Има още толкова неща, които не знаем за човешкия мозък, така че интересното тепърва предстои
Д-р Дияна Бележнска е специализант в Клиниката по нервни болести в УМБАЛ „Александровска“. Завършила е образованието си в МУ – София през 2017 г. През периода 2014 – 2015 г.е била президент на Европейската и на Българската Асоциация на студентите по медицина. Участвала е с научни разработки на няколко международни конгреса по медицински науки за студенти и млади лекари. Научните й интереси са в областта на невродегенеративните заболявания.
Д-р Бележанска, правите първите си стъпки в науката в люлката на българската неврология – университетската Клиника по нервни болести. Шанс, предизвикателство или късмет е това, че започвате професионалния си път в място, в което традициите на академизма са градени и развивани повече от столетие?
Реално погледнато е комбинация и от трите. Още от студентските си години имах желание да продължа обучението си именно в тази клиника. Първоначално започнах там като доброволец в последния ми курс на обучение, защото исках да съм сигурна, че именно това е правилното място за мен. Бях безкрайно изненадана от топлото отношение на всички колеги, които от самото начало ми обясняваха, въвличаха ме в изследването на техните пациенти и ми помагаха с разбирането на нещата, които не ми бяха ясни. Клиниката по нервни болести към УМБАЛ “Александровска” е била място за обучение на много невероятни в момента специалисти по неврология и имам късмета, че и за мен ще бъде такова място. Радвам се, че се намирам в клиника, където научното и професионалното развитие вървят заедно и имам възможността освен с пациенти да се занимавам в същото време и с научен труд. Както казах да правя първите си стъпки в дебрите на неврологията в тази клиника е и огромно предизвикателство, защото в себе си носи отговорността да не разочароваш хората, които са повярвали в теб и да се справиш на висотата на всички минали преди теб по този път.
Какво Ви мотивира да станете невролог?
Още от следването си в университета, когато изучавахме неврология в 4-ти курс имах огромното желание да се занимавам с неврология, но убедеността ми се появи едва след пети курс, когато имах възможността за един месец да бъда на обмен в Неврологична клиника в Тулуза, Франция. Там попаднах в отделение, което се занимаваше основно с пациенти с невродегенеративни заболявания и имах възможността да науча повече относно методите за поставяне на диагноза, изследванията и последващото поведение с такъв тип пациенти. Там се появи и любовта ми към тази част от неврологията и желанието ми да се занимавам именно с такива пациенти. Естествено, още по време на моето обучение бях присъствала на запленяващите лекции на акад. Трайков и знаех, че искайки да се занимавам с деменции, единственото място в България, където би било правилно за мен, е тази клиника.
Кои според Вас са най-значимите постижения в невролгията през последните години – напредъкът в изучаването на стареещия мозък, невродегенеративните заболявания, новите подходи в лечението на мозъчния инсулт, интервенционалната неврорентгенология, пробивите в лечението на болестта на Паркинсон, епилепсиите?
Всяка година излиза нов информация относно загадките, които крие човешкият мозък. Именно това прави нашата работа като лекари толкова невероятна, защото въпреки всички достижения до момента има още толкова много, което да научим за човешкия организъм. Тепърва се надяваме да се открият и нови медикаменти за лечение на когнитивните заболявания. В световен мащаб в момента започва прилагане на нови критерии относно поставяне на диагнозата болест на Алцхаймер, като се работи по унифициране на методите за поставяне на диагнозата във всеки един дементен център, от ликворното изследване до крайната диагноза. През последните години започна усиленото търсене на нови биомаркери за поставяне на диагнозата, които да са по-евтини и по-безболезнени за пациента, като очакваме да навлязат кръвните биомаркери за ранно установяване на болестта и съответно по-ранното започване на терапия при пациентите. Има още толкова нови неща, които не знаем за човешкия мозък, така че според мен интересното тепърва предстои.
Разкажете за участието Ви в научни проекти.
Работата в университетска клиника определено дава много възможности и по отношение на реализацията в научни проекти. Самата аз имам възможност да участвам в няколко. Те засягат ликворни и невроизобразяващи изследвания при пациенти с невродегенеративни заболявания. Предвиден и старт на друг проект за кръвни биомаркери при такъв тип пациенти, който очаквам с нетърпение.
Носи ли Ви удовлетворение тази работа?
Да, и това е най-хубавото. Не мога да скрия, че работата в много моменти е много трудна, налага се човек да остава извън работното си време само, за да може да свърши всичко, което е планувал за деня, но колкото и изморена да се чувствам сутрин и да ме тормози ставането в 6 часа мога да кажа, че с усмивка отивам на работа. Съзнавам, че с терапевтичните възможности на този етап ние не можем да излекуваме деменциите, не се знае и дали скоро време ще можем, но успяваме да помогнем на хората по друг начин – с поставянето на диагнозата, с подхода и разбирането на тяхната мъка, с назначаването на лекарства, които забавят развитието на болестта и им дават повече време, което да прекарат с любимите си хора. Никога не съм си представяла, че работата ще ми дава такова удовлетворение и ще я правя с така лекота, въпреки, че да бъда лекар беше детската ми мечта. Не бих го заменила за нищо друго.
На какво Ви научи общуването с пациентите, обогатява ли Ви то като човек и професионалист?
Общуването с пациентите е едно от най-важните неща според мен. Често в забързаното си ежедневие, многото пациенти, които трябва да приемем и безкрайната административна работa, с която ни се налага да се занимаваме, често ни се иска да ги прегледаме и разпитаме по-набързо, но честно казано на мен никога не ми се е получавало. Доставя ми голямо удоволствие да говоря с тях, да събера парченцата от техния живот, които да ми дадат отговор на въпроса кога са започнали първите симптоми, кое е било отключващият момент, какво правят в ежедневието, за да мога след това да им дам правилните насоки за начина на живот или препоръка за нещата, които могат да правят в ежедневието, за да се чувстват по-добре. Реално, от всеки пациент научавам по нещо ново, колкото и да е малко то. Срещам се всеки ден с различни хора, с различни професии и познание, които оставят следа в мен, а радостта в очите им и усмивката, когато си казвате довиждане и си успял поне малко да им помогнеш е нещо, което ти дава сили да продължиш дори в моментите, когато ти самият имаш тежък ден.
Не е тайна, че все още младите български лекари предпочитат да се реализират в чужбина. Кои фактори предопределят този техен избор, какво може да ги мотивира да останат у нас?
Много от моите колеги, които заминаха в чужбина, го направиха, защото не намериха място, в болниците, в които искаха да започнат. Естествено, не е единствената причина малкият брой места за специализация, които има в големите болници, има го и финансовият въпрос. Голяма част заминаха в чужбина, защото там се обещава по-голямо заплащане. Реално обаче всяка следваща година все повече от завършващите лекари решават да останат в България. Когато аз завърших, моят випуск беше с най-малко заминали да специализират в чужбина, така че се надявам тази тенденция да се запази и за бъдещите випуски. Според мен с отпускане на по-голям брой места за специализация в университетските болници и с повишаване на заплатите този проблем може да се разреши.
Коя е най-голямата Ви мечта – като лекар и в чисто човешки план?
Като лекар най-голямата ми мечта е да помагам на хората, колкото и сладникаво да звучи. Но наистина искам да помагам с каквото мога и за моите пациенти да бъда лекарят, към когото могат винаги да се обърнат за помощ и подкрепа, защото понякога и само това е необходимо. Относно човешкия план, може би е да намеря баланса между това да бъда добър лекар и да съм до семейството си – това се оказа по-трудно от очакваното, но се надявам и то да стане в скоро време.