Обикновено за да откажат, близките не са сигурни, че пациентът е умрял
Проф. д-р Вилиян Платиканов е анестезиолог, началник на Клиниката по анестезиология и интензивно лечение в Университетската болница “Св. Марина” във Варна. От над 30 години се занимава с организацията на донорската дейност. През 2009 – 2010 г. е национален консултант по трансплантология. Има специализации в Австрия, Германия, Швейцария, Англия, Сърбия, Словакия. Професионалните му интереси са свързани с анестезиология и интензивни грижи, трансплантология, лечение на остра и хронична болка, сепсис, управление на трудни дихателни пътища.
Негов учител в трансплантологията е проф. д-р Марин Димитров. За проблемите и успехите на донорството и трансплантологията в България проф. Платиканов говори в интервю за в. “Доктор”.
– Проф. Платиканов, откога съществува донорството в България?
– От 1968 – 1969 г. започва историята на донорството в България, но от 1985 – 1986 г. тази дейност е регламентирана с акт на тогавашния Държавен съвет, когато се възприе мозъчната смърт като състояние идентично с биологичната смърт. Пациентите в мозъчна смърт са признати в световен мащаб за основния донорски източник на органи и на тъкани. Това са загинали хора и колкото да се опитваме да ги реанимираме, нищо не можем да направим за тях. Има стройни критерии, по които доказваме настъпилата смърт. През следващите 10-15 часа бихме могли да запазим част от тялото във валидна функция, за да може да се спаси животът на други хора. Всеки донор в мозъчна смърт може да бъде източник на различен брой органи за трансплантация. Понякога един донор може да спаси живота на четирима души, друг – на осем, трети – на 12 души. Да не забравяме, че могат да се трансплантират не само органи, но и тъкани. Ако на човек му липсва 1/3 от бедрената кост, той ще остане сакат. Но ако му се сложи биологичен имплант, човекът ще може да живее нормално.
– Само 15 ч. ли могат да се запазят органите на донора в мозъчна смърт?
– Няма точен времеви интервал. Сърцето може да спре още на първия час, в други случаи – на 20-тия час. Но колкото по-късно се реализира експлантацията, толкова по-увредени са органите. Защото се опитваме да излъжем природата с най-различни медикаменти. Но тяхната дозировка постепенно се увеличава и те започват да стават вредни. Тогава органите стават негодни да функционират в новото тяло и затова не се трансплантират.
– Трябва ли човек приживе да даде съгласие да стане донор?
– В България е валидна презумпцията за предполагаемо съгласие, което означава, че ако някой не е отишъл изрично да декларира в Изпълнителната агенция по трансплантации, че не желае да бъде донор след смъртта си, се приема за съгласен. Такова
изрично несъгласие да бъдат донори след смъртта си са заявили не повече от 2780 българи, което представлява 0,039% от населението. Това означава, че българинът няма нищо против да дарява органите си.
– Виждаме обаче, че донорите в България не са много. Защо?
– Трансплантологията има два изключително важни аспекта. На първо място, това е какво мисли обществото за донорството, какви са обществените нагласи. На второ място е какво правят лекарите, как организират нещата. През 2010 г. донорите с мозъчна смърт бяха 0,3 на 1 милион население, което означава практически, че тогава нямахме донори. През 2014 г. бяха 3,14 донора на 1 млн. население, когато имахме общо 22 донорски ситуации. Изключително важно е обществото да знае какво се случва в процесите по трансплантация, да бъде образовано. Оказва се, че в Хърватия има 32 донора на 1 млн. население, а хърватите са 3 милиона и организират трансплантации от 100 донора за година, докато в България със 7 млн. души население донорите са само трима на 1 милион, което означава 21донора на година. Много е важно образоването на обществото, всичко в тази област да се прави прозрачно, ясно без недомлъвки. Това ще подпомогне изключително развитието на донорския процес и неговото популяризиране. А донорският процес е най-тясната вратичка към трансплантацията. Колкото по-бавно се минава през тази вратичка, толкова бавен е и целият процес по трансплантациите. Ако успеем да направим вратата по-широка, за да влизат от трима до пет човека, вместо един и половина, листата на чакащи за трансплантации ще намалее доста по-бързо и дори ще изчезне.
Проф. д-р Платиканов със своите колеги от клиниката по анестезиология и интензивно лечение
– При колко донорски ситуации близките на човека в мозъчна смърт са се съгласили и колко са отказали да дарят органите му?
– Имам статистика само за Университетската болница във Варна, където работя. Миналата година са се осъществили 45% от донорските ситуации. За сравнение в Хърватия се осъществяват 60 до 70% от донорските ситуации. До средата на 2015 г. и ние бяхме със 60%, но до края на годината натрупахме негативи и спаднахме на 45%.
До юли в нашата болница имахме 8 диагностицирани с мозъчна смърт, а донорите бяха трима. В две от донорските ситуации имахме медицински показания, заради които не се осъществиха трансплантации, а близките на трима от хората в мозъчна смърт не дадоха съгласие. Обикновено за да откажат, близките на починалия не са сигурни, че той е умрял. Те виждат, че сърцето му бие, и не ни вярват, че мозъкът е необратимо увреден, съмняват се и в нас. В последните три години имаме повече донорски ситуации обаче, защото младите хора и особено тези, които са учили в чужбина и са се върнали, имат друго отношение към лекарите и към донорството. Вървят и образователни програми. Явно се коментира и в семействата. Реалният донорски процес е свързан с много емоции. В нашата болница имахме 21-годишно момче в мозъчна смърт, на което близките дариха органите. Още са пред очите ми майката, бащата, братчето. Дори сега се вълнувам, когато си спомням този случай. Нищо, че над 30 години работя в тази област. Починалото момче имаше мозъчна аномалия – заболяване на централната нервна система. Затова приехме неговия брат в болницата и го изследвахме детайлно, отвсякъде, за да направим превенция на подобно заболяване в бъдеще. Част от медицината е да бъдем човечни и да помагаме, когато това е възможно.
– Как работите в болница “Св. Марина”?
– В България имаме 30 донорски центъра. Екипът ни в болница “Св. Марина” е от трима души. Така сме си организирали графиците, че един от нас непрекъснато е там. Цялата болница знае, че сме координатори по донорство. Във всяко отделение сме дали основните критерии, по които да предположат, че има мозъчна смърт. Имат нашите телефони и веднага ни се обаждат. Един от нас преценява дали наистина състоянието е мозъчна смърт. Ако е така, имаме законова процедура, по която веднага тръгваме. Най-бързо реализираният случай беше четири часа от първото обаждане до експлантацията на органите. Запознавал съм се подробно със законовите изисквания и с етичните норми в тази област, за да си изработя заедно с екипа начин на поведение с близките. Това е чисто човешко отношение към хора, които са в стрес, с тежка тъга от загубата на близък. Винаги им казваме нещата такива каквито са, никога – полуистини, и винаги се отнасяме с необходимото уважение към починалия и към семейството. Каквото и да решат близките, то е достойно за уважение.
Мара КАЛЧЕВА
Източник:http://www.blitz.bg/article/45721