На европейско ниво е българската кардиохирургия

проф. Панайотов

Твърде много години се руши доверието между лекар и пациент, и твърде малко се прави, за да се изгражда, казва проф. Панайотов

Всяка година в навечерието на 19 октомври – Деня на българския лекар, обръщаме поглед към нашите медици, за да им благодарим за всичко, което правят в името на живота. Тази година номиниран за приза на БЛС „Лекар на годината 2019″ е проф. Пламен Панайотов, началник на Клиника по кардиохирургия в УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна. Той е избран от колегите си заради модерните методи на работа, които е внедрил в болницата в морския град, заради стремежа му да предаде знанията и уменията си на младите лекари, заради всеотдайността в професията. Как се става толкова добър специалист, какъв път трябва да извърви един лекар, за да може да оперира стотици пъти в годината туптящо сърце, разказа професорът, специално за читателите на clinica.bg.

– Проф. Панайотов, какво е да си „Лекар на годината“?

– Признание и отговорност. Това означава, че хората, които са ме номинирали вярват, че постигнатото от мен до момента има стойност. Вярвам, че „Лекар на годината“ не отразява само това, което е направено през тази календарна година, а е едно признание за далеч по-цялостна работа. За другите измерения на това да бъдеш „Лекар на годината“ се надявам да разбера през следващите месеци.

– Как така се случи, че от Пловдив, минахте през София, за да стигнете до Варна?

– Ако имате предвид това, че съм роден в Пловдив, аз съм излязъл от града на 6 години, така че не медицината е причина за това. Пътят ми беше малко по-различен. Завършил съм МУ София. Работех в Институт „Пирогов“, когато започнах да ходя като доброволен асистент в кардиохирургията на болница „Лозенец“ в далечната 1990 г. Следващата година спечелих конкурс за асистент по кардиохирургия и официално започнах работа там. По това време Клиниката се ръководеше от покойният доц. Борис Мишев. След това през 1998 г. преминах в Национална кардиологична болница. Беше труден период. През 2000 г. се наложи да напусна и така започна моето отсъствие от България близо 5 години. Всъщност, докато работех в Кувейт, сегашният ректор на Медицинския университет във Варна – проф. Красимир Иванов ме покани на една среща, разговаряхме и в началото на 2005 г. се присъединих към екипа на кардиохирургията в УМБАЛ „Св. Марина“ във Варна. Създадохме една нова за болницата и града структура. За мен беше предизвикателство, беше много интересно да работя на място, което започва от началото. И като всяко начало беше трудно. Екипът започваше да трупа опит, много от колегите бяха минали специално обучение под ръководството на проф. Начев, но кардиохирурзите с опит бяхме само двама. През 2008 г. оглавих тази клиника и до ден днешен ръководя работата в нея.

– Какъв е пътят, който трябва да извърви един хирург, за да може да каже, че прави по 250 операции на открито сърце годишно?

– В периода 2008 – 2012 г. правех по около 350 операции на открито сърце годишно. Това беше един период, когато проф. Иванов и ръководството на болницата се довериха на моето предложение да бъде изграден екип от хора, кадри на Медицинския университет във Варна. Беше трудно, защото колегите ми бяха доста млади. В следващите години част от тях заминаха да работят на различни места в България или в чужбина. Но в крайна сметка всичко завърши успешно и днес има пълноценно работещ екип. Освен стандартните операции при възрастни пациенти, бяха въведени в ежедневната практика и авангардни оперативни методи. Такива са клапно-съхраняващите операции и операциите на биещо сърце. Има много детайли в този тип хирургия, изискваща много прецизна диагностика още преди операцията, а и след това. Имаме двама изключително опитни кардиолози, имаме възможност за 3- и 4-измерна ехокардиография. По този начин можем да извършим модерната кардиохирургия, с която да се сравняваме с колегите си в цяла Европа.

– Какво е нивото на сърдечната хирургия у нас? Стигнахме ли ги европейците?

– По отношение на хирургичните методи – категорично „да“! Предстои ни дооборудване с апаратура за минимално инвазивна хирургия, която е на много високо технологично ниво. Ще го получим до края на годината или най-късно в началото на следващата. На този етап ние правим т. нар. по-малко инвазивни процедури, т.е. не се разрязва цялата гръдна кост, а само около 1/2 до 1/3 от нея (около 10 см). Аз започнах да оперирам така аортни клапи още през 2008 г., защото това беше единственото, което може да бъде извършено със стандартните хирургични инструменти. Впоследствие през годините вече прилагахме оперативни методи, които съм виждал по конгреси, или при визити в клиники в Германия, Австрия, Англия, САЩ, а и на други места по света. Започнахме да прилагаме методики, които са актуални – лечение на предсърдно мъждене и аритмия чрез криоаблация, например. Ние сме единствената клиника в България, където това се прави със специална апаратура за дълбоко замразяване (криоаблация). Методът е въведен във Варна по протокола, който аз имах възможността да видя в Сейнт Луис, САЩ, от човека, който го е създал – проф. Ралф Дамиано. Има и други операции, с които се гордея – клапно съхраняващи операции на митрална, аортна и трикуспидална клапи, хирургична реваскуларизация – коронарна байпас хирургия с използване на артериални присадки (графтове), хирургия на възходящата аорта. Това са все тежки операции. Запазването на аортната и митралната клапа, когато това е възможно, е по-щадящо за пациентите в сравнение с клапното протезиране. При разширение (аневризма) на началната част на аортата, тя трябва да бъде оперирана и сменена със съдова протеза, за да се предотврати риска от разкъсване на аортата. При запазване на аортната клапа не се налага пациентът да пие лекарства за разреждане на кръвта (антикуагуланти) цял живот. Това са лекарства, спасяващи живота на милиони хора по цял свят, но те имат и своите странични ефекти.

– Работил сте и в Кувейт. Не се ли изкушихте да останете или да отидете някъде другаде в чужбина?

– Изкушението да дойда във Варна беше по-голямо. Аз всъщност дойдох тук със семейството си от Кувейт. Върна ме предизвикателството. Човек, когато работи в чужбина, винаги си остава външен за тази държава. Когато се върнеш в собствената си страна, започваш да правиш нещата така, както вярваш, че трябва да бъдат направени. И изминалите близо 15 години показват, че това е било съвсем правилно решение. Не е лесно, но пък предизвикателството си заслужава! Това, което смятам, че сме постигнали, си заслужава! Трудностите, през които сме минали, си заслужават! Вярвам, че всеки, който работи в чужбина, би могъл да се реализира и в собствената си държава.

– Професоре, защо се загуби доверието на пациентите към лекарите?

– Твърде много се пишат неща, които не са достатъчно добре проверени. Често се търси само сензацията. Мисля, че твърде много години се руши доверието между лекари и пациенти, и твърде малко се прави, за да се изгражда. Имам много приятели, които живеят в Германия, в Англия. Там един пациент има шанс да се срещне със специалист три месеца след като го е потърсил. В Америка след като постъпи в болница, първите 24 или 48 часа с него се занимават специализанти. В Германия достъпът до специалист е малко по-лесен. Там пациентите имат огромно доверие и когато лекар им каже какво да правят, те го изпълняват. Не мисля, че там ще тръгнат да търсят повод за конфронтация. Това доверие се изгражда. Отношенията са като огледало, трябва да се подхожда с разбиране и от двете страни.

– Защо, според Вас, се стига до насилие над медиците? Основни ценности ли изгубихме по време на прехода?

– Най-актуалното днес е това със запалянковците от Англия. Кога за последен път сте чували там да има такива изстъпления? Във Великобритания има нещо, което ги кара да се въздържат, а у нас чупят чаши и се бият безразборно. Виждал съм и туристи от Германия, Швейцария, които са перфектни в родината си, но като дойдат в България, изведнъж забравят доброто си възпитание и започват да правят неща, които никога не биха си позволили в собствените си държави. Т. е. ако в България се създаде непоносимост към този тип поведение, ако се работи в посока към това да се изгражда доверие, пациентът да осъзнава, че е негово задължение да се грижи за здравето си, нещата ще се променят. Да, действително има хора, които умират, но това не е заради лекарите, а защото е такова заболяването. Ако се работи в обществото като цяло в тази посока, мисля, че ще има много по-малко случаи на насилие и много по-малко разочаровани пациенти. И може би много повече хора, които имат по-реалистични очаквания към системата на здравеопазването.

– Къде е грешката в здравната ни система – в многото болници, в статута им на търговски дружества, в клиничните пътеки или някъде другаде?

– Много е спорно това с клиничните пътеки, защото всяка една система има своите плюсове и минуси. Отдавна се говори за остойностяване, за диагностично-свързани групи, но аз подозирам, че в следващите години едва ли ще се стигне до такива промени, защото те искат много сериозен финансов ресурс. От години се обсъжда създаването на здравна карта на България. Говори се, че трябва да има внимателен подбор на това, какви болници да има и къде трябва да бъдат разположени. Тук идва деликатният момент с частната инициатива – кой може да я спре и да й каже, какви болници да отвори. Тогава, когато има пренасищане с определен вид специалисти, предлагане на твърде много услуги, рискът да се извършат и процедури със съмнителни показания е по-голям, тъй като повече хора се опитват да вършат една и съща работа. Така че може би решението е в това, какви са здравните политики на България – разпределение по региони, по видове дейности. Няма значение дали става въпрос за частни, държавни или университетски болници. Става въпрос да се търси баланс. Може би има региони, в които високоспециализираната помощ е трудно достъпна. От друга страна, може би повече трябва да се развиват тези големи центрове, в които могат да бъдат направени всички изследвания и комплексно лечение, а да се мисли за по-добър транспорт от малките болници, които очевидно не притежават целия този технологичен ресурс. А и няма нужда да го поддържат. Голяма празнота, за съжаление, са болниците за долекуване, които биха спестили финансови средства от болниците за активно лечение. Необходимо е да създадем цялостна концепция и всички да се обединят около нея, дори да не е най-съвършената.

– Вие сте преподавател, какво мотивира младите хора да изберат тази отговорна професия?

– Преподавам почти 15 години вече и близо 10 години имам кръжок по кардиохирургия. Това е понятие, което беше много популярно навремето, когато бях студент. Оказа се, че в нашето съвремие е започнало да изчезва, но тук с група млади хора възстановихме този вид дейности и аз го правя в Медицинския университет във Варна. Младите колеги отделят от собственото си време извън лекциите, събираме се обикновено един-два пъти в месеца. Имаме теоретични и практически занимания, при които усвояват някои основни хирургични техники. Най-амбициозните и изявените от тях влизат и в операционната и изпреварват своите състуденти. Всъщност има прекрасни млади хора, които са мотивирани, амбициозни и това са лекарите, на които аз разчитам да продължат тежките медицински специалности. Това не са само хирургичните специалности, а всички, в които има спешност, в които има работа през нощта.

– Защо голяма част от новозавършилите лекари мечтаят да специализират хирургия? Къде е магията?

– Добър въпрос. Любопитното е, че все повече са младите дами, които искат да стават хирурзи и все по-малко са младежите, които избират тази специалност. И това за моя изненада е не само в България. Това се наблюдава в цяла Европа, а и в Америка. Може би дамите осъзнаха, че се справят не по-зле от мъжете, че са готови да жертват лично време, да съчетават всички задължения, които имат в семейството си и цялата тежест на професионалните си ангажименти. Хирургията е предизвикателство, защото тя изисква първо да можеш бързо да взимаш решения, да можеш да носиш отговорност за тях. Няма как да се откажеш по средата и да кажеш – ами аз вече не мисля така. Така че хората, които избират хирургията, обикновено се стремят към тези качества или ги носят в себе си. По-трудно ми е да кажа за другите специалности, но такива качества трябва да имат хората, които се занимават с кардиология, урология, неврология, обща хирургия, ортопедия, а и много други. Всички тези специалности имат спешност. За съжаление, не са малко и лекарите, които предпочитат да изберат специалност, която ще им гарантира по-голяма възвращаемост, почивка през нощта, да си тръгват навреме от работа.

– Разкажете ни нещо за себе си. Какъв човек сте извън професията? Какво обичате, какво мразите?

– Какъв човек съм? Имам съпруга, която е кардиолог, имам прекрасна дъщеря, която живее в София, имам много приятели както в столицата, така и във Варна. В София са колегите ми от студентските години, все пак съм прекарал 40 години от живота си в този град. Извън работата харесвам театъра, киното, опитвам се относително редовно да играя тенис на корт, с променлив успех или направо с неуспех напоследък. Обичам да карам ски – едно от нещата, които ме освобождават от всички проблеми и напрежение, които съм насъбирал. Когато си в планината и около теб всичко е бяло, красиво, когато се носиш със ските, тогава наистина усещането е уникално. Иначе, като цяло съм мълчалив човек, въпреки че след това голямо интервю едва ли ще ми повярвате.

– Като човек, отдаден на сърцата на хората, може ли да ни посъветвате, как да ги запазим чисти?

Едва ли мога да дам рецепта за това. Чистотата човек или я носи, или не. И в единия, и в другия случай може да се опита да я развие. Да, трябва да се опитаме да запазим сърцата си, да вярваме и в себе си, и в другите, да се придържаме към някои- народни мъдрости. В тях е събран опитът на поколенията.

Източник: clinica.bg

Leave a Reply