Най-тежко беше да лекувам колеги

д-р Даяна Ангелова
Целият свят се намира в примката на една пандемия. България не прави изключение. За сблъсъка с болестта този път поговорихме с д-р Даяна Ангелова, която е специализант в Отделението по вътрешни болести на „Пирогов“. Само за няколко месеца младата лекарка се оказва на първа линия в не една екстремна ситуация – първо пожара, който пламна в спешната болница, а след това се изправя очи в очи и с коронавируса в КОВИД-отделението.

– Д-р Ангелова, какъв беше вашият първи сблъсък с КОВИД-19?

– Първият ми сблъсък беше по време на дежурство в Отделението по вътрешни болести, заедно с колега от Спешното. Тогава дойде пациент, който беше с пневмония и дихателна недостатъчност. Приехме го в клиниката без да знаeм, че той е с КОВИД-19. Неговото клинично състояние не се различаваше от това на други хора с дихателна недостатъчност. Няколко дни по-късно разбрах, че този човек е с коронавирус. И всички, контактни с него, бяхме поставени под 14 дневна карантина.

– Уплашихте ли се?

– Да, защото семейството ми беше вкъщи и аз съм била контактна с тях. Основното ми притеснение беше чакането на резултатите от моя PCR, за да видя дали съм заразила близките си.

– Как минава ежедневието ви, какво се промени?

– Имах възможността да проследявам пациенти от идването им в Спешното до качването им в изолатора. 20 дни работих по този начин. След това още 18 бях в самия КОВИД изолатор, където имах възможността да видя как се развива клиничната картина, по какъв начин протича самото заболяване, как пациентите реагират на лечението, което сме избрали. Много по-подготвени сме отколкото преди два месеца. Болницата ни има възможност за такава организация, в крайна сметка за 24 часа успяхме да направим изолатор. В клиниката, в която работя се лекуват пациенти със спешни вътрешни състояния, касаещи не само дихателната система, но и чернодробни и други заболявания. Самият профил на пациентите е по-различен, а сега той е изцяло свързан с КОВИД-19. Станахме една добре смазана машина, много по-бързо се осъществява диагностиката на болния и и съответно по-бързо влиза и в изолатора и се поема от спешния екип. Промени се изцяло начина, по който работим. Освен това сме със защитни облекла, което много усложнява самият преглед на болния.

– Свикнахте ли вече да работите с тези тежки костюми?

– Да, аз поне свикнах. Но при първата ми смяна не беше така.

– Какво усещахте?

– Топлина, задух, имайки предвид, че говоря за хубави, качествени маски със защитен филтър. Но след 19 дни в изолатора няма как да не се свикне.

– Как протича заболяването, какво ви прави впечатление от опита, който имате?

– Хората слушат много информация от медиите. Като съществена разлика бих отбелязала това, че те са много паникьосани. Не съм виждала друго заболяване, за което като се съобщи да се усеща такава паника във всичко. Пациентите се притесняват, че са заразили близките си и това прави лечението по-трудно, защото ти трябва да си за този пациент не само лекар, но и психолог, трябва да си всичко. Най-тежкото за мен в изолатора беше това, че се наложи да лекувам мои колеги. Съвсем различно е, когато познаваш тези хора и част от тях са твои приятели. Личният елемент, емоционалната обвързаност влияе, страхът от скенера, който ще дойде, но и радостта, когато резултатите са добри. Чисто клинични заболяването не се различава толкова от останалите респираторни заболявания, които протичат с температура, обща отпадналост. Пациентите с малко по-тежка симптоматика идва със задух, болки в гърдите, с развита клиника на двустранна дихателна недостатъчност. При лечението се стараем болните да не развият като допълнение насложена бактериална инфекция, да помогнем на останалите органи, пациентът да развие антитела и да се справи.

– С какво един тежък случай на КОВИД-19 се различава от свинския грип например?

– Била съм 9 клас по времето на свинския грип, но това, което чувала от колегите е, дори противното, че свинският грип е протичал по-тежко от КОВИД-19. Засягал е много млади хора е тежка клинична картина. Но от вируса се разболяват всички-хора, които нямат придружаващи заболявания и не са в рисковата група. Имаше пациенти на 30 години, които дойдоха с двустранна пневмония. Бързо се оправиха след това, но реално никой не е застрахован.

– Какви са методите на лечение за момента, които прилагате в клиниката?

– Антибиотична терапия, като гледаме да предпазим човека от развитие на бактериална инфекция. Използваме още имуностимулатори, витамини, парацетамол. Има и един друг момента. Много пациенти са останали вкъщи, пробвали са методи на самолечение дни наред и това влошава състоянието им. Говоря и за млади хора, които идват при нас късно, не е фатално, но имат поражения на белия дроб, които ще останат най-вероятно за целия им живот.

– И в тази връзка какъв е апелът ви към хората?

– Да потърсят лекар, да не ни щадят. Ако симптомите им продължават няколко дни, имат температура и задух, просто да се обърнат към медицинска помощ, ние знаем какво да направим. Съветвам ги да бъдат по-спокойни. Не съм виждала чисто психически такъв страх за живота на болния, а съм се сблъсквала с доста тежки заболявания с реална опасност за живота и пациентите не са реагирали така.

– Тест ли е това за здравната ни система и какво показва?

– Определено е тест и ние се справяме добре според мен. Визирам и лекарите, и организацията в болниците и самодисциплината на обществото. У нас няма толкова установени случаи и починали хора. Но, някои неща ме изумяват. Понякога оставам с усещането, че хората са едва ли не нещастни, че няма голям брой заразени и смъртни случаи. Вместо да се радваме и да си попляскаме взаимно, затова че реално положението у нас не е като в някои държави от Западна Европа. Тук все още пациентите се лекуват от лекари, които имат опит в лечението на дихателни заболявания. Няма това претоварване на здравната система както в Европа. Така че според мен, ако нещата останат така, би трябвало да се даде една добра оценка на здравната ни система.

– Вие все още сте специализант, а буквално влизате в едни дълбоки и непознати води. Как приемате този старт-като плюс или минус?

– Приемам го изцяло положително. В Пирогов имах възможност да видя много неща през последните месеци. Аз работя в Клиниката, в която имаше пожар през ноември 2019 г. и бях в Спешното по време на инцидента. Това бе първият ми сблъсък с подобна ситуация, евакуация на болни и др. А сега имах досег с приемането на първия пациент с КОВИД-19, поставяне на отделението под карантина и т.н.. Не съм вярвала, колко много неща могат да ми се случат само за няколко месеца. Чувствам се променена.

– Как се променихте ?

– Опитът ми като лекар в КОВИД отделението е може би най-ценното нещо, което ми се е случвало клинично. Пак казвам, че там се приемат болни, които не са само с КОВИД-19, ами и с други декомпенсирани заболявания, които ти трябва да лекуваш. В самата терапия трябва да се съобрази дали този човек има и други придружаващи заболявания и дали трябва да бъдат лекувани заедно с коронавирусната инфекция. Това много ми помогна клинично. Разбира се, имах помощта на целия екип на Пирогов. Но ти си до леглото на болния, ти го лекуваш, ти носиш отговорността за него. В личен план се промени това, което и за много други хора предполагам. От три месеца не съм виждала близките си и приятелите си, контактна съм с болни и въпреки, че съм със защитен костюм, прецених, че рискът за семейството ми е прекалено голям. Животът стана много по-самотен. Разбрах за колко незначителни неща съм се притеснявала, колко много имам в живота и как явно не го оценявам достатъчно. Защото сега, когато близките ти са далеч, когато влизаш от една карантина в друга и не можеш да прегърнеш приятелите си, всичко това те променя. Разбираш колко много си имал и колко е променен живота.

– Какво ви помага да се съхраните ?

– С колегите си помагаме и се подкрепяме психически. Ние живяхме заедно. Реално прекарвахме по 24 часа и те станаха моето семейство.

– Кои са най-трудно преодолимите моменти в тази ситуация?

– Психическият удар на КОВИД-19, който трябва да скриеш. Това, че не можеш да видиш близките си и приятели си, те кара да се чувстваш зле. А нямаш право на това, защото пациентите са достатъчно уплашени и нямат нужда от един изплашен лекар, който да не може да им помогне. Така че това е най-трудното да успееш да прикриеш страха си пред пациента.

– А вас страх ли ви е в момента?

– Да, разбира се. Не както в началото, но все още ме е страх. Притеснявам се най-вече от това, че ще трябва да се научим да живеем с КОВИД-19, че това няма да приключи след един-два месеца и ще продължим да бъдем изолирани един от друг, да се страхуваме от близките си. Има още много неизвестни за това заболяване. Ние не знаем колко продължава имунитетът. Страхувам се, че животът ни няма да бъде както преди и да се завърнем към обичайното си ежедневие.

– Споменахме неизвестни. Какво научихте за ковид-19 и какво остава загадка?

– Вече сме събрали клиничната картина, знаем трябва да направим, за да диагностицираме това заболяване. Имаме доста добро терапевтично повлияване на болните. Реално остават много неизвестни, не знаем какви точно са трайните увреждания от това заболяване, колко време ще остане то сред нас и т.н.

– Знак за какво е КОВИД-19?

– Че, колкото и да е развита една страна икономически и материално, никой не е застрахован от силата на природата. За мен това е първият сблъсък с опасност от такова ниво.

Източник: clinica.bg

Leave a Reply