърдения са абсурдни, но когато курсът се рекламира в Сакраменто, всички места били продадени.
Д-р Кандис Пърт (Candace Pert), професор в катедрата по физиология и биофизика в университета Джорджтаун, смята че „умът е не само в мозъка, но също така го има и по цялото тяло.“ Пърт е лекар – експерт в областта на пептидната фармакология. „Умът и тялото си взаимодействат чрез химикали, известни като пептиди,“ казва тя. „Тези пептиди се намират и в мозъка, и в стомаха, мускулите и всички наши основни органи. Мисля, че паметта може да бъде достъпен навсякъде в мрежата пептиди / рецептори. Така например, паметта за храната може да е свързана с панкреаса или черния дроб, както и тези асоциации могат да бъдат трансплантирани от един човек на друг“. Доказателства за тези твърдения не са дадени, а концепцията за Пърт не намери фенове сред невролозите, изучаващи природата на паметта. Особено интересно е къде са доказателствата за холографската памет, съществуваща в целия организъм. Откъде знае тя, че тази памет не надхвърля пределите на тялото? Може би това се дължи изцяло на писателя на Универсалния Разум Лари Доси. Не е ясно, което означава за Пърт думата „разум“. Във всеки случай, д-р Пърт не обяснява защо не сме зависими от спомените на животните, които ядем. Може би техните пептиди са унищожени в процеса на готвене.
Илюстрация: MOJTABA AMIN
Атилио Д’Алберто (Attilio D’Alberto) показа, че може лесно да свърже традиционна китайска медицина (TCM), клетъчна памет и квантова физика в една последователна метафизична помия. Телата ни имат енергията на ин и ян, изразена във формулата E = mc2, симпатична магия (всеки орган има своите асоциирани емоции, планети и т.н.) на квантово ниво на субатомните частици и замразени енергийни полета с различни честоти. „Ако сърцето се трансплантира, паметта на клетъчно и духовно ниво ще бъде прехвърлена с донорските органи“. Но, изглежда очевидно, че това са само догадки.
Гари Шварц (Gary Schwartz) твърди, че е наблюдавал 70 случаи, при които реципиентите са наследили черти на своите донори. Той смята, че „историите са убедителни и последователни“. Освен това смята, че разбира механизма на клетъчната памет: „Когато органът влиза в тялото на реципиента, информацията и енергията, натрупана в тялото се прехвърля на получателя. Теорията се отнася и за всички органи, клетки свързани помежду си. Това може да бъдат бъбреците, черния дроб и дори мускулите.“
Как го е разбрал, е тайна. Ако е вярно, че донорите придобиват част от личността на някой друг и личните му вкусове, изглежда неразумно да се трансплантират органи от други видове, като бабуини, например. Отново, ако всички клетки носят информация, която може да се предава по време на трансплантация защо тази информация не се предава, когато ядем плодове, зеленчуци, месо или други живи същества. Не трябва ли да се влива в кръвта ни нова информация с всяка хапка? Шварц нарича тази вяра „теория“, но това не е теория в научен смисъл. Това може по-точно да го наречем непроверим спекулативен модел.
Расизъм и „лоша кръв“
Показателно е, че около 1 на всеки трима трансплантирани пациенти смята, че е приел характеристики на донора или поне мисли, че трансплантацията е променила личността му съществено. Интересното е, че тези констатации са по-чести сред тези пациенти, които са получили орган от починал, отколкото жив донор.
Заради вярванията в клетъчната памет, някои реципиенти се опасяват, че може да загубят собствената си идентичност. През 1999 г., 16-годишно момиче умира от сърдечна недостатъчност, защото отказва спасителна трансплантация на сърце. Тя била толкова загрижена, че ще загуби идентичността си като приеме в себе си сърцето на някой друг, че предпочела сигурната смърт.
Дори няма нужда да става въпрос за орган. Брус Худ (Bruce M. Hood), професор по психология от Университета в Бристол описва в блога си случай на сърбин кръводарител на почивка в Хърватия, чиято кръв била отказана там, защото била „лоша кръв“.
В САЩ и Великобритания се разразяват поредица от скандали, където семейства недоволстват, че органите на любимия им човек могат да бъдат получени от реципиенти от различна раса. Когато болница в Нюкасъл прие дарение на орган, при условие само, ако стигне до бял получател, британското законодателство се намесва през 2000 г., за да се спре семействата да диктуват кой трябва да получи донорството.
Не само реципиентите на органите вярват, че вземат личността на донора, също така роднините си мислят, че починалият живее в ново тяло. Тази легенда се преповтаря от медии, а и хората, работещи в тази област, в центровете за трансплантация не се стремят да обсъдят честно този въпрос, защото това би могло да възпрепятства тяхната програма за набиране на повече донори.
Какво може да каже науката
Трансплантацията на орган не може да не се отрази на живота на реципиента и да промени навиците му. В много случаи, това може да се сравни с опит близко до смъртта, тъй като много от трансплантациите се извършват само, ако смъртта е неизбежна. Тогава не е учудващо, че много пациенти с трансплантация се променят значително. Някои от тези промени биха могли лесно да се интерпретират като съответствие с поведението и предпочитанията на донора. Получателите ще искат да знаят за техния донор и може съзнателно или несъзнателно да бъдат повлияни от истории за човека, който сега „живее вътре в тях“.
Но психологическите състояния, предпочитания и спомени се кодират в мозъчната кора и хипокампуса, а тези мозъчни области, не могат да бъдат трансплантирани. Не съществуват доказателства за съхраняване на ментални състояния извън мозъчната тъкан. Органите наистина са свързани с мозъка чрез нервите, но това е съвсем различен вид нервна система, от тази на невронните мрежи в кората на мозъка, които генерират ума.
Да се събират разкази за проверка на хипотезата за клетъчната памет е рисковано. Историите на реципиенти, които не си спомнят нищо за своите донори, не доказват, че няма памет. Историите, в които се проявяват черти на донора, не доказват съществуването на клетъчната памет, но натрупването им може да създаде илюзия на нещо, което всъщност не съществува. Събирането на такива истории не може да докаже нищо повече, освен че изследователят добре подкрепя предразсъдъците си. Процесът на проверка е усложнен, предвид факта, че много реципиенти ще се поддават на магическо мислене и „ще чувстват“ присъствието на починалия донор. Субективното валидиране може да бъде предизвикано от вярата, желанието да угодят на семейството на донора, лекаря или медицинската сестра, което може да допринесе за вярата. Освен това, сега идеята за клетъчната памет е активно насърчавана в книги и по телевизията (Канал Discovery Health, например). Много е трудно да се уверите, че историята не е „замърсена“.
Науката трябва да ни движи напред в постигането на по-добро разбиране за това как да работят явленията. Учените като Гари Шварц и Пол Персол създават смес от мистика и магическо мислене, което е много привлекателно за Ню Ейдж лечителите, тъй като подкрепя техните духовни ценности. Въпреки това, такова мислене не движи науката напред, то ни връща към по-ранен етап, когато светът е бил доминиран от магически сили
Ето какво говори за клетъчната памет доктор Джеф Пънч (Jeff Punch):
Има няколко възможни логични обяснения, защо хората могат да смятат, че са получили черти от своите донори: страничните ефекти на лекарствата при трансплантацията може да накара хората да се почувстват не същите както преди трансплантацията. Така например, преднизон прави хората гладни.
Получателят чувства желание да яде сладкиши и „познава“ в себе си човека, който е дарил органа си и обичал приживе да яде сладкарски изделия. Те смятат, че има връзка, но всъщност само преднизонът заставя тялото да иска сладкиши.
Това също може да бъде чиста случайност:
Пациентът гледа телевизионно шоу по време на възстановяването си след трансплантацията, което показва възрастните хора на ролери и решава, че изглежда забавно, но не взема съзнателно решение да го повтари, защото все още не се е възстановил от трансплантацията. Няколко месеца по-късно, отива на пазар и вижда ролери и решава да пробва нещо, което не е можел преди трансплантацията. Това му харесва и се забавлява. По-късно научава, че донорът е бил млад мъж, който обичал ролери. Лесно е да се разбере как пациентът и семейството му може да повярва, че новият орган е направил нещо, за да го спечели за ролерите. Всъщност, единственото нещо, което му е дал новия орган е нужното здраве, за да има възможност да опита да се пързаля на ролкови кънки. А идеята е дошла от телевизионното шоу, което вече е забравено.
Трансплантацията е силно преживяване, а човешкият ум е много податлив на внушения. Медицински казано, че няма доказателства, че тези съобщения са нещо повече от фантазия.
Обаче историите са много интересни и могат да доведат до сериозни научни изследвания в бъдеще.
Източник: https://nauka.offnews.bg/