През първото полугодие преминалите пациенти през нашата болница са повече, отколкото за същия период на миналата година. Докато приходите са намалени.
Това е свързано с приема на пациенти по различни клинични пътеки. В населено място като нашето хората са по-възрастни, вероятно приемаме болни по клинични пътеки, които са недофинансирани. Наистина по-възрастните пациенти се лекуват по една клинична пътека, но правим разходи и за съпътстващи заболявания, които при тях са повече. Нашето лечебно заведение работи на пълни обороти – при нас постъпват болни с тежки болести и разходите в реанимациите са по-големи. Логично е и да трупаме повече разходи за тях.
Наложително е вече някой да се потруди и да направи сравнителен анализ за разходите по определени клинични пътеки. Например, колко струват лекарствата и консумативите в една общинска болница, в една областна и в една частна. Смятам, че не бива болниците да се сравняват по това чия е собствеността им, а по това как работят. Защото съм абсолютно сигурна, че в една общинска болница или в някои частни болници разходите за по-тежките случаи ще бъдат по-големи. Но тази информация би била от полза за гражданите, които така ще си избират лечебното заведение, в което ще се лекуват. Защото, ако в една болница приходите от съответната клинична пътека отиват като разходи за заплати и издръжка на лечебното заведение, а по-малко – за пациента, то той би трябвало да има право да избере по-изгодния за него вариант. Ако аз съм пациент ще се интересувам болницата, към която съм се ориентирала да постъпя с каква техника разполага, с какъв персонал и как се изразходват постъпващите от касата средства за моето лечение.
Недофинансирането е сериозен проблем. Ще дам и тук пример: сутринта колегите ме информираха за пациент с тежко неврологично заболяване, който е бил лекуван досега в голямо столично лечебно заведение, където са му препоръчали да отиде в болница като нашата, защото те нямали договор по тази клинична пътека. Ясно е, че разходите ни по неговото лечение ще бъдат големи. А и ние няма как да откажем лечението му – не е морално. Но защо другите са постъпили така не искам да коментирам. Но ще добавя, че не може лечебно заведение с по-високо ниво на компетентност от нас да отказва лечение. Подобен пример имаме и от последната зима, когато при нас постъпиха няколко пациенти, на които е било отказано лечение за тежки белодробни заболявания в Казанлък и Стара Загора. А един от тези пациенти бе млад мъж, под 40 г., който лежа в нашата реанимация и за когото викахме републиканска консултация. Той бе спасен. Но, представете си, какво му струва всичко това…
Та ние сме нещо като спасителен пояс за всички пациенти с тежки заболявания на областно ниво. Вече се задъхваме. И не само ние. Затова областните болници започнаха да трупат просрочени задължения. Но това не е новина.
За да задържим опитните лекари и персонала си сме принудени да даваме поне средната за бранша заплата, но все по-трудно го постигаме. От друга страна лекарите ни започват да напускат, защото натовареността е почти непосилна. В една общинска или по-малка болница не викат лекарите в режим на разположение толкова често, колкото се случва при нас, нямат и толкова нощни дежурства. Получава се известното ви „прегряване” и колегите започват да си търсят работа там, където да им е по-спокойно. Тези констатации си ги повтаряме всеки път с колегите от другите областни болници като се виждаме, но лесно решение няма.
Съвсем скоро началникът на акушеро-гинекологичното ни отделение получи инфаркт, а е само на 52 г. Преди година пък почина колега, който бе под 60 г. от онкологично заболяване. А бе единственият ни токсиколог. Мога да изреждам много случаи и то само от нашата болница, но проблемът се свежда до едно – имаме тежък дефицит на лекари.
В обществото има най-различни оценки за морала и професионализма на лекарското съсловие. Аз мога да говоря, обаче, само от наблюденията в нашата болница. При нас доплащанията са единствено тези, които са в контекста на Националния рамков договор, свързани с избор на лекар и екип и които са малък дял от постъпленията, както и за скъпи медицински консумативи, които не се поемат от Здравната каса.
Темата за авторитета на българския лекар е много важна, трябва да се борим за него, но това не е едностранен процес. На много колеги целта ни е да възстановим доверието към нашето съсловие, защото качеството на медицинската услуга зависи и от това – да има добра дума за нас.
В нашето лечебно заведение работят двама психолози, които всеки ден се срещат с пациентите, за да имат актуална информация за техните болки, надежди и съмнения. Защото от една страна са те, но от друга и персоналът ни има нужда от психологическа подкрепа. Забелязвам, че някак си на пациентите не им достига търпение. Като че ли те са свикнали да чакат на всяко друго място, но не и в болница. Разбирам, че са болни и изнервени от състоянието си, но те обикновено изкарват гнева си на медицинския персонал.
В последно време пътувам много често до Дания, защото там живее моята дъщеря. Аз съм педиатър и ще ви кажа, че с новородения си внук съм чакала пред спешно отделение в една от най-реномираните болници 5 часа през нощта за преглед. Тук малко, ама много малко хора могат да си представят, че в България това може да се случи. Въпреки това в Дания са доволни от здравната си система. Докато в България съм получавала на SMS, по интернет, както и обаждания, когато на някой в нашата болница му се е наложило да чака, дори и без да е тежък случай. Когато си с температура 38 градуса или пък детето ти, можеш да почакаш, защото не са малко случаите, в които вътре в кабинета има човек с инфаркт или инсулт. За мен е важно да бъдат обслужени първо пациентите в критично състояние и след това – всички останали.
Днес при мен бяха колегите от Спешното отделение и ме информираха, че са имали по 60-70 прегледа на ден в съботата и неделята. Представяте ли си за какво натоварване става въпрос? Лекарите там са били на ръба на изтощението, а около 10-15% от пациентите са недоволствали, че е трябвало да почакат повече. Добре е, въпреки всичко, да проявяваме разбиране и уважение към труда им.
Защото, ако при този сериозен дефицит на кадри в здравеопазването, няма и не се възстанови доверието към работата на лекарите, които и без това са с единия крак зад граница, няма да е трудно да си преместят и другия извън страната. За съжаление, такава е реалността…
–––––––––––
Д-р Нели Савчева, педиатър. Тя е директор на МБАЛ „Д-р Тота Венкова“ в Габрово и председател на Националното сдружение на областните болници в страната.
Източник:http://bulgarski.pogled.info/news/77029/D-r-Neli-Savcheva-Lekarite-u-nas-veche-sa-s-ediniya-krak-zad-granitsa