Нямаме кадри, заплатите са ниски
На 14 юни по традиция беше отбелязан Световният ден на доброволното кръводаряване. На тази дата през 1868 г. е роден австрийският имунолог Карл Ландщайнер, удостоен през 1930 г. с Нобелова награда за откриването на кръвните групи. В България всеки ден близо 600 души се нуждаят от кръвопреливане, а 282-ма души страдат от заболявания, които изискват ежемесечни кръвопреливания през целия живот. По данни на Националния център по трансфузионна хематология общият брой на кръводарителите за 2015 г. е 1 680 334 или 24 души на 1000. За сравнение в съседна Гърция дарителите са около 50 на 1000 души. Според специалистите, за да може системата да работи без недостиг, поне 30 на всеки 1000 души трябва да даряват кръв. За да дарите кръв трябва да сте на възраст между 18 и 65 години, над 50 килограма, да не сте боледували заболявания, предавани по кръвен път поне в последните две години. При самото кръводаряване донорът трябва да се е нахранил и да носи личните си документи.
Повече по тази тема сподели проф. Николай Андреев, директор на Националния център по трансфузионна хематология.
– Проф. Андреев, кои са основните проблеми в работата на трансфузионните центрове?
– Нямаме кадри. И това е на първо място, защото 40% от персонала в кръвните центрове вече са пенсионери. Не от днес, а от години. Една от причините е вторият проблем – заплащането. Ние реагираме като спешна помощ. Ние трябва да осигуряваме кръв денонощно, а средната заплата за центровете е около 750 лв. Третият проблем е разгласата защо трябва да се дарява кръв. Като се дари кръв какво става с организма, до каква степен кръводаряването е безопасно, какво трябва да знае кръводарителят и така…
– Какво прави Министерството на здравеопазването за решаване на тези проблеми?
– Работи, но става бавно. Предложили сме някои промени в Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането, които вече са в министерството.
– Наскоро ви обвиниха, че не уведомявате кръводарителите, в чиято кръв се установи някакво заболяване…
– Напротив. При попълване на бланката ние ги питаме желаят ли да се свържем с тях при установяване на проблем – по интернет или да дойдат на място – защото кръвта се изследва за СПИН, хепатит В и С, сифилис. В закона има разписано какво се прави в такива случаи. Едното е да уведомим здравните власти, второто е да уведомим личния лекар на всеки един. Но когато този човек не се появява при личния си лекар, какво да направим… Хубавото е, че
вече имаме информационна система,
обща за всички центрове, която дава възможност да следим за тези неща. И ако, да кажем, един донор е установен с някакво носителство във Варна, и дойде да дарява кръв в София, ние няма да го допуснем.
– Кои са най-често срещаните инфекции?
– Различно е. Сифилисът, по спомен, е най-разпространен.
– Има ли вече възможност за обмен на кръв между центровете?
– Не. Все още, защото законът разпорежда дарената кръв в кръвен център Варна да остане за този район. И няма как тя да бъде взета оттам, въпреки че имаме и коли, и хладилни чанти – всичко. Но ако аз я поискам, ще зависи от добрата воля на директора на кръвния център във Варна. И тогава ние от нашия бюджет трябва да я платим на варненския кръвен център. А това са ни заплатите. Това са част от промените, които сме предложили – да можем между центровете да си обменяме кръв, когато стане някаква напечена ситуация. Най-често възниква пациент, но я си представете, че стане някъде голяма катастрофа? Да не се налага да се молим, както е в момента. Това ще даде възможност и когато трябва кръв за някой пациент, който например е от Силистра, но е
дошъл да се оперира в София,
кръвта да се дари в Силистра. В момента е много сложно за такива пациенти, защото за пациента в софийската болница кръв може да се дари само в софийския кръвен център.
– Предвиждат ли се допълнителни мерки за ограничаване на платеното кръводаряване?
– Заплащането го правите вие! Ние идваме и ви се молим на вас, дарете кръв, казвате “Добре”, но не лягате на леглото, а казвате, аз имам с какво да платя и отивате при тях. Не ходим ние. Там е тънкият момент. Добре е хората да осъзнаят, че трябва да дарят кръв. Сега, когато законът се промени, това може би ще даде ефект, защото близките на всеки пациент ще могат да дарят в най-близкия център кръв, а не да търсят дарители в града, в който ще се случва лечението.
– В последната седмица имаше два случая с голям разход на кръв – простреляният Димитър Желязков в Бургас и родилката с 21 литра прелята кръв в София. Това не нарушава ли запасите на тези кръвни центрове и как се компенсират такива случаи?
– Ние запасите въобще не ги пипаме. Запасите са запаси. Като се наложи да дадем 20 литра, даваме ги. Плановите чакат.
– Тоест таласемиците например и пациентите на химиотерапия чакат?
– Зависи. Не ме подвеждайте! Тези пациенти не винаги имат нужда от кръвопреливане, нищо, че ги “подават“ – специално при пациентите на химиотерапия, при хемоглобин 110 не е нужно кръвопреливане например, а се прави. Защо? Спешните са на първо място. Всички други, които са с хронични анемии, могат да чакат, не е проблем.
Стефка Попова, председател на Българската асоциация по доброволно кръводаряване:
Хронично болни непрекъснато чакат за кръв
– Г-жо Попова, организацията ви поддържа електронна система, която свързва кръводарители с търсещи кръв. Какъв е интензитетът на запитванията към вас?
– Запитвания има всеки ден от цялата страна. Както за съдействие за намиране на кръводарители, така и за информация. На хората изобщо не им е ясно как работи системата в България, защо в София не може да дариш кръв за Варна и обратното, защо трябва, влизайки в болница на всеки да изискват дарители, независимо за какво постъпва. Ние сме наясно, че институциите в България подкрепят роднинското кръводаряване, но то отдавна е отречено в световен мащаб. А причината е, че единствено безвъзмездният дарител е склонен да признае всичките си противопоказания. Ако даряващият кръв има някакъв интерес – било то и роднина в болница – той ще се постарае да дари на всяка цена, за да вземе заветната бележка, която изискват от болния. Ако здравните власти не го осъзнаят, ситуацията никога няма да се промени в България, тъй като 75% от всички кръводарители у нас не са доброволци, а са роднини, близки или платени на черно.
– Според проф. Андреев хронично болните пациенти могат да чакат, какви са вашите впечатления – често ли се налага това?
– Да, случва се непрекъснато. Според проф. Андреев това може и да не е проблем, но за тези хора това е животът им. В зависимост от заболяванията – на онкологичните пациенти кръвопреливания се правят на 2-3 месеца. На хората с хронични анемии – доста по-често. Съответно ако преливането трябва да се прави на всеки три седмици, а вместо това непрекъснато се случва на 4, на 5 или дори на повече седмици, това драстично влошава здравето на пациента. .
Източник:http://www.blitz.bg/article/45149