Какво вълнение беше за теб след завършването на медицина да започнеш специализацията си по анестезиология и интензивно лечение в „Пирогов” през 2019 г. и вече наистина да бъдеш в болницата?
„По време на обучението /във факултета по медицина към Софийския университет „Св. Климент Охридски/ аз не съм спирала да присъствам в различни болници като доброволец или на работа като медицинска сестра или като болногледач и за мен това беше естествен преход. Разбира се, вече когато всички започнаха да се обръщат към мен с „д-р Иванова”, да ми говорят на „Вие” и да очакват аз да знам повече и да мога повече от тях, беше странно в началото. С това се свиква, но определено тръпката не изчезва. Влизайки всеки ден в различни операции, взимайки изключително важни и тежки решения, това не позволява тръпката да изчезне. Силно се надявам дори и след 30 години трудов стаж все още да ходя с такова желание и с такава тръпка на работа!”
Доколко и как лекарят изпитва страх, по принцип, не само в конкретната ситуация?
„Не мога да говоря за други колеги, но мога да кажа за себе си. Един мой много близък човек ме беше научил, че от другата страна на любовта е страхът. Когато оставиш страхът да те завладее, значи любовта не е истинска. Така че от моята гледна точка, когато правя нещо с любов, страхът няма място там. Ние трябва да работим с увереност и да знаем какво правим. Не можем да оставим едно негативно чувство като страха да управлява нашите действия, защото от нашите действия зависи много, зависят човешки животи. Ако допуснем страхът да ни завладее и паниката да ни ръководи в някаква ситуация, това би означавало да оставим човешкия живот на втори план, което не трябва да се случва!“
Това, което този близък човек е споделил с теб, е и моята гледна точка – че страхът е отсъствието на любов. Това е християнската гледна точка. А доколко вярата, че има сила над нас, е уместна за един лекар?
„Отново ще кажа моето лично мнение. Един лекар, който повярва, че над него няма никой, е приключил кариерата си. Моите учители лекари, преподавателите, с които съм се срещнала в Университета или в болниците, в които съм работила, всички са вярващи. Всички, независимо каква е тяхната религия, която изповядват, знаят, че над тях има нещо и че е по-силно от тях.”
Доколко в твоята работа се срещаш с пациенти, които са заразени с Covid-19?
„В моята работа до момента не съм имала пряк контакт с такъв пациент, освен от едно дежурство в спешното отделение. Всички специализанти в нашата болница дават такива дежурства. Имах един пациент, който беше съмнителен. В крайна сметка резултатът му се оказа, слава Богу, отрицателен и не се наложи аз да излизам в карантина, както и се надявам, че пациентът вече е добре. Пряк контакт досега не съм имала, но предполагам, че в някакъв момент това ще бъде неизбежно, тъй като аз работя в операционна. Дори пациентът да е заразен с коронавирус, това не означава, че той няма някакво друго по-тежко заболяване, което изисква неотложна медицинска помощ и че няма да бъде лекуван заради това, че е заразен. Надявам се по-бързо да се премине към нормалния начин на работа и на живот и да не се стига до такива ситуации!”
Има ли твои състуденти, приятели, които са се включили като доброволци?
„Познавам хора, които в момента са доброволци. Познавам и хора, които са се записали като доброволци и те бяха инструктирани, че ще се свържат с тях при необходимост. Засега не е имало такава нужда и силно се надявам да няма!”
Аз също! Какво споделят те? Какво ги е накарало да се запишат като доброволци?
„Това е въпрос на личен избор. Всеки има своите убеждения и своите причини да го направи, но съм сигурна, че на първо място седи това да се помогне на хората. Това е, което нас като лекари ни „дърпа” да работим, което ни привлича към тази професия. Нашето призвание е да помагаме!”
В звуковия файл чуйте целия разговор на Росица Кавалджиева с д-р Иванета Иванова в предаването за музикално-сценични изкуства „Каста дива”.
Източник: БНР