Серия от непопулярни мерки чакат здравната система. Заявка за това здравният министър Кирил Ананиев даде не само с въвеждането на мораториуми върху финансирането на нови дейности и молекули. Значително повишаване на контрола в системата и затваряне на държавните болници в изключително тежко финансово състояние, където има други лечебни заведения, които да поемат пациентите им са други от предложенията му. Ревизия на пакета на касата, нова здравна карта в страната, както и преостойностяване на клиничните пътеки са сред останалите промени, които екипът му ще трябва да направи, дори и да не възнамерява, просто защото нормативните обостоятелства ги налагат. Безспорно реформа в сектора, колкото и болезнена да е тя, е необходима. Дали промяната ще доведе до стабилизирането му обаче, е въпрос на подбора и реализирането на комплекс от мерки. А засега здравното министерство вместо цялостна визия, представя само откъслечни елементи, някои от които предизвикват серизони опасения за бъдещето на най-уязвимите пациенти – тези без високи доходи, каквoто e по-голямата част от населението на държавата ни.
Болниците в страната безспорно са много, а това напук на всяка пазарна логика, доведе не до по-доброто, а до по-лошото лечение на пациентите. След двайсетгодишен маратон от пазаруване на модерна апаратура и главоломно разкриване на нови лечебни заведения без оглед на потребностите на хората, вече всички разбраха, че пациентите не получават нужната комплексна грижа, а с техниката в някои от клиниките може и да няма кой да работи. В същото време болните хора у нас се прехвърлят от едно лечебно заведение в друго, където често отнасят някой скандал от прегорелите медици, които тъкат на няколко стана поради липсата на кадри и достойно заплащане. Накрая, след като усвоят всички възможни приходи от пациентите, клиниките ги захвърлят, за да се грижат сами за себе си. Или казано с две думи – многото лечебни заведения и промените на парче парадокслано или не съвсем, доведоха до влошаване качеството на медицинската помощ и най-вече до ограничаване на достъпа до нея. Защото според всички доклади на Европейската комисия, Световната здравна организация и „Св. Банка“ България е сред първенците по доплащане в болница. Разбира се, отговорност за всичко това носи единствено и само властта, която допусна да се стигне дотук с (без)действието си.
Идеята на новия здравен министър сега е да редуцира броя на закъсалите държавни клиники, защото няма кой да плаща сметките им и защото натискът за реформиране на цялостната система години наред се сблъсква със зверския отпор на частните инвеститори и общините. Желязната логика да насочиш действията си срещу най-малкото съпротивление обаче, не винаги е правилна и приложима. Защото в момента няма регион, където някой автоматично да може да замени дейността на държавните и най-вече на областните болници. Може би затова и доскоро всяко правителство ги наричаше структуроопределящи. И преди да реши да ги затвори, държавата трябва да реши три основни проблема, заради които до момента те остават незаменими дори до тях да има още десет други клиники.
Първият е доплащането
Въпреки че то съществува в някаква форма навсякъде, фактите показват, че този феномен е по-голям в частния сектор, като в някои от тези клиники придоби уродлива форма. Здравноосигурени пациентки в столични частни АГ-болници доплащат по 1000 лв. на ден за оказване на интензивни грижи плюс по 700-800 лева за лекарства. Още 550 лв. плащат пациентите в тези клиники за удоволствието да имат интернет и храна. Такса от 200 лв. за транспортиране на пациент от едно отделение до друго при изследвания или просто, за да си поговори някой с него, искат в една от най-големите частни болници отново в София. За допълнително обслужване при раждане и упойка в същата болница вземат по 900 лв. на жена, както и още 600 за адаптация на семейството след раждането. В частните клиники се появи и нов фномен – пациентите се отказват от правата си да ползват услуги по здравна каса, защото лекарят, който искат да ги оперира не работи с нея, а е гастрольор на граждански договор. Всичко това е следствие точно на реформите на парче досега и ако все пак в столицата има доста платежоспособни пациенти, които да си позволят подобни екстри, то в страната съвсем не е така.
Минималната пенсия у нас е 200 лв., а средната е 341 лв. В същото време точно възрастното население е най-честият контингет на държавните болници. Въпросът е къде ще отиде то да се лекува, след като държавната клиника в региона затвори врати. В частната ли? Ако е така, тя трябва да го приема по здравна каса без доплащане. И това не е невъзможно, стига държавата да го реши. Тя може да задължи всички болници с договор с касата да работят без доплащане или ако има такова, да го поеме за категориите хора, които не могат да си го позволят. Засега обаче властта не обявява подобни намерения, най-вероятно защото те са свързани с ваденето на още пари от нейна страна. И така стигаме до втория проблем, който трябва да се реши преди да се затворят държавните блници.
А именно – реалното остойностяване на дейностите
Благодарение на това, че то липсва, се появи не само феномена на доплащането, но и на селективната „пътечкова“ медицина. Заради по-добре финансираните пътеки през годините се появиха десетки онкологии, кардиологии, офталмологии, диализи, съдови и коремни хиругии, гастроентерологии. Не така обаче седят нещата с педиатриите, инфекциозните отделения, да не говорим за трансфузионните сектори. Всички непечеливши отделения обаче държавните болници са длъжни да поддържат, защото иначе няма къде да се лекуват пациентите. Закриването им, за да се подобри финансовото състояние на болниците би било престъпление. Единственият начин нещата да се нормализират и частните болници също да предоставят тези услуги, както и да работят без доплащане е да се увеличат цените на съответните клинични пътеки. В момента касата има възможност да направи първата крачка благодарение на мораториумите за финансиране на нови дейности и болници. В бюджета й за догодина има 140 млн. лв. повече за болнична помощ над очакваното касово изпълннеие за тази. Парите са далече от нужното, което е поне три пъти повече само на база грубата оценка на доплащането в клиниките, ако се прибавят към сметката и дълговете им като следствие на недофинансиарнето, цифрите са съвсем различни, но все пак е възможност за някакво начало. Другият вариант за покриването на този финансов дефицит при базовите медицински услуги е чрез допълнителното осигуряване, но в този случай държавата би трябвало да го гарантира за пенсионерите и социално слабите. А това отново минава през допълнителни разходи.
Обезпечаването на спешната помощ
е третият прблем, на който властите трябва да дадат отговор преди да закрият държавните болници. Защото тя не се изчерпва само с докарването на пациента с линейка до съответната клиника, а и с лечението му след това. Само че болниците, които имат спешни отделения в страната не са толкова много, а тези, в които пациентите се лекуват без пари, съществуват само в държавните болници. В частните това удоволствие се заплаща много скъпо, защото положеният труд е извънреден, а поддържането на структурата е скъпо. Така че преди да оптимизират държавните болници, нека здравните власти дадат решения на тези проблеми. В противен случай и последните остатъци на социалност в държавата ни ще бъдат загубени. И тъй като у нас хуманността отдавна не значи нищо, то нека кажем, че това съвсем няма да е европейско.
Автор: Мария ЧИПИЛЕВА
Източник: https://clinica.bg/