Парламентът прие окончателно измененията в Закона за донорството и трансплатациите, с които у нас беше разрешено кръстосаното донорство. Битката за това позволение беше водена от години от началника на Клиниката по нефрология и трансплантация в Александровска болница проф. Емил Паскалев. Пред Zdravе.net той разказа дали е удовледотворен от успеха на битката и защо тя беше толкова важна.
Проф. Паскалев, беше приет закона, позволяващ кръстосаното донорство. Какво се променя за пациентите, които трябва да бъдат бъбречно трансплантирани?
Това е един по-особен вариант на бъбречната трансплантация, но касае трансплантацията от жив донор. Примерът е ако една майка с кръвна група А има дете, на което трябва да се дари бъбрек, но то е кръвна група Б, тя не може да го направи, защото са несъвместими. И това е проблем. Успоредно с тази двойка има друга, при която майката е с кръвна група Б, а детето – с кръвна група А, където също е налице несъвместимост. Вариантът да се случат тези трансплантации е, когато майките си разменят местата. Това дава по-добър шанс за по-голяма преживяемост на трансплантирания орган. Това обаче не се случва така просто, както го описвам. Не може да им сменим местата само на базата на кръвната група. Има и други имунологични показатели, които също трябва да са съвместими минимум 50%. Едва тогава може да се случи трансплантацията. Това е съвпадяемост по специфични антигени, които се следят преди трансплантацията. Има ред характеристики, които трябва да бъдат изпълнени. Те няма как да се скрият, няма как да се пренебрегнат, риск не може да се поеме просто така. В медицината, особено в трансплантологията, има толкова принципи, които ако не бъдат изпълнени, нещата ще са катастрофални. Но дори и в по-малка степен на съвместимост е възможно да се случи.
Има ли достатъчно двойки в България, при които може да бъде реализирано кръстосаното донорство?
Това става изключително на база случайност, няма закономерност. Тя може да предопредели и повече и по-малко двойки. Още повече, че е много малък броят на тези живи донори, които могат да бъдат подготвени и на тази основа ние не можем да си направим достоверни изводи.
Защо тогава водихте битката за кръстосаното донорство?
Защото дори и да има две такива двойки, които може да се разменят, да имам възможност и позволение да го осъществим. Дори да е само за двама пациенти. Това е хуманно. Второ – това нещо се прави в Европа, в която сме и ние. Никак не е логично всички други да го правят, само ние – не. Ние трябва да сме в унисон с другите европейски държави, няма как да изоставаме. По-големият парадокс е, че такъв вид трансплантации се правят на български двойки в чужбина и те идват при нас за проследяване. Ние не можем да трансплантираме, но когато се върнат тук, сме задължени да ги наблюдаваме. Това е голяма парадокс, несъвместим с никаква логика.
Трафикът на органи ли е само причина за забраната за живо донорство без роднинска връзка?
Основното е заради трафика на органи. Без роднинска връзка всеки ще има желание да си осигури донор. Ще има и хора, които по различни причини, включително и социални, ще са готови да се подложат на това. Това навсякъде подлежи на правна регулация. Спор за това няма, навсякъде е така и така трябва да бъде. Все още се случва на някои места по света. Но след като бъде извършена трансплантацията, пациентът спира да е пациент там и става пациент в страната, от която произхожда. Тези, които са направили услугата, вече нямат отношение и ангажимент към този пациент.
Вие имал ли сте такива пациенти?
Назад във времето – да, когато имаше туризъм към Пакистан. На практика много голям процент от тези туристи бяха точно такива случаи. Сега българските граждани ходят основно в Турция. Документация, която обаче получаваме от Турция за пациентите, не е изрядна медицински, по правилата. Има много информация, която е задължителна, за да можем да наблюдаваме пациентите и когато тя липсва човек може да се съмнява в хиляди неща. Предполагам, че няма да изненадаме аудиторията, ако кажем, че документите могат да се нагласят такива, каквито са необходими. Така тези, които работят на база на документи, са спокойни. Има документация, с която пациентите идват при нас и в една от епикризите донора е с едно име, а в друга на същия пациент е с друго име. В такъв случай какво може да си мисли човек? Нито на единия, нито на другия документ може да се вярва. Има епикризи, в които пише, че е направена трансплантация от жив донор, но донора липсва. Нито знаем пола му, нито възрастта, нито медицинската характеристика. Има и такива, които идват почти без документи. Пише – има извършена операция по трансплантация и точка.
Какво се случва с тези пациенти? Донорите идват ли при Вас?
Не идват донорите на една част. Там, където майката е донор на детето, идват заедно и нещата са повече от ясни. Там където не е ясно кой е донора, започваме обширно изследване, насочено към трансплантирания бъбрек. Много често ни трябват данни от донора, които ние нямаме. Тогава работим с повишено внимание, че рискът ще дойде всеки момент. Обикновено тези пациенти ги обследваме по-често. Когато трансплантацията е извършена не по правилата органът много често и по-рано е отхвърлен. Когато говорим за такива остри случаи, това се случва на първата година и то в първите шест месеца. Има и случаи, при които показателите, въпреки че на пръв поглед са добри, дават да се разбере, че в една по-далечна перспектива нещата няма да са добре, но ще стане по-бавно – на втората година. В това отношение има достатъчно показатели, които следим, а и опитът ни вече не е никак малък.
Все още у нас успешните трансплантации сякаш са малко. Така ли е действително?
Какво разбирате под успех?
Човек да живее дълго и без проблеми с трансплантирания орган.
Характеристиката за успеваемост е следната – на първата година от трансплантацията 95% от всички трансплантирани бъбреци трябва да функционират, да са загубени около 5%. На петата година трябва да работят около 80%. На десетата година трябва 70%-50% да продължават да функционират. Нашата успеваемост на десетата година е 57-58%. Това е едно прилично европейско ниво. Представете си, че имаме двойка баща и син. Бащата е на 45 години, синът на 20. Средната продължителност на живот на мъжкото население е около 79 години, което означава, че и бъбрекът на бащата има около 35 години живот. Ако го присадим на неговото дете, което е на 20 години, то колко е физиологичната му преживяемост? 55 години, защото този бъбрек е вече стар, той е физиологично износен. Няма начин да накараме този бъбрек да се подмлади и това момче или момиче от 20 години да живее до 80. Това са лимитирани от физиологията неща. Най-голямата преживяемост на трансплантиран бъбрек в света досега е близо 40 години. В България най-дългата преживяемост е 32 години. Първата успешна трансплантация у нас е през 1969 г. България е закъсняла с едва 14 години от първия успешен случай в света. Продължителността на живота на трансплантираните пациенти е лимитирана от физиологични закони. Една много добра преживяемост има Франция – 85-87%. Разликата с България е 30%. Питам откровено – разликата между Франция и България 30% ли е? Тя е 130% най-малко. Няма как да прескочим макрорамката, но въпреки това смятам, че за нашите условия се представяме добре.
Каква е причината тогава българите да предпочита да се трансплантират в Турция?
Че в България не стават достатъчно като брой. За миналата година има направени 36 трансплантации в Българи. В света една трансплантация е ефективна, когато се правят 25 трансплантации на милион население за година. Един трансплантиран пациент струва на държавата България три пъти и половина по-евтино, отколкото пациент на хемодиализа. В различните европейски страни това съотношения стига до 7 пъти по-евтин да е трансплантирания пациент от този на диализа. Причината за това е, че трансплантираният пациент е като здравия. Консумира на държавата много малко по-малко средства за лекарства, отколкото на диализа. Най-важното обаче е, че трансплантиран пациент във фертилна възраст може да има деца, което не се случва при пациентите на диализа. Това няма как да се оцени с пари. Най-големият парадокс е, че трансплантиранията пациент работи както здравите хора и плаща данък „здраве“.
Източник: zdrave.net