Само преди ден светът отбеляза деня за борба с инсултите. Има ли лек за тях, какъв е той, защо не се прилага масово в страната, каква е тайната на успеха в лечнието им, попитахме доц. Росен Калпачки. Той е началник на Клиниката по неврология в УМАБЛ „Св. Анна“ в София, която е безспорен лидер в модерното лечение на инсултите в страната. В нея се прилагат успешно двата най-нови метода за света – тромболиза и ендоваскуларно лечение. На 25 ноември в болницата ще има и научен симпозиум, на който специалистите да обменят опит.
– Доц. Калпачки, напоследък като че ли има едно съживяване при лечението на инсултите, така ли е?
– Радвам се да го чуя и от вас, наистина мисля, че е така или поне трябва да е така. То е в унисон със съживяването в световен мащаб.
– Каква е причината?
– Това, което се постигна и се въвежда в света като лечение на инсулти стигна и до нас. А такъв скок досега не е
имало. Инсултът по принцип е локална мозъчна смърт. Когато той ви порази, една част от мозъка ви умира. Това, което прави в момента класическата неврология, е да ограничи тези поражения – тоест загиналата част от мозъка да не се разраства и евентуално да се предотврати следващия инсулт. Допреди 10 години никой не се бореше за сърцевината на инсулта, защото това беше затворена врата. Когато мозъчната клетка остане без кръв, след няколко секунди тя започва да загива. Това беше една загубена кауза, най-доброто за инсулта, което беше измислено, беше – да не се случва! Останалото беше да приучим здравата част на мозъка да върши това, което е загубено. Ако работите всеки ден това, разбирате какво трупате като впечатления и скептицизъм – още един инсулт, още един инвалид, още една смърт. Една трета от инсултите завършват със смърт в първите няколко дни. Изведнъж обаче може да кажете – хей, има решение, ние можем да се борим за всяка страдаща нервна клетка още в първите часове на инсулта! Най-големият проблем обаче е, че решението не е абсолютно, то не е вълшебно хапче, което може да изклекува всички инсулти. Защото имаме секундомер и се надпреварваме с времето за този мозък. И казваме – дайте бързо да свършим нещо, дайте ни пациента възможно най-рано!
– Какво е това решение?
– През последните няколко години се оказа, че разполагаме с един времеви прозорец, който доскоро беше само три часа, сега е малко повече. В него, грубо казано, можем да „разтворим“,
да „разбием“ съсирека, който е запушил притока на кръв към мозъка. Пак хората ще загубят мозъчни клетки, но те ще са пренебрежимо малко.
– Колко е пренебрежимо малко за мозъка?
– Прилича като да хвърляте бомби от самолет. Ако попадне бомбата над „Ал. Невски“ е едно, ако попадне в безлюдно поле е друго, винаги е важно къде е инсултът. Но има един минимум, който може да се пренебрегне, буквално пациентите идват парализирани и си тръгват ходещи и то не утре или в другиден, а още същия ден. Ние не ги пускаме обаче, защото са още рохки яйца, треперим над тях, защото ни учат първо да не вредим. Изведнъж обаче ни дават ново лечение, което изглежда революционно. Това е като при хирурзите – преди векове само бръснарите са можели да режат човека, изведнъж казват и на лекарите – може да режете, за да лекувате, но трябва да внимавате. Сегашното положение е същото – на мен ми казват – можеш да правиш големи неща, но внимавай, за да не направиш голяма беля.
– Това ли е причината, поради която лекарите по-плахо посягат към това лечение у нас?
– И по света е така. Тази предпазливост е изключително важна. Още повече в съвременното общество, където на медицината се гледа под лупа. На никого не е приятно дори един човек на хиляда да почине поради лекарска намеса. Той би могъл да загине и поради други обстоятелства, но това действително е субективната причина. Но много по-важната причина е, че просто хората не идват навреме. Защото тези три часа текат от първото оплакване на пациента – „нещо ми стана“. Това е големият проблем, че инсултът не се разпознава от хората. Лошото е, че понякога симптомите се неглижират и от тези, които ги разпознават, защото по-голямата част от пациентите са възрастни. Дори личните лекари, Бърза помощ, други специалисти не приемат инсулта за спешно състояние, защото доскоро то не беше такова. Сега обаче ние се борим за минути.
– Кои са първите симптоми?
– В момента в целия свят тече огромна образователна кампания за инсулта. Най-честите първи симптоми са три и всички са внезапни – изкривяване на лицето, слабост на някой от крайниците и промяна в говора. Това са прости неща, но покриват три четвърти или дори повече от случаите на инсулт.
– Защо „Св. Анна“ е лидер в лечението на инсултите?
– Клиниката ни е чудесна, тук винаги е имало невероятни хора с желание за работа, но големият проблем, както навсякъде, беше – не ни водят болни. Ще ви кажа как започнахме да правим тромболизи и как „Св. Анна“ излезе на първо място: преди няколко години в двора на тази болница беше центърът на областната спешна помощ и един ден аз отидох, получих разбиране от ръководството им и събрах в бараката отвън шефове на екипи на областната спешна помощ и им разказах – хора, имаме инструмент да помогнем на вашата майка, сестра или съпруг, забравете за всичко друго. Разбира се имаше и скептицизъм – ама това са хора от цялата област – от Своге, от Костенец, кога ще ги доведем, изоставени хора, не знаем откога са с инсулт. Да, така е, ние изписваме 200 инсулта тук на месец, аз се боря за 20 от тях да спася по този начин. Значи 180 ми ги водете, както искате – на количка, безнадежни, не знаещи откога са, тежко болни. Ок, ще ги вземем. Но тези 20, за които се боря, могат да са ваши близки, не забравяйте това. Първи път, втори път, трети път го водихме този разговор. Не знам какво им стана, явно ми повярваха и започнахме да правим тромболизи от София-област.
По-късно сляха спешния център с този на София-град и постепенно се получи ефекта на лавината. Когато колегите им видяха, че тук се лекуват инсулти, започнаха да карат още повече. Колегите ми невролози казват – ти намираш начин Бърза помощ да ти кара болни. На всички отговарям това – аз знам моя начин, знам как започнахме, сега Бърза помощ идва тук, защото знае, че няма да кажем – нямаме места, това просто не се случва. Разбира се, дойде ново ръководство на болницата, Клиниката ни се ремонтира веднага, закупи се нова апаратура, построи се уникален спешен болничен комплекс, това е страшна помощ. Но по-важното е, че имам пълната подкрепа на ръководството на болницата, буквално от всички работещи колеги от всички клиники, повярваха ни. Имаме вътрешно разпределение, в цялата сграда сме настанявали неврологично болни, колегите откликват, най-вече реаниматорите. Винаги са до нас, когато се наложи. И тези хора от Бърза помощ 40 пъти идват в „Св. Анна“, виждат това и на 41-ия автоматично си казват – ще отида там, защото знам, че няма да ми върнат болния. Представете си, какво е един колега от Бърза помощ да се убеди, че дойде ли тук ще успее да спаси живота на пациента. Така че имаме ефекта на лавината.
– Наред с тромболизите се прилага вече усилено и ендоваскуларното лечение на инсултите, това ли е пътят?
– Тъжно ми е, че то още не е толкова „усилено“, но в „Св. Анна“ наистина се случва. При ендоваскуларното лечение основната заслуга е на ръководството на болницата. Първо тук разбраха, че може да направим и следващата крачка. В болницата има традиции за инвазивно лечение, привлякоха се още уникални специалисти, беше закупен ангиограф, ЯМР. По това време и в министерството на здравеопазването се прие дългосрочна стратегия за съвременно лечение на инсултите и нормално болницата беше избрана за един от центровете за инсулти в България. Ние работим от около година, очаквам и колегите всеки момент да заработят. Искам да има още повече такива центрове, защото засега страната ни е бяло петно на европейската карта. Неприятно ми е.
– Здравният министър каза, че освен четирите центъра, които са определени сега за ендоваскуларно лечение на инсулти, ще прави още. Нужни ли са ни?
– Трябва да разделим нещата. Да е ясно – от 200 инсулта 20 са за тромболиза, а два-три за ендоваскуларно лечение. Тоест, да направите център, който да стои с всичката тази модерна апаратура само за двама души месечно, няма как да стане, поне на този етап, много е скъпо. Ендоваскуларното лечение и в света засега се прилага основно в случаите, когато не може да се извърши венозна тромболиза. Основното нещо, за което трябва да запалим колегите, е венозната тромболиза. Това е единственият утвърден днес масов метод за лечение. Няма друг.
– Трябва да ли да се разшири приложението на този метод и в структурите на спешна помощ, в самите линейки дори?
– Спешна помощ много може да ни помогне в триажа на пациентите, но нищо не трябва да се прави там, защото е много специфичен проблемът. Първо, трябва специалист и съответните изследвания да покажат, че този пациент е за тромболиза. И тук идва въпросът за организацията.
Защото съм убеден, че има болници, където мои колеги си казват – дано да не дойде много рано пациентът. Защото той знае какво трябва да направи, знае медицинските алгоритми, има сключен договор с касата, обаче е нужна организация и участие на цялата болница. Когато пациентът влезе в болницата, има много малко време, за което трябва да се направят много неща. Затова не се прави тромболиза във всяка една болница.
– Защо?
– Въпрос на много неща – пространство, разположение на клиниките, апаратура, разполагате с един час, за да направите адски много неща, които се извършват обичайно в рамките на денонощие. Когато си събрал целия екип – специалиста на скенера, лабораторията, реаниматор, невролог и т.н., те ще го направят, но за тази цел трябва да са на разположение 24 часа 365 дни в годината. Ето тук е слабото място!
– И тук опираме до парите – стигат ли за всички тези разходи?
– Най-вероятно и те имат значение. Но нещата се сгромолясват преди това. Защото инсултът не става в работно време – обикновено се случва вечер, през уикенда, на националните празници, в 2 часа през нощта, когато има мач или си на театър. В един период в началото идвах при всяка тромболиза и си мислех „инсултите като че ли гледат кога има Шампионска лига (аз съм запалянко), и тогава стават. Трябва да си, както казваха в армията, „с пушка при нозе“. И другото – ще ви доведат 200 линейки, ще направите 15-20 тромболизи, а какво става с останалите 180. Ако не им направите тромболиза, лечението за тях е 620 лева. За всичко! За диагностика, за лечение, за рехабилитация в началото, за катетри, за абокати, за лекари, за сестри, за санитари, за безсънието, за отчаянието на близките, за всичко.
– Около 60 000 са инсултите на година у нас, нормално ли е като брой, има ли „епидемия“?
– Някои твърдят, че преувеличаваме, че не са толкова много. Честно казано този, който твърди това, да дойде да ги лекува. Съжалявам, че съм малко краен, но инсултите не са весело нещо. Някъде по света статистиката може и да е друга, но ние имаме една заболеваемост, другите друга. Ние имаме рискови фактори, по които сме рекордьори – пиене, пушене, обездвижване, нехайно отношение към артериалната хипертония. Неща, които не може да оставаме на заден план.
– Колко би трябвало да дава касата за един инсулт?
– Поне двойно. Говорите с най-неподходящия човек за сметки, но смятам, че трябва да е поне двойно. Тези 600 лв. са безумно малко, защото всеки човек с инсулт е на възраст и носи още поне три-четири заболявания.
– Какво се случва с рехабилитацията след това на хората с инсулти?
– Това е огромен проблем. Добре, че аз съм откъм спешната страна на инсулта. Тъжно ми е, ужасна е ситуацията – пътеката за рехабилитация е седем дни, колегите по нея получават 400 лв. и това е всичко. А знаем, че възстановяването от инсулта продължава месеци. Болните са оставени на грижата на близките им.
– Тоест тези хора лягат на ръцете на близките си, ами ако нямат?
– Ще стане още по-неприятен разговорът, благодаря на Бога, че съм от спешните медици. Другото е ад. Надявам се, че сега разбирате невролозите и всички, които се занимават с инсулти. И моят призив: най-важно е инсултът да не се случва! А когато се случи – бързайте!
– Добре, връщаме се на тромболизата и на надеждата – може ли „Св. Анна“ да окаже методична помощ на останалите болници при лечението?
– С този симпозиум правим първата крачка. Колегите няма да чуят и думичка теория, само безплатно „ноу-хау“ – вижте какво направихме. Вижте какво вие можете да направите и не се бойте – резултатът е добър. Защото има и несполуки, но успехът е голям.
– Ако ви поканят на място, ще отидете ли в друга болница, за да помагате?
– Дума да няма. Дори вече ме поканиха и ще отида да свърша това, което мога, по най-добрия начин, с възможностите, които имам. Това е опит, който е грехота да не предадем нататък.
– Какво си пожелавате занапред?
– Да има повече хора, които правят тромболизи.
Автор: Мария Чипилева
Източник: https://clinica.bg/