Координаторът по донорство е човек, който измъква „живота“ от ръцете на смъртта. Обикновено анестезиолог, той е първият, който преценява дали органите на пациента, за когото е дошло неизбежното, могат да спасят друг. Човекът, който от началото до края участва във всички етапи на трансплантацията. Кои са най-големите предизвикателства по пътя към „втория живот“? Пред Clinica.bg разказва д-р Ая Таха, която е координатор по донорство в „Пирогов“.„Най-трудната част от работата ни като координатори по донорство е да уверим близките на починалите, че техните органи могат са спасят няколко живота”, признава д-р Ая Таха. Специализантката е един от реаниматорите, включени в проекта за обучение при донорски ситуации „Seeding life”, провеждан от университета в Барселона. Той цели да подготви лекари, които след това да обучат други специалисти на местно ниво, като по този начин се създаде мрежа от координатори.
Д-р Таха споделя, че противно на мненията, в България само 30% от близките на починалите отказват дарение. „Има хора, които под въздействие на емоционалния шок
първо са против, а после се съгласяват
Но въпросът е в дефицита на време, тъй като всеки орган има определено време, през което е годен за трансплантация. И пак, 30% откази е приемлив процент за България, тъй като в други държави той е по-висок”, обяснява д-р Таха. Но признава, че за да се случват трансплатациите по-често е нужно да се повиши организираността в този сложен процес. „Ние имаме квалифицирани кадри, но те не са достатъчно”, смята младата лекарка. Испанците, например, са водещи в световен мащаб в тази сфера, обяснява д-р Таха. Те започват преди 20-25 години и вече са достигнали високо ниво, което им позволява да предадат опита си. Като пионери в областта, са разработвали схемата на принципа на пробата и грешката, установили са къде бъркат, какво може да се подобри и вече са го направили. А очакванията им са България бързо да достигне техните нива на организация, тъй като ще получим цялото ноу-хау наготово в рамките на проекта „Seeding life”. „Но за да достигнем техните нива на администриране, не са нужни единствено кадри и обучение. Това е въпрос и на съответното финансиране – финансиране вътре в системата. В момента не обсъждаме заплащането на
лекарите, които са най-зле платени от всички свои колеги, където и да било по света
Говорим за това, че всички сме наясно с факта, че в системата на здравеопазването има много пари, но те просто не се насочват правилно”, категорична е д-р Таха. И добавя, че това е и въпрос на държавна политика на национално ниво. „Защото другото го има. Има подготвени хора, които изразяват желание да ни предадат своя опит и е жалко, когато нашите кадри, обучени от едни от водещите специалисти в тази област в света, изпаднат в ситуация, в която не могат да отреагират – не поради незнание и неумение, а поради независещи от тях обстоятелства”, коментира д-р Таха.
Затова и донорските ситуации, случващи се в България, са малко.
Трудният момент е именно в организацията
„Когато в една болница се регистрира смърт, по закон се издава съобщение за нея от дежурния лекар. Бланките за тях стоят при реаниматорите, и те са първите, които разбират за настъпилата ситуация. Тогава координаторът отива и преценява дали би могло да се касае за потенциален донор. В „Пирогов” това става рядко, защото ние много често изобщо не разбираме какво се е случило, т.е. имаме организационен проблем и то на най-ниското ниво, още на първата стъпка”, оплаква се д-р Таха. И разказва за 50-годишен мъж, при който била установена мозъчна смърт. Близките бързо дали съгласието си да дарят органите му, вследствие на което били уведомени ВМА и Александровска болница, откъдето пристигнали със свои екипи, лекари и операционни сестри, с които вече са се сработили, и действали изключително експедитивно. Извършили експлантацията на място в „Пирогов” и светкавично транспортирали органите до двете болници, където рецепиентите вече ги очаквали в операционната. Чернодробната трансплантация била извършена във ВМА, а бъбречната – в „Александровска”. „Но шансът тогава беше на наша страна, защото и трите болници са разположени близо една до друга. Но ако донорът е в провинцията, а рецепиентът в столицата, тогава организацията е по-сложна и отново опираме до стиковането и синхронизирането в действията на двете лечебни заведения и съответно на координаторите по донорство в тях”, отбелязва експертът.
Но подчертава, че интересът към тази квалификация у нас е голям. Д-р Сибила Маринова и д-р Ваня Лъчезарова, които работят в реанимацията на великотърновската болница, са едни от малцината, получили вече своите сертификати за успешно проведеното обучение в Института по донорство и трансплантации в Барселона. Идеята на обучителния курс е
да се разрасне мрежата от координатори в България
за да може във всяка болница да има поне по един. Така, ако възникне донорска ситуация в провинцията, ще има човек на място, който ще е в състояние да отреагира и съгласува нещата.
Проблемът е, че малко хора обмислят даряването на органи приживе, за да заявят ясно това свое желание, признава д-р Таха. Младите не се замислят за смъртта и често близките споделят, че никога не са говорили с тях на тази тема и не знаят дали той или тя биха били съгласни да дадат втори живот. В резултат на което донорската култура у нас е твърде ниска. „Тук идва ролята на медиите, които трябва да я повишават. Би било хубаво близките да знаят, че колкото и да е голяма болката им, органите на техните близки, които иначе биха били изгорени, мога да дарят живот”, завършва д-р Таха с надежда.
Автор: Радослав Райков
Източник: https://clinica.bg/