В медицината има право да бъде смел този, който е с много опит. Известно е също така, че лекарят, който се опитва да задържи ниво, изостава. Коментарите са на един от най-добрите кардиолози в България доц. Иво Петров, който взе участие в проекта на Дарик и egoist.bg „Размяна на вратовръзки”. В поредицата от интервюта Ви представяме 25 мъже, които са оставили немалка следа в българската история през последните 25 години, откакто съществува и Дарик радио. Доц. Петров изтъкна, че българите сме прекалено големи индивидуалисти и не сме научени да работим заедно. Като основна грешка на България през последния четвърт век кардиологът посочи, че страната ни е допуснала нещата да тръгнат в „посоката на един вълчи безогледен капитализъм с мачкане на всичко поголовно и разрушаване на един куп неща, които в предишните 50 години е била постигнала.” Интервюто направиха Маринела Величкова и Константин Вълков:
К.В. От началото на тази година кой е най-трудният Ви случай?
Най-трудният ми случай е днес. Слава Богу, мина. Става въпрос за 27-годишно момиче със специфично генетично заболяване – тромбофилия – с множествени тромбози в белодробната артерия, във вените. Тоест, една множествена съдова патология, предизвикана от тази тромбофилия, която се изразява в повишена склонност към тромбообразуване. И, тъй като процесът е отдавнашен, беше доста трудно да възстановим всички тези запушвания. Ние успяхме да направим цялата тази процедура ендоваскуларно или, както казват бабите – безкръвно. Успяхме, слава Богу, и се получи много добре, така че съм горд. Продължи около 4 часа и беше изключително трудно. Аз се ангажирам с всички пациенти, но, когато става въпрос за такъв млад човек, естествено целият екип се ангажира и емоционално, той гори. Беше пробвано няколко пъти и колегите не бяха успели да направят нещо, но ние успяхме.
К.В. А, има ли случай, който е крайъгълен камък в кариерата?
Има. Това обикновено е случай, когато имаме безнадеждна ситуация, но благодарение на усилията на екип или конкретен лекар се получава. Това най-често е много стимулиращо и бих казал, че такъв случай може да се нарече крайъгълен камък, но той може да окаже и много негативно въздействие, ако е неуспешен. Аз познавам такива колеги, които са се захващали по методология, която сега вече е абсолютно утвърдена, но не им се получи с първите два или три случая и прекратиха програмата. Тоест, това също може да е крайъгълен камък.
К.В. Как звучи за лекарите клишето „човек се учи от грешките си”?
Звучи цинично. Разбира се, учим се от грешките си, но в медицината има един принцип, който казва „Primum non nocere“ – първо не вреди! Не можеш като стратегия да си позволиш да допускаш низ от грешки и да се учиш от тях, това не трябва да се допуска. Неслучайно на конгресите за ендоваскуларнитае терапии и инвазивната кардиология, най-голяма е посещаемостта на сесиите за усложнения, тоест – там научаваме най-много. И, когато виждаме усложненията, разбираме как не трябва да се правят нещата. По-добре е да се учим от грешките на другите, отколкото да се учим от нашите собствени грешки. Това трябва да е принцип – да правим така, че всичко да бъде максимално щадящо и най-сигурно за пациента, тоест да не крие риск.
К.В. Как слагате на везните две качества – смелост и много опит?
Аз смятам, че нещата са много свързани и в медицината има право да бъде смел този с многото опит. Този, който няма много опит, няма право да бъде смел, тъй като най-често е вреден и опасен за пациента. Така че, безразсъдната смелост без опит не е обоснована в медицината. В същото време, в течение на професионалния си живот човек донякъде узрява и малко се намалява напрежението, с което работи – първо, защото става по-разумен и мъдър и второ, защото многото опит дава по-голяма сигурност и по-голям стабилитет. И, смятам, че комбинацията от двете е добра.
К.В. Питаме политиците дали ги е страх от личен провал. Някъде четох, че най-умните и смели политически решения не се взимат от страх. Вас от какво Ви е страх? Страх ли Ви е от личен провал?
Разбира се. Един от най-големите страхове на един начинаещ медик, колкото и да звучи парадоксално, е страхът от пациента. Всъщност, когато започвах, мен ме беше страх от пациента. Не от пациента като персона, а от това, че няма да мога да му помогна, че ще се проваля. Един от най-големите страхове от провал е провалът да не можеш да помогнеш. Защото мисията на един лекар е да помага. И, ако не можеш да помогнеш, значи не си си изпълнил мисията. Всъщност, това е страхът от провал. Когато не можеш да помогнеш в здравословното състояние на един нуждаещ се човек, това е провалът, от който всички ние се страхуваме.
К.В. Ако можехте да промените едно нещо за изминалите 25 години, какво ще е то?
Много неща бих променил, изключително много. В същото време обаче смятам, че още има шанс за правилна промяна и от сега нататък. В областта на здравеопазването много неща можеха да бъдат по-добре, но пък и много неща се случиха много добре. Специално в областта на сърдечносъдовите заболявания България напредна изключително много. Тоест, когато се случиха промените, въпреки че бяхме една от авангардните страни в соцлагера, когато разбрахме колко сме назад, всички ние се потресохме. Пропастта между нас и белия свят беше гигантска, докато сега не е толкова голяма. В обществен план, например – една странична забележка. Моята съпруга беше бременна с дъщеря ни, когато скачахме на първия митинг на демокрацията пред храм-паметника „Св. Александър Невски.” Не бих казал, че нещата се случиха така, както ние си представяхме. Нещата отидоха в посоката на един вълчи безогледен капитализъм с мачкане на всичко поголовно и разрушаване на един куп неща, които в предишните 50 години България беше постигнала. Те не бяха за загърбване и за зачеркване, просто трябваше да бъдат оптимизирани. Но, най-много ме боли, че такива примери имаме – Полша, Чехия, Словения успяха да направят така, че доброто от старото време да бъде запазено и да бъде развито. А ние, за съжаление, разрушихме всичко до нулата. Виждам неща в обществения и икономическия живот неща, които можеха да се случат по-добре. И, може би една от причините за сегашната демографска катастрофа, са неизползваните възможности от страна на обществото. Нашето поколение беше отговорно, но, мисля, че се провалихме. Концентрирани в нашето собствено оцеляване, не успяхме да създадем условия за развитие на тези, които идват след нас – не им осигурихме бъдеще. Поради тази причина сега се гордеем как нашите деца са на Запад в някой университет, как са във висшите ешелони на управлението на международни структури, но не и в България, за съжаление. Аз по силата на професионалните ангажименти се срещам с хиляди, хиляди хора и с много голяма болка наблюдавам небългарски черти по лицата на много пациенти, които са българи. И е повече от ясно, че България като едно вълшебно място на тази земя, няма да остане празна, но няма да е населена от българи. Това е тенденцията и това ме гнети много.
М.В. Каква е диагнозата на България?
Аз смятам, че ние не сме социални животни. За съжаление ние не сме научени да работим заедно в една и съща посока и сме прекалено големи индивидуалисти. Например, страни с много тежки условия като Холандия са били с катастрофални последици след двете световни войни. Благодарение на общите усилия и на задружността обаче са постигнали много. Такива са примерите и на азиатските народи, те работят заедно. Ние, за съжаление, не можем да работим заедно, нито да се радваме на успеха на ближния. Има много вицове в тази посока – Нане и Вуте се срещат и Вуте пита Нане как е. Нане му отговаря, че е много добре. Следва отговор – „Я, да те вземат дяволите!” Та, смятам, че може би все още има известен шанс, но трябва да се получи кардинална промяна в много отношения. Трябва да се създадат условия за връщане и за перспектива на младото поколение, и то – във всички сфери. За моя голяма изненада огромно приятно впечатление ми направи кое смятате? Минск, Беларус! Никога не съм предполагал, те са „нашего брата”, излизат от социализма преди години, а днес е изключително подредено, чисто, сигурно… Минахме през няколко селца между летището и столицата – подредени и спретнати. А у нас, като се излезе извън София, Пловдив, Варна и Бургас – катастрофа! Най-много се паля от нещата, които са в моя професионален живот. Слава Богу, дори се опитваме да пренасяме високи стандарти, да връщаме колеги обратно към България. Тоест, това, което искам да се случи в държавата, ние до голяма степен успяваме да го направим. Успяваме да върнем в нашата страна колеги, които са смятали, че трябва да се реализират в чужбина. Значи, има как!
К.В. Какво ще си говорим във Вашата сфера след 25 години?
Много интересен въпрос. Има един афоризъм в медицината, че, който се опитва да задържи ниво – изостава, защото другите тичат покрай него. Специално в областта на сърдечносъдовите заболявания нещата се развиват много добре и в правилна посока – към по-голяма ефикасност и по-малка болка. Това значително удължава продължителността на живота и слава Богу е характерно вече и за България. Тоест, това компенсиране на огромния вакуум, който имаше между нас и белите страни, започна да се наваксва. В нашата област след 25 години най-вероятно отново ще се говори за регенеративна медицина, за много високи технологии… Всеки момент колегите в Хюстън ще имат сърце, което ще може да замести изцяло нашето сърце. Това ще бъде революция. Тя няма да бъде достъпна за всички сега и веднага, но в тази посока се върви. И въпреки че все повече започваме да приличаме на роботизирани индивиди, това би могло да бъде в услуга на пациента и здравето. Така че, всичко трябва да бъде сведено до услуга на медицинския хуманизъм.
Източник: http://bestdoctors.bg