Не превръщайте болния в диктатор

Комплексното онколечение остава мит

Комплексното онколечение остава митЖивеем в болно време. Непрекъснато се увеличават случаите на ракови и сърдечно съдови заболявания, психичните проблеми вече не са рядкост. Какво обаче се случва, ако член на семейството научи, че страда от тежка болест? Как се променят отношенията, какво да правим и как да преодолеем трудните моменти, разговаряме със семейния терапевт Стоян Георгиев.

„Поставянето на тежка диагноза на член на семейството може да бъде много шокираща новина, която да донесе силни емоции. Естествено е не само болния, но и близките му да изпаднат в паника. Важно е обаче партньорът, близките, родителите да не се поддават на това чувство. Първоначалната реакция на околните, особено ако е свързана със страх, тюхкане и вайкане, може да доведе до сериозни травми у болния, който в този момент се нуждае най-вече от подкрепа, която само близките могат да му осигурят“, казва Стоян Георгиев. Той е убеден, че най-правилният път в такава ситуация е цялото семейство да се обедини около надеждата, да вярва в най-добрия изход от ситуацията. Същевременно обаче нито болния, нито партньора му трябва да бъдат слепи за това, което се случва. „Ежегодно се увеличава броят на заболелите от рак. Смъртта често е неизбежна. В един такъв момент и

двамата партньори трябва да се обединят около идеята,

че ще се борят докрай, че ще положат максимум усилия да се справят с болестта и цялото семейство ще бъде въвлечено в това. Но не бива да игнорираме и възможността изходът да бъде негативен. Смъртта е част от нашия житейски път“, допълва терапевтът. Когато член на семейството е болен, това сериозно увеличава напрежението вкъщи. Често без да съзнава той променя отношението си към околните. „Много е трудно човек да приеме, че се е разболял и то тежко.

Има две крайности, в които не бива да се изпада. От една страна страдащият да възприеме ситуацията като присъда и да изпадне в отчаяние или пък да игнорира сериозността на проблема и да се прави, че всичко ще бъде ок. Познавам такива хора, които дори свикват с болката и не полагат необходимите усилия, за да оздравеят и да се възстановят. Много е важно пациентът да има реален поглед върху ситуацията. Ако приемем, че това ми се случи на мен, аз трябва да взема решение какво бих направил оттук нататък за себе си. Бих събрал максимален брой мнения, експертизи, бих се запознал с всички възможни източници на информация, за да изработя стратегия, която да споделя с близките около мен и да ги помоля за подкрепа за избора, който съм направил. След това бих дал всичко от себе си, за да се преборя с болестта. Като

в същото време бих подготвил завещанието си.

Бих направил среща отделно с всяко едно от децата ми, бих поговорил с жена ми. Една такава ситуация е изключително сериозна и човек трябва да е наясно какво прави. Важно е болният да се възползва максимално добре от времето, което му остава, да бъде с близките си, да използва всеки миг“, убеден е Стоян Георгиев.
За съжаление обаче, когато човек е болен и подложен на непрекъснат стрес и проблеми той започва да капризничи, да изисква прекалено много, да се кара и нагрубява. Терапевтът е убеден, че на първо място партньорът му трябва да осъзнае добре през какво минава неговия любим или любима. „Понякога говорим за жестоки болки и близките трябва да имат максимален толеранс. От друга страна обаче не бива да допускат страдащият да се превърне в диктатор,

който да вложи живота на всички у дома.

Помощта и подкрепата трябва да дойдат от всеки

член на семейството, но същевременно пациентът не бива да смята, че неговата дума е закон. Ако това се случи, той ще превиши границите и ще започне да злоупотребява с околните. В случай че усетя, че подобно нещо се случва, бих отишъл и бих му казал, че няма да толерирам подобно отношение и, че то не е приемливо. Бих се изолирал докато не се успокои. Няма да бягам от отговорност, ще продължа да полагам всички възможни грижи, но ще му кажа, че искам да говорим, когато се успокои. Този метод е много успешен. Отдръпнете се за малко, не преставайте да се грижите, но проведете сериозен разговор, когато и двамата сте спокойни“, съветва терапевтът.

Болестта на единия партньор често засяга и децата

Темата е деликатна, тъй като всеки малчуган е различен и е трудно да се изработи само един модел. „Това, което аз бих направил, ако изпадна в такава ситуация е да съм максимално откровен. Ако децата са малки – 3-5 годишни, съветвам да сте по-внимателни. В никакъв случай не бих ги завел на погребение например. Ще се опитам да намаля стреса у дома що се отнася до болестта. Бих им казал, че мама и татко се борят с едно заболяване и че се надяваме всичко да се оправи. Все пак обаче ако усетя, че е настъпила последната фаза на болестта, аз бих излязъл някъде с децата, бих прекарал известно време с тях и бих провел разговор за смъртта. Това е животът. Не бих им спестил тази информация. Много родители смятат, че когато не говорят за края, така ще предпазят малчуганите. Но когато най-лошото се случи, те не знаят какво да мислят. Питат: „Къде е мама? или Къде е тати?“ Децата трябва да са подготвени, да им се каже, че ситуацията е сериозна и, че това е битка, в която сме въвлечени всички. Едновременно с това обаче не бива да се занижават очакванията към детето. То

трябва да продължи да изпълнява семейните си задължения,

да ходи на училище, да си пише домашните. Подобно изпитание е тежко, но то би помогнало да осъзнаят и да приемат неизбежността на смъртта. Ако не се разговаря с тях, ако не им се обясни, малките понякога започват да изпитват вина. Смятат, че татко им е болен, защото не са го слушали или са се държали грубо. Подобно нещо не бива да се случва. Родителите са тези, които трябва да им кажат, че болестите идват и малките нямат нищо общо с това“, допълва още терапевтът.

За жалост има случаи, при които партньорите

не успяват да издържат на напрежението и си тръгват. Опасността нараства, когато грижещият се отдава изцяло на своята половинка и забравя за себе си. „Повечето партньори са много подкрепящи, но понякога се случва напрежението да дойде в повече. Важно е в семейство, в което има болен, този който се грижи за него да намери своят източник на зареждане.

И когато това стане, да обясни на болния и на всички близки, че има нужда от време само за себе си. Ако човек остане само на батерии, той няма да може да дава, да се грижи пълноценно, а това е изключително важно в подобна ситуация. Препоръчвам партньорът да си направи седмичен график и всеки ден да излиза дори и за малко. Веднъж седмично това да бъде за повече време, дори за цял ден, за да се изключи от проблемите, да зареди батериите и да се върне отново с пълни сили. В никакъв случай човек не трябва да е на разположение по 24 часа 7 дни в седмицата. Това би довело до емоционално прегоряване“, предупреждава Стоян Георгиев.

Не само партньорите обаче изоставят семействата си,

когато се стигне до такъв тежък момент. Сравнително често, когато се роди болно дете, татковците не издържат на напрежението и си тръгват. „Подобна реакция от страна на мъжът е недостойна. Той е там, за да закриля, пази, насърчава детето си и да го приеме, такова каквото е. Ако обаче майката изпадне в подобна ситуация, бих я посъветвал да потърси и привлече колкото се може повече мъже около себе си. Да се обърне към баща си, чичо си, брат, братовчед, дори съсед и да ги помоли да гледат детето дори и за няколко часа, през които тя да излезе, да се види с приятелки, да се откъсне от тежките проблеми. Бих посъветвал тези майки да са смели, защото всяко дете е ценност, но бе бива жената напълно да препокрие своя живот с този на детето. Взаимозависимостта е сериозен проблем. А как може да се грижиш за някой, ако не си си погрижил за себе си. Нека да отделя макар и няколко часа само за собствения си комфорт. Да започне почасова работа, хоби, да спортува“, казва още Стоян Георгиев.

Автор: Мая КОВАЧЕВА

Източник: https://clinica.bg/

Leave a Reply