Проф. Б. Слънчева: Спасяваме бебета с тегло 450-500 грама

Не ни убивайте, че страдаме за неродените си деца

Проф. Б. Слънчева: Спасяваме бебета с тегло 450-500 грамаМайките на недоносените бебета я наричат „д-р Слънце“. Може би защото с нея изгрява надеждата, че мъниците, родени много преди термина си и тежащи едва 450-500 грама, ще догонят връстниците си след година-две. За всички останали тя е проф. Слънчева, шеф на Неонатологичното отделение в столичната АГ болница „Майчин дом“. Лъчезарна, но и строга. Перфекционист в работата си, но и душата на компания извън отделението. Човек, който знае накъде е тръгнал и какво иска от живота.

Проф. Боряна Слънчева е сред кувьозите повече от 35 години. И е мечтала точно за това в детските си години. В игрите най-често преглеждала куклите на приятелките си или продавала зеленчуци.

„Според родителите си съм била доста страхлива и те не са вярвали, че ще стана лекар. Аз обаче бях дълбоко убедена, че това е моят път на професионално развитие. В онези години имаше едни специални ампули с витамин С. Към днешна дата мога да кажа, че съм от малкото щастливци, които работят точно това, за което винаги са мечтали“, категорична е тя.

Като ученичка в бившата 23-а гимназия в столицата тя обожавала хуманитарните науки. Химията обаче не била сред любилите й предмети за разлика от биологията. „За голям мой късмет имаше един период от няколко години, в които медицина се кандидатстваше само с биология. Ако имаше и втори изпит – по химия, едва ли щяха да ме приемат. Съдбата обаче беше благосклонна към мен“, признава проф. Слънчева.

От училищните години си спомня още, че обичала литературата и писането много й се удавало. Нито за миг обаче не се е двоумила дали да не кандидатства с литература. Баща й – известният лекар по спортна медицина проф. Петър Слънчев, и майка й – инженер по професия, не са се месили в избора й, въпреки че тайно са се надявали да се насочи към журналистиката. Тя обаче се записала на уроци по биология в английската гимназия.

„Моите родители не са като днешните – да водят децата си на уроци. Инициативата за това беше изцяло моя. Реших, че е най-добре да се подготвям и допълнително, за да съм сигурна, че ще ме приемат медицина“, спомня си още професорката с най-слънчевата усмивка. Явила се на изпита. Той се провел в един от тогавашните факултети на Медицинска академия, който днес е превърнат в галерия – „Квадрат 500“. Родителите й не отишли с нея да я чакат пред сградата. По-късно им казала, че приключила много бързо и излязла малко след 10 часа.

„Аз пиша доста бързо и тъй като бях много добре подготвена, приключих с изпита си доста бързо. Когато казах на мама, тя ми се скара, че не съм стояла в залата поне до 12 ч. Но нямаше какво да правя там – бях написала всичко“, спомня си кандидатстудентските си трепети проф. Слънчева. След това отишла на море и новината, че е приета, я настигнала на плажа. „Бях много щастлива“, усмихва се тя. Още в първи курс била категорична, че ще се специализира в областта на педиатрията.

„Спомням си, че имахме практика в неонатологията. Там за първи път видях едно много мъничко бебе, което в онези години нямаше почти никакви шансове за оцеляване. Ребърцата му се четяха, толкова крехко и нежно беше това същество, че аз веднага си казах: „Това е моята специалност.“ И мисля, че не сгреших“, категорична е професорката. Записала се в кръжока по неонатология и много се надявала, след като се дипломира, да я разпределят в педиатрична клиника. „Естествено, при разпределението на младите лекари важеше принципът да ги изпратят там, където те не искат“, поглежда философски на нещата проф. Слънчева.

Желаещите да работят като педиатри били много малко, но въпреки това не я пратили в такава клиника, а в отделение по вътрешни болести на болницата в град Годеч (разположен на около 50 км северозападно от София). Цяла година пътувала всеки ден до там и обратно. Налагало се да става в 5 часа, за да е навреме за първата визитация.

„Спомням си първия си работен ден – рано сутринта на 2 януари. В болницата нямаше жива душа. По коридорите се разхождаше само д-р Контев, който за съжаление почина. Той беше малко странен, но и забележителен човек. В мразовитата утрин се разхождаше само по една престилка. Обясняваше, че така се калява. Имаше обаче сериозни познания и страхотно отношение към пациентите. Човек определено можеше да научи много от него“, продължава разказа си проф. Слънчева.

Спомня си, че брала големи страхове, докато работела в Годеч. Не се чувствала готова да се справи с всички случаи сама. „Ако някой твърди, че излизайки от академията, е способен да лекува пациенти без грам притеснение, то той определено лъже. Защото практиката е доста слабо застъпена в процеса на обучение. Така беше преди, мисля, че и сега е така“, отбелязва тя. Оказала се неподготвена да попълва документацията и разчитала на сестрите с опит да й помагат в началото. Най-голям обаче бил проблемът с прегледите на пациенти извън болницата, т.е. домашните посещения.

„До последно се молех да не ходя по адреси. И докато пътувах с линейката към поредния случай, си повтарях: „Боже, дано да позная от какво е болен.“ Все пак отговорността, която носех, не беше никак малка“, признава проф. Слънчева. Естествено, никога не е имала проблем със състоянието на някого и винаги е назначавала нужната терапия.

Страховете й обаче били толкова големи, че веднага след края на работния ден тичала до вкъщи, за да провери дали му е предписала най-доброто лечение. „В болницата нямаше лекарствен справочник и затова се налагаше всяка вечер да преглеждам учебниците си. Така се успокоявах, че не съм убила някого“, спомня си една от най-добрите ни неонатоложки в момента. Много се притеснявала и от оперативните случаи, въпреки че съпругът й бил хирург.

Драмата с вътрешните болести продължила около година. След това се появило място по заместване в „Майчин дом“ и тя веднага кандидатствала. Така попаднала в неонатологията. След това се явила на още няколко конкурса, преди окончателно да остане на работа там. „От октомври 1980 година съм в това отделение. Вече 37 години“, усмихва се проф. Слънчева, но бърза да уточни, че работата с толкова малки пациенти е много тежка и човек трябва да е вътрешно мотивиран, за да издържи. Въпреки това тя е категорична, че не би могла да работи нищо друго.

Днес вече не се плаши лесно и не търси „байпас“ за трудностите в професията. „Избрах много перспективна специалност. Влагаш всичките си усилия и познание и знаеш, че нещата ще се случат. Особено при най-малките бебета. Не бих могла да работя във вътрешно отделение например. Там възрастните се стабилизират, изписват ги, а след време отново са в болница. Докато тук, в неонатологията, всяко усилие си заслужава. Има тръпка, има и перспектива… Защото животът продължава“, усмихва се професорката.

Убедена е, че всички, които работят в това отделение на „Майчин дом“, са адреналинозависими. Те трябва да взимат бързи, а понякога и рискови решения, без да имат право на експеримент с неясен край. Във всеки момент трябва да знаят какво правят. Всяко тяхно действие трябва да е най-доброто за 500-грамовия пациент. Това е нещо като кодекс на лекари в отделението.

Всички са жени и имат по 2 специалности – педиатрия и неонатология. И най-важното – заредени са с адреналин. Именно той ги държи в бойна готовност за бързи спасителни действия. От тях зависи всяка глътка въздух, особено на най-малките – тези, които се раждат с тегло под 1000 грама. А всяка година те са над 100 и прекарват първите си 3-4 месеца „под похлупак“.

Проф. Слънчева разказва с огромна любов за най-мъничкото бебче, родено едва 450 грама. Освен че се ражда с изключително ниско тегло, то идва на бял свят 12 седмици преди термина и всичките му органи и системи са изключително незрели и не са готови за живот извън утробата на майка си. Месеците, които прекарва в кувьоза, също носят риск. Не е ясно дали белият дроб ще се развие правилно, дали очичките му ще са здрави и ще виждат, защото за мъниците дори въздухът може да се окаже отрова, а кислородът – токсичен. „Днес Калоян е жив и здрав. Проходи навреме и се развива добре. Няма никакви неврологични отклонения“, хвали се проф. Слънчева, без да издава вълнението си.

„Сценарият“ обаче не винаги има щастлив край. Случва се, макар и много рядко, да загуби свой млък пациент. „Не плача, не съм плакала. Нямаме право на сълзи, дори когато усилията ни се провалят. Някои хора казват, че „Господ прибира децата при себе си, защото много ги обича“. Може, но това не е утеха – нито за родителите, нито за нас. Затова ние, както се казва, всеки ден влизаме в пререкания с Господ и искаме децата да остават при нас“, категорична е неонатоложката.

Признава, че лекарите нямат право на емоции, защо са длъжни да лекуват, т.е. да направят всичко по силите си, за да задържат живота. Твърди, че „не може да се работи емоционално с пациенти, които трябва да бъдат спасени, защото иначе няма да могат да си свършат работата“. Казва го и на младите колеги, които обучава. Съветва ги да не се привързват и да не страдат, защото това пречи на трезвите им преценки и на добрите им решения.

„Част от манипулациите са доста агресивни и ако човек е много емоционален, няма да може да ги извърши. Имаше една колежка, на която, щом се доближи до бебето, ръцете й започваха да треперят. Казах й в прав текст: „Ти не си за тук. Това пречи на работата ти.“ И мисля, че тя ме разбра много правилно“, отсича проф. Слънчева.

Допълва обаче, че в момента имат много желаещи да специализират неонатология в тяхната клиника. Малко я изнервят министерските наредби, които пречат на най-кадърните млади лекари да се развиват. Но тя търси изход от всяка ситуация и се опитва да задържи най-добрите млади лекари в клиниката. „Предизвикателствата са много. И то не само тези, свързани с недоносените бебета. Доста трудно се работи и с родителите, които са изнервени, притеснени и не знаят какво да очакват“, признава още проф. Слънчева.

Понякога майките и татковците били в такъв шок, че не осъзнавали какво им се говори и след всяко обяснение казвали: „Е, нали все пак ще се оправи.“ За съжаление обаче лекарите не могат да са толкова категорични, защото ако точно в този момент детето е стабилно, в следващите 15 минути може да се влоши и да почине. А няма нищо по-тежко и натоварващо за медиците от това да съобщят подобна новина на семейството. „Определено имаме нужда от добър психолог, който да работи не само с родителите, но и с персонала“, отбелязва тя. Пробвали няколко пъти, но като цяло тези специалисти не били готови да работят в тази посока и бързо се отказвали. Дори за тях ситуацията била свръхнатоварваща.

Проф. Слънчева обаче е успяла да си изработи строен механизъм за релаксация. Когато се тръгва от отделението, оставя всичко там – не пренася проблемите вкъщи. Или поне не го прави толкова често, че да изпуши от напрежението. „Обичам да чета хубави книги, но когато се прибера вкъщи, първото нещо, което правя, е да забраня на всички да ми говорят поне два часа. Включвам телевизора и гледам тъпи филми, за да си почина. След това вече съм контактна“, влага известна доза самоирония професорката. Напълно сериозно добавя обаче, че голямото й хоби е градинарството и затова отделя много време на цветята си.

Признава, че нито едно от децата й не е наследило професията. „Подобно на родителите си и аз не съм се бъркала в техния избор. Защото след време, дори и на човек да му е тежко, той ще знае, че сам си е избрал тази съдба. Представете си каква мъка е някой да ходи години наред на работа с нежелание?! Не съм го причинила на себе си, не бих го причинила и на децата си“, категорична е неонатоложката. Дъщеря й е юрист по образование, а синът – кинезитерапевт. Има и две внучета, но те все още са малки и ще минат поне още десетина години, преди да стане ясно дали проявяват интерес към медицината.

Източник: http://www.hospital.bg

Leave a Reply